Една културна история

Културата на едно общество – и в най-широк, и в по-тесен смисъл – показва много за сътветното общество. А културата на младите и подрастващите поколения показва много за бъдещето на това общество.

За съжаление, когато приложа тези верни според мен изходни разсъждения към българското общество, нещата не изглеждат много оптимистични.

Преди няколко дни бях на театър в Бургас. Постановката се казваше „Бай Ганьо в театъра”. Текстът е на Георги Данаилов и е базиран на Алековия „Бай Ганьо”.

За около два часа – колкото беше времетраенето на постановката – имах време няколко пъти да се отчаям, разсъждавайки по темите за културата, бъдещето и младите хора.

На постановката имаше доста голяма група ученици, което беше хубаво. Принципно това, че учениците ходят на театър, е положително. Ако се изключи фактът, че това бяха деца, които явно никога не са чували как би трябвало човек да се държи в театър.

На моменти имах чувството, че съм в кафе, в което постоянно влизат и излизат петокласници (примерно, не знам колко точно бяха големи), току-що открили социалното занимание „ходене на кафе”. През цялото време деца излизаха и влизаха в залата и тези действия бяха придружени от съответното тропане. А които не излизаха, седяха и общуваха на задните редове, създавайки онзи фон на жужене на кошер, който би могъл да бъде и приятен, ако в същото време човек не се опитва да гледа постановка.

По едно време се разнесе и шумолене, което, ако трябва да предположа, бих казала, че беше отваряне или на пуканки, или на чипс. За телефони не ми се говори, защото това вече е банално.

Да напомня – всичко това става, докато на сцената играят Тончо Токмакчиев и останалите актьори в спектакъла.

Не знам, може да ми се е сторило, но при поклоните накрая Тончо Токмакчиев гледаше като Гръмовержеца Зевс и моето лично предположение е, че непрестанната шумотевица в салона се е чувала и на сцената и че това не е било никак приятно за актьорите.

Другото, което ме наведе на нерадостни мисли за културата и за бъдещето, беше самата постановка, чието чувство за хумор се градеше основно на викане, спорадично псуване и „смешки” на тема секс, написани сякаш от седмокласници. Не мисля, че това беше толкова проблем на текста, колкото на самата постановка и на ъгъла, който беше избран при поставянето й.

Да не говорим, че образите и актьорската игра ми приличаха твърде много на 90% от типажите, които виждаме в така наречените хумористични предавания в българските телевизии и които за мен лично са толкова изтъркани до болка, че ми става неудобно да ги гледам.

Доколко интересите на публиката определят подходите на режисьорите в театъра е въпрос, на който не е много лесно да се отговори. Но при всички случаи масовият вкус и масовото светоусещане играят роля при избора на теми и подходи в изкуствата. Което показва, че нещата с масовия вкус и светоусещане не са на добре.

Вярно, всички тези разсъждения са базирани на един конкретен случай, но все ми се струва, че той е показателен.

За да завърша, ми се ще да споделя няколко неща за Виенската опера, където имах щастието да отида преди няколко месеца.

Представленията започваха навреме. Не с пет минути закъснение, а точно в часа, който е посочен предварително. След този час вратите се затварят и никой не се допуска вътре.

Не чух и разговори. На мен лично ми беше неудобно не само да говоря, но даже и да мърдам – толкова официална и сериозна беше атмосферата. Струва ми се, че да влизаш и да излизаш от залата или да не си изключиш звука на телефона на това място е немислимо, т.е., хората там едва ли биха могли дори да си представят подобно нещо.

Да ми се иска нивото на културно усещане в България да е като това във Виена сигурно е твърде много. Пък и то с искане не става.

Може да звучи много песимистично, но на мен ми се струва, че поколенията, които растат в момента в България, растат без онова усещане за стойността на културата, което различава онези общества, които наричаме напреднали.

Културните теми логично имат доста по-малък обществен отзвук от теми като здравеопазване и социални политики и това е нормално. А и според мен нивото на културност не се възпитава толкова само по себе си, то е по-скоро израз на цялостното състояние на едно общество.

Израз, който в нашето общество е тъжно показателен.

Leave a comment

Your email address will not be published. Required fields are marked *

© 2012-2022 Моята малка работилничка All Rights Reserved

Моята малка работилничка