От носталгия по соца до жертви на пропагандата

Чернобял телевизор

Опит за обяснение на настоящето с помощта на миналото

На 24 февруари 2022 г. с нахлуването си в суверенна Украйна “Путин върна войната в Европа” (думите са на председателя на Европейската комисия Урсула фон дер Лайен).

Тази непредизвикана агресия към съседна държава е събитие, което би следвало да е доста лесно за определяне в морално отношение като едностранен акт на военно насилие, който е напълно неприемлив за 21 век.

Въпреки това обаче според не малко хора в България (процентът е различен в различните проучвания, като стига до 70) нещата стоят с главата надолу. Подстрекавани от руска пропаганда, този не малък процент хора са готови да се закълнат в православната си вяра, че Путин е освободител, украинците са нацисти, а виновни за ставащото всъщност са САЩ и президентът Байдън.

Как можем да обясним това скъсване с реалността?

Поне част от обяснението можем да намерим в близкото социалистическо минало и по-точно в носталгията по него (“По соца беше по-хубаво”, “При бай Тошо живеехме по-добре”.) Тези емоции са основата, върху която се развива безкритичното и възторжено приемане на руската пропаганда, която сама по себе си е изключително тясно свързана с възхвала на социалистическото минало, Сталин и СССР.

Откъде идва носталгията по един тоталитарен режим, характеризиращ се с липса на лична и творческа свобода, унифициране на мнението и бита и технологична, културна и икономическа изостаналост спрямо Запада? Възможно ли е да се намери логично обяснение за копнежа по един отминал строй, за чийто идеолози и ръководители е било по-важно да си проведат манифестациите по график, отколкото да признаят пред населението за случилото се в Чернобил?

Има няколко момента, които могат да дадат както отговор на тези въпроси, така и обяснение за възторженото приемане на днешната руска пропаганда за войната в Украйна.

* Демокрацията и преходът към нея разочароват

Очакванията на хората в България за промяна след 1989 г. до голяма степен не се оправдаха. Разпадането на социалистическия блок, което трябваше да доведе демокрацията в България, първо доведе времето на мутрите, икономическите кризи, ценностния хаос в обществото, корупцията и неистовото желание на всички онези, които преди това не можеха да го направят, най-после да заминат на Запад.

Това не се случи, защото демокрацията е нещо лошо. Случи се защото изпълнението й беше лошо.

Само че в очите на много хора дефектното изпълнение стана равно на дефект в системата. Иначе казано – демокрацията в българско изпълнение се оказа не дотам съвършена и следователно преди – по соца – “беше по-хубаво”.

Малко по малко, с идването на новите технологии и социалните мрежи, на тази благодатна почва лесно покълват онези пропагандни послания от североизток, които отричат “либералната демокрация” и “западните ценности”. Поради факта, че промяната не се случва нито толкова бързо, нито толкова добре, колкото са очаквали ентусиастите от митингите в началото на 90-те, самата идея за демокрация се оказва жертва на носталгията по отминалото време. Разбира се, фокусът е напълно погрешен и проблемният ни преход не е причинен от някакъв вроден дефект на демокрацията като форма на управление. Но тази линия на мисълта е доста по-сложна и трудна за разбиране от “абе, тогава май живеехме по-добре”.

* Демокрацията е сложна

При тоталитарните системи има една характерна простота на обществения живот. Всичко е ясно, предвидимо и подредено и на практика нищо не зависи от индивидуалния избор. Знаеш както реда, по който ще протече собственият ти живот – от пионерче до Комсомола, – така и реда, по който се случва всичко около теб. Нямаш избор къде да живееш, къде да отидеш на почивка, дали да изучаваш в училище основи на комунизма. Всички тези решения са взети вместо теб и за теб остава само и единствено да живееш живота, който ти е отредила партията.

Демократичните системи са сложни. Те изискват участие на гражданите, изискват да правиш избор, да си ангажиран, да взимаш някакви решения. Никой не ти казва къде да живееш и за кого да гласуваш. Системата ти дава право да избираш и самото й функциониране зависи от твоето участие. 

Всичко това е сложно. Изморително. Объркващо. В сравнение с демократичните общества тоталитарните изглеждат много по-лесни за навигиране, много по-безметежни. За да живееш в тоталитарно общество е достатъчно да не спориш с властта и да не изказваш мнения, различни от нейните. Толкова. Инертността и снишаването се възнаграждават.

Необходимостта от демократично участие – тоест да свършиш някаква работа за обществото, в което живееш, – се противопоставя на живота от социалистическото минало, където мързеливо и по линията на най-малкото съпротивление не ти се е налагало да участваш в каквото и да било. Даже и отивайки на избори реално не си имал избор. Този контраст се оказва чудесна почва за посаждане на послания за “лошия запад” и “прогнилия ЕС”, които са интегрална част от пропутинската пропаганда през последните години. Демократичните институции не само изискват участие, но и често са доста сложни за разбиране, работят бавно и миришат на бюрокрация – характеристики, които също успешно се изкривяват от пропагандата.

* Гроздето се оказа кисело

Има още един елемент от разочарованието от прехода и демокрацията, което води до носталгията по миналото е – с падането на Желязната завеса за бившите социалистически държави бързо стана ясно не само колко различен е животът им в сравнение с този на Запад, но и колко много път имаме да извървим до светлото бъдеще. По това време се появи въпросът “Как ще ги стигнем американците?”. Започнахме да гледаме западни филми и сериали, да научаваме как се случват нещата в другия свят, да чуваме преките разкази на онези, които бяха заминали (или избягали). И пропастта между постсъветската ни действителност и западния свят започна да изглежда непреодолима.

Което води до още един елемент на носталгията по соца – западният начин на живот е непостижим в близкото бъдеще, следователно е най-добре да го наречем лош. Да го заклеймим, да го обвиним в консуматорство и липса на морални ценности. Поне да не ни е яд, че ние все още живеем в Изтока.

По тази струна по-късно ще удари руската пропаганда с послания за “еврогейове” и липса на християнски ценности в прогнилия Запад. На тези митологеми смислово се противопоставя друга много успешна линия на руската пропаганда – моралното превъзходство на православието и славянството, за което не се дават никакви рационални обяснения. Идеята е да не ни е мъчно, че не живеем като западноевропейци, защото те са пропаднали и извратени, а ние сме нещо като богопомазани, бидейки славяни и православни. Получателите на пропагандните послания се чувстват добре от тези обяснения и не виждат, че в основата им е потиснатата горчивина от пропастта, която все още има между нашия начин на живот и този в западния свят.

* Носталгия по “твърдата ръка”

Авторитарните системи и лидери успяват да привлекат към себе си големи маси от хора не само чрез страх, но и поради желанието за “бягство от свободата”, както пише Ерих Фром.

Лидерът с твърда ръка, липсата на избор и предначертаността на битието правят живота много прост, защото изваждат от него напрежението на избора. Премахват тежестта на вземането на решения, на гражданското участие. Затова политически незрелите системи и общества винаги ще предпочетат силния и авторитарен лидер, който им спестява необходимостта да поемат отговорност за собствените си действия, като прехвърлят тази отговорност на лидера. След което най-малкото, което могат да направят за този лидер, който ги е освободил от бремето на отговорността, е да не изпитват никакво – ама никакво! – съмнение в правотата на неговите действия.

Това се доразвива като яростна и безкритична защита на всички действия на тоталитарния тип лидер (справка – носталгията, кодирана в умилителното “бай Тошо”). Такъв лидер бива възприеман като въплъщение на сила и мъжество (спомнете си снимките на полуголия Путин на кон) – контраст с политически коректните западни дипломати, които не управляват еднолично, а представляват сложни демократични институции и следователно в пропагандния наратив подигравателно се обявяват за по-слаби, по-малко лидери и дори по-малко мъже. (Линията за мъжеството кореспондира и с отчетливо патриархалните характеристики както на обществото по време на социализма, така и на част от пропагандните послания.)

Затова носталгията по соца е и носталгия по Бащицата, който знае най-добре, който взима решения между нас, който ни е отбременил от тежкото задължение да направляваме собствените си съдби. И който гледа с едни такива добри очи от портрета на стената във всяка канцелария.

Този елемент от носталгията се претворява от една страна в силното присъствие на лидерски партии в българския политически живот, при което партията в общественото съзнание де факто е неразличима от лидера си; и от друга – в обожанието към личността на Путин като силен и мъжествен авторитарен лидер. Култът към личността придобива форма, която може да изглежда малко по-различно, но всъщност си е същото преклонение към живи и мумифицирани партийни дейци от близкото и далечното минало.

* Носталгия по младостта

Макар и условно, можем да добавим и този чисто човешки елемент – за много хора носталгията по соца се преплита с носталгия по собствената им младост. “Тогава беше по-добре” говори не само за света тогава спрямо света днес, но и за чисто обективния факт, че времето на собствената младост винаги се възприема – субективно – като по-добро от времето, в което младостта вече е отминала.

Тази носталгия по собствената младост оцветява миналото с розови краски и спомага за развиване на един копнеж по отминалото време, чиито реални недостатъци бързо са забравени. Затова много често по пропутинските пропагандни канали се срещат различни елементи от възхвала на миналото като по-хубаво, по-спокойно и по-щастливо време. Емоцията замъглява разума и споменът за младостта се превръща в спомен за “тогава беше по-хубаво”. Това усещане, когато е достатъчно добре интернализирано, се предава и на поколенията. Поради което често можем да чуем носталгични твърдения за социалистическото минало от хора, които дори не са били родени преди 1989 г.

* Носталгия по чернобялото

В тоталитарните общества всичко е пределно ясно. Ясно е, че нашата идеология е по-добра от конкурентната, че врагът е морално по-ниско от нас, че едното е черно, а другото – бяло. Нюанси няма. Всякакви нелицеприятни случки в контролираното общество – престъпност например – се крият и обществото се представя като идеално. Затова пък всякакви нелицеприятни характеристики на “прогнилия Запад” се преувеличават и превръщат в аксиоми.

Тази постановка се пренася директно в пропутинската пропаганда. В нея няма нищо сиво, всичко е пределно ясно и просто. Има добри и лоши, като в детска приказка. Сложността на света е заменена от простотата на една фикция. Путин е велик и безгрешен в своята православна святост, а упадъчната Америка е превъплъщение на рогатия. Именно заради това архипротивопоставяне в момента руската пропаганда представя войната на Путин в Украйна като война между Русия и САЩ. Крайностите, черното и бялото са важни оръжия на пропагандата, които опростяват сложния свят и правят посланията лесни за възприемане и повтаряне.

Тук много лесно се вижда връзката между носталгията по социалистическото минало и приемането на руската пропаганда днес – противопоставянето между СССР и САЩ в двуполюсния свят на Студената война е директно пренесено в днешната реалност.

* Носталгия по икономическата и социалната сигурност

По времето на соца на пръв поглед всеки е имал някакъв достъп до минимум от услуги – образователни, здравни, социални. Може да не е имало банани, но пък повечето хора са имали някакво базисно спокойствие, включващо работа, жилище и детска градина за децата си. Да, чакали са с години да си купят телевизор или кола, но поне на повърхността е изглеждало, че за всеки е имало ако не много, то поне достатъчно. (Друга тема е дали това действително е било така, въпросът е в усещането и спомените за онова време.)

При смяната на тоталитарния режим с демократично-преходен цялата социално-икономическа основа на живота в страната логично се разклаща, докато се видоизменя. И за не малко хора животът става по-беден и по-несигурен, без онази бащинска закрила, която партията сякаш е давала преди.

На тези промени стъпва недолюбването на съвременната държава и нейните институции, които сякаш са изоставили много от хората в България и особено най-уязвимите. Затова всеки път, когато изглежда, че тази държава харчи пари за нещо, което не сме самите ние, се чувстваме лично засегнати. На тези настроения стъпва недоволството, с което някои хора приеха отпускането на 40 лева на ден за хотелиерите, подслонили бежанци от Украйна. Поради това, че държавата наистина не върши каквото трябва в много сфери – социална, здравна, образователна, – отпускането на тези средства лесно се превърна в пропагандно послание, стъпващо на страховете, че някой дава нещо на други, а не на нас самите.

Така фокусът се измества изключително успешно – пропагандата поставя в центъра на вниманието негодуванието срещу помощта за бежанците. Докато реалният ни фокус по темата би трябвало да е съвсем друг – да се акцентира върху продуктивни и смислени дебати за ролята на социалната държава, какво прави и какво не прави тя за уязвимите групи в обществото и как да променим положението към по-добро, без да търсим отговорност в бежанците, които нямат нищо общо с недостатъците на нашата социална система. Тази алтернативна и далеч по-продуктивна линия на мисълта е твърде сложна в сравнение с опростенческото негодувание срещу действията на държавата в подкрепа на бежанците, което е раздухано от пропагандата не без помощта и на усещането за живот в социална и икономическа бедност на много хора в България.

* Носталгия по славното минало и засилване на националистическите тенденции

На пръв поглед може да звучи контралогично, но на втори е очевидно, че крайният национализъм и крайното русофилство имат едни и същи корени и са подхранвани от едни и същи пропагандни послания. Просто много хора явно не се замислят над противоречието в това да си едновременно националист и русофил.

Тази носталгия се цели не в соца, а още по-назад в миналото, търсейки доказателства за величието на българите в най-далечните дебри на историята. Затова в много комуникационни канали, проповядващи пропутинска пропаганда, се срещат и послания за Велика България и уникалността на българите като народ.

Това лесно води и до едно удобно изкривяване на понятието “национален интерес”, което се използва по време на настоящата война с цел оправдаване на вялата и невеществена до момента – поне във военно отношение – подкрепа, която страната ни оказва на Украйна. Наричането на бездействието “неутралитет” стъпва именно на националистическите тенденции и на изкривеното разбиране на съдържанието на понятието “национален интерес”.

Този клон на пропагандата предлага и специален бонус – като вкараш подопечните на пропагандата в една митологизирана версия на миналото, много по-лесно насочваш настроенията им в настоящето, особено след като първо си изчеткал самочувствието им по повод на това колко велики са били прабългарите преди петнадесет века.

Така носталгията по миналото ни води до пропагандата днес.

На всички тези носталгични настроения се опира пропутинската пропаганда в своите тези. Тя ги подсилва, насочва и управлява със средствата на хибридната война, наводнявайки социалните мрежи с посланията, които са й полезни. През годините те са различни – че норвежците ще ни вземат децата, че от Запад ще нахлуят орди войнстващи хомосексуалисти, че Бил Гейтс ще ни чипира. Всички тези послания в различни моменти от времето целят едно и също нещо – разделение на обществото и подкопаване на демократичните ценности като такива. Дискредитиране на цивилизования свят и връщане към миналото, по което и без това много хора си имат носталгията поради изложените по-горе характеристики на тоталитарната система и на прехода към демокрация. Тази носталгия успешно се насочва от пропагандата и се превръща в оръжие.

Стигаме до пропагандата за войната в Украйна

Всички тези дремещи усещания, условно обединени от идеята за носталгия по соца и по миналото, успешно се впрягат от пропагандната машина, чиято най-нова цел е да оправдае ужасяващата жестокост, с която се бомбардират болници и безочливия цинизъм, с който родилни домове се обявяват за нацистки сборища. Войната на Путин в Украйна е най-новото в една дълга поредица случки и събития, които намират изкривено, до безкрай уродливо представяне в пропагандата на Кремъл. 

Живот в не съвсем славното минало

Повече от 30 години след разпадането на тоталитарния режим в България за съжаление все още носим колективната травма на онова – “по-спокойното, по-хубаво” – време, която намира израз в носталгията и която продължава да ни дефинира като общество, действайки в синергия с руската пропаганда.

И докато преживяваме някаква, каквато и да било носталгия по идеализираната версия на отминалото тоталитарно време, ще продължаваме да живеем в него. В миналото. От по-лошата страна на завесата. Под надвисналата сянка на Големия руски брат, който ни казва какво да правим и как да мислим. Щастливо избягали от собствената си свобода.

Докато продължаваме да се вкопчваме в копнежа по миналото, завинаги ще останем в него, обречени на мрака и мухъла на мавзолей, чиято сянка вече тегне не над центъра на София, а вътре в самите нас.

Още по темата: Защо вярваме на пропаганда

Снимка: Anete Lusina, Pexels.com

Защо вярваме на пропаганда

На черната дъска

Заради една огромна дупка, която зее в българското образование и в която може да пропадне цялото ни общество.

Едва ли са необходими аргументи в полза на тезата, че образованието е основна ценност за едно демократично общество. Още от уроците по история знаем, че духовното ни Възраждане е започнало преди борбата за политическа свобода и до голяма степен е било основа за тази борба.

Само че образованието е повече от това да знаеш исторически факти, да можеш да смяташ и да пишеш без правописни грешки. Тези базисни умения са само основата, над която трябва да се гради още много, особено в технологично сложния свят, в който живем. Именно това надграждане според мен е дефицитно в образователната ни система.

Дефицитът има поне три страни – липса на гражданско образование, липса на обучения по медийна грамотност и липса на възпитаване в критично мислене.

Дефицит на гражданско образование

Има някои теми, по които на мен за пръв път са ми говорили в учебна среда в университета – например какво е толерантност, какво представлява дискриминацията, какво е реч на омразата, какво се стереотипите и предразсъдъците, какво е национално малцинство, какви са разликите между различните политически системи, какво са авторитаризъм и тоталитаризъм, какво е свобода на словото, какво са човешките свободи като цяло и дали са безгранични. Какво е правото на самоопределение, какво е геноцид и престъпления срещу човечеството, какво са знакови документи в човешката история от Магна Харта през Декларацията за правата на човека и гражданина от времето на Френската революция до Европейската конвенция за правата на човека и основните свободи. И още много в този дух.

Също в университета са ми говорили за това как работи съвременният свят, откога съществува разбирането за държавен суверенитет и какво означава това, какво прави ООН, какво е Съветът за сигурност, какво правят организации като ОССЕ, каква е разликата между международна организация и съюз между държави, каква е разликата между ЕС и Съвета на Европа и разни други полезни неща.

Всичко това за мен стана ясно на ниво университет и то защото изучавах хуманитарна специалност (журналистика в СУ).

Дотогава, макар че съм завършила изключително добро средно училище – Английската гимназия в Бургас, – в моя образователен път такива неща или не се бяха споменавали, или се бяха споменавали ограничено и недостатъчно.

Което за мен е огромен дефицит. 

Няма как да имаш общество на свободни граждани, ако не им дадеш от най-ранен етап възможността да се запознаят с това как работи светът.

А и как работи собствената им държава.

Сигурно някъде в средното образование се споменава Конституцията и как България е парламентарна република с местно самоуправление, но дали се разяснява какво значи това? Дали се говори за изборен процес, за правата и задълженията ни на граждани, за това как работят основни институции? За разделението на трите власти и защо то е важно? За това какво прави парламентът и какво прави правителството? За четвъртата власт? За важността, изключителната важност на свободните медии за едно демократично общество? За обществения договор, за връзката между народа и неговите избраници?

Всичко това е липса, която се наслагва във времето, самовъзпроизвежда се и произвежда поколения, които са апатични към случващото се около тях, не желаят да гласуват, предпочитат да не гледат новини и като цяло не са част от своето общество. Което води до ерозия на самото общество.

Дефицит на медийна грамотност

Това е вторият елемент от дупката в образованието и той е изключително многопластов.

С развитието на интернет и комуникационните технологии достъпът ни до всякаква информация стана изключително лесен, само че отсяването на тази информация стана все по-трудно. И понеже няма някакви систематични усилия на ниво институции в тази посока, всеки трябваше сам да се научи как да съществува в дигиталната информационна среда.

Самообучението обаче не винаги стига. Според мен са необходими две неща – първо медийната грамотност да залегне в училищното образование и второ да се организират мащабни обучения за възрастни по медийна грамотност, тъй като много поколения се сблъскаха с новите технологии, без да имат каквато и да било подготовка да боравят с тях.

Медийната грамотност може да се разглежда многостранно. Най-общо казано, това е умението да боравиш с източници на информация и да преценяваш (не “преценяш”) самостоятелно тяхната достоверност.

Един пример – чувала съм изречения от сорта на “Той много чете. По цял ден е във Фейсбук, постоянно се рови и много знае по темата.”

Едно е да четеш, друго е да знаеш какво четеш, кой го е написал и защо. Както писах по друг повод, вече всички имаме нужда от базисните умения, които преди няколко десетилетия са трябвали само на професионалните журналисти. Необходимо е всеки да знае как да проверява източниците си на информация и че не всяко нещо, за което е заснето видео с ниско качество, качено в You Tube, е истина. Необходимо е да обучим и деца, и възрастни каква е разликата между факт и мнение и защо тя е важна. И защо не можем да си позволим да вярваме на медии, които не правят разлика между двете.

Медийната грамотност е част от дигиталната грамотност, която също липсва като тема за обществото и за образователната ни система. В света на съвременните технологии и деца и възрастни трябва да бъдат обучавани по теми като поведението им в интернет, сигурността на данните им, възможните интернет измами, как да използват технологиите безопасно.

Дефицит на критично мислене

Той е последица от горните две липси.

За да има самостоятелно мнение, човек трябва да мисли критично. А това е възможно само ако има познания за света, на базата на които да си състави мнение (гражданското образование), и умението да оценя фактите и мненията, които намира в медиите (медийната грамотност).

Пак пример от университета – отново като студент, вече магистър по европейска интеграция, за пръв път попаднах на преподавател, който повече задаваше въпроси, отколкото четеше лекции в класическия смисъл на думата. Започваше темата, но не изнасяше лекция, а ни питаше защо според нас това е така и какво следва от този факт. На практика се получаваше така, че ние, студентите, използвайки вече наученото до момента и мислейки самостоятелно, сами стигахме до познанията и изводите, вместо да чакаме някой да ни ги налее с фуния в главите.

Това според мен е изключително важно и ценно и също е една голяма липса в образованието в България. Самостоятелността на мисленето, логическото обвързване между отделни факти за света, достигането до собствени изводи – това би трябвало да е крайната цел на всяка образователна система. Само че основите трябва да се поставят още в училище, а не да чакаме да достигнем до хуманитарна специалност в университет.

Тези три липси в образованието ни според мен поне отчасти могат да обяснят популярността на неистината сред част от хората в България.

Те, плюс погрешното схващане за образованието като нещо, което получаваш и край.

Образованието продължава цял живот. Особено когато светът се променя толкова бързо в технологично отношение. И за да не остават цели поколения във вакуум, според мен е особено критично да се съгласим за важността на образованието за възрастни, което да им даде както базисни компютърни умения, така и способността да различават качественото медийно съдържание от манипулацията. Това наред с обучението на децата в училище по горните теми.

Историята за ламята

Накрая ми се иска да завърша с историята за ламята с многото глави. Героят се бори с нея, отсича една глава, на нейно място се появява друга и т.н. 

Главите на ламята са неистините, които могат да се разпространяват онлайн. Те са много, идват по различни канали и на практика са неизчерпаеми. Току обориш една и се появи следващата. Даже понякога на мястото на една разобличена неистина се появяват нови три.

Това е загубена битка срещу откровената лъжа и дезинформацията. Старата максима, че лъжата е обиколила света, преди истината да е успяла да си обуе обувките, се е появила още преди интернет и днес е по-актуална от всякога. (Една от най-старите й версии принадлежи на Джонатан Суифт: “Лъжата лети, а истината куцука след нея”. )

Единственият начин да се справим с ламята е вътре в нас. Нашите собствени механизми за разпознаване на дезинформацията, манипулацията, откровената лъжа, пропагандата. Единственият начин да не затънем в тресавище от неистини, изписани с главни букви и правописни грешки, е да поставим образованието на деца и възрастни в центъра на израстването ни като граждани. Образованието по принцип и по-конкретно гражданското образование, медийната и дигиталната грамотност и критичното мислене. Звучи дълго и трудно и не малко време вече е загубено, но друг начин няма.

Алтернативата е героят ни най-накрая да се изтощи от битката с ламята, да бъде изяден от една от многото й глави и на следващия ден ламята да напише във вестника, че не, тя не е изяла героя, тя герои по принцип не яде, просто го е гонила да го освободи и той, бягайки, е паднал по стълбите.

Образованието не е да напълниш кофа, а да запалиш огън” – Уилям Бътлър Йейтс

снимка: Pixabay, Pexels.com

Операция или война – отговорът е в руските медии

Свобода на словото?

Всъщност е много лесно да разберем каква е действителността – трябва ни само малко логика и критично мислене.

Има два наратива за онова, което се случва в момента в Украйна.

Путин и официалните медии в Русия го наричат “специализирана операция” без цивилни цели, чиято цел е “демилитаризация и денацификация” на Украйна и един вид освобождаване на хората в Донбас и в цялата страна от “нацистите”.

Останалата част от света (141 държави според гласуваната в ООН резолюция за осъждане на действията на руската държава) нарича случващото се непредизвикана военна инвазия, при която се нападат безразборно цивилни, обстрелват се жилищни квартали и се отправят заплахи за ядрена война.

Това не са две гледни точки.

Това са два взаимно изключващи се наратива, две версии за реалността, от които само едната би могла да бъде вярна. И не ни трябват нито емоции, нито спорове за отделни събития и случки, обхващащи последните 8, 10 или 20 години, за да разберем къде е истината.

Има една много проста, логична и достатъчна причина, поради която, разсъждавайки критично, би следвало да стигнем до извода, че наративът на Путин за войната в Украйна е нереален и няма връзка с действителността.

И тя е, че в Русия няма нито свободни медии, нито свобода на словото.

А без тези две необходими характеристики на демократичното общество официалната власт действа без коректив, без да трябва да отговаря на въпроси и без да носи отговорност пред никого за нищо. Нито за войните, които води, нито за информацията, която спуска към обществото.

Иначе казано, онова, което се излъчва по официалните руски медии, не подлежи на никакъв граждански или журналистически контрол.

Откъде знаем, че в Русия няма свободни медии?

Няколко неща:

1. Липсата на свобода на словото вече е закон

От 4 март 2022 г. в Русия действа закон, според който всички журналисти, които отразяват войната в Украйна по начин, различен от наложения от Кремъл – например като я наричат “война” – могат да бъдат наказани със затвор.

2. Заради този закон работа на терен в Русия спряха на практика всички медии освен официалните

Заради горното редица големи международни медии спряха да предават от Москва. Изтеглиха екипите си от Русия, за да защитят безопасността на журналистите си. Една от тези медии е BBC, чийто директор коментира така: “Този закон криминализира процеса на независима журналистика”.

Тази сутрин радио “Свободна Европа” обяви, че спира операциите си в Русия – решение, което според медията се е наложило “заради нападението над истината от страна на режима на Владимир Путин”. “Свободна Европа” излъчва радио програма за руска аудитория от 1953 г. Днес достъпът до радиото е спрян на територията на Русия и на сайта си те съветват руснаците как да заобиколят забраната. Което ще рече, че свободният достъп до “Свободна Европа” е бил по-лесен по време на социализма, отколкото сега. Държавата е ограничила разпространяването на чуждестранни медии като цяло, което на практика означава, че хората там нямат никакъв достъп до външна информация.

3. Независимите руски медии почти изчезнаха

Малкото независими руски медии са почти изчезнали към днешна дата – преди дни работа приключиха радио “Ехото на Москва” (основано през 1990 г. от съветски дисиденти) и телевизия “Дъжд” (младият й екип я наричаше “оптимистичния канал”), а вестник “Новая газета” засега продължава работа, но трябваше да свали всичките си материали за инвазията на Русия в Украйна, за да не попадне под ударите на новия закон.

Главният редактор на телевизия “Дъжд” – Тихон Дзядко – коментира: “Основният проблем е, че ние отразявахме случващото се в Украйна обективно.” Той напуска Русия заради притеснения за безопасността си. Водещата Екатерина Котрик също бяга от страната. Нейният коментар: “15 години затвор за това, че казваш истината. Това е краят на демокрацията в Русия. Всякаква свобода е изгубена.”

4. Това е продължение на отдавнашна тенденция

Още от преди войната в Русия съществува законодателство, според което действията на независими медии, журналисти и правозащитни организации могат да бъдат органичавани, като на тези субекти се сложи етикет “чуждестранни агенти”.

5. Повече от натиск

През последните 20 години шестима от журналистите на “Новая газета” – една от малкото независими медии в Русия – са убити заради работата си. Една от тях e Анна Политковская, която е работила по отразяването на войната в Чечня.

6. “Репортери без граници” поставят Русия на 150-о място в света по свобода на словото

През 2021 г. Русия е на 150-о място от 180 държави в класацията за свободата на медиите на “Репортери без граници”. Това е с едно място по-назад от 2020 г. (България е на 111-о място през 2021, също с място надолу спрямо предходната година.) В края на този текст е пълният профил на страната според организацията.

7. Режимът в Русия е авторитарен

Според неправителствената организация Freedom House Русия днес се класифицира като авторитарна държава. “Авторитарна” се нарича всяка политическа система, която концентрира власт в ръцете на един лидер или на малоброен елит, който не носи отговорност пред народа. Характеристики на системата са произволното упражняване на власт, липсата на свободни и демократични избори и липсата на свобода за създаване на политически партии, различни от управляващата. Един от инструментите за поддържане на такава система е потъпкването на медийната свобода – медиите стават единствено и само проводник на онова, което казва официалната власт.

8. В Русия няма свобода на словото и изразяването

Освен свобода на медиите, в Русия няма и свобода на словото и изразяването – хиляди хора са арестувани през последните 10 дни из цяла Русия, защото са излезли на площадите, за да протестират срещу войната, която води държавното им ръководство в Украйна. Което значи, че правото на свободно изразяване на гледна точка, различна от тази на управляващите, ефективно е потъпкано.

Тоест – официалните руски медии не са свободни медии

Така че, ако се чудим дали да вярваме на информацията, която идва за войната в Украйна от официалните руски медии, първо трябва да тръгнем от позицията, че това не са свободни медии. Оттам нататък би трябвало да е лесно да си вземем решението.

Като илюстрация на казаното можем да си припомним състоянието на медийната свобода и на свободата на словото по време на комунистическия режим в България, който чисто исторически и фактологично се нарича “тоталитарен”. (“Тоталитарен” е “авторитарен” с още по-малко свободи и със силна идеологическа обосновка.) Така лесно можем да си отговорим на въпроса дали журналистите, а и хората като цяло в едно изцяло контролирано общество имат възможности за изразяване на собствено мнение. Дали през годините на комунизма е имало друг наратив за случващото се у нас и по света освен този на официалната власт?

Следователно, за да преценим дали да вярваме на информацията, която идва от официалните канали на руската държава, никак не се налага да прибягваме до емоционални аргументи, свързани с някаква митична крепостническа любов към отдавна несъществуващата царска Русия, омесена с неразбираема носталгия към също вече изчезналия Съветски съюз и с щипка сляпо преклонение към Путин в ролята на поредния портрет на стената. Всичката тази емоция никак не ни трябва, за да си вземем решението на кого да вярваме. Просто трябва да разсъдим логично и критично, използвайки разума си.

И да вземем за отправна точка логичната постановка, че не можем да приемаме безкритично информация, подадена от официалните правителствени медии на държава, в която няма нито свобода на словото, нито независими, критични или опозиционни медии. Държава, която използва репресивни методи, за да спре изразяването и разпространяването на всяка гледна точка, различна от нейната.

Власт без коректив

Една от основните функции на журналистиката е да бъде коректив на властта. Там, където тази роля не може да бъде изпълнявана, властта е оставена без коректив. Такава власт може да каже и направи всичко, което поиска, без някой да й държи сметка.

Власт без коректив има пълната свобода да изгради своя собствена, удобна за нея версия на света – фикция, която да използва с политически цели, налагайки я чрез официалните си комуникационни канали у дома и чрез добре организирана пропаганда извън държавата. Например в България.

*

А ето какво казва по въпроса за критичното мислене един класически руски автор:

Свободомислещите хора са онези, които са готови да използват умовете си без предразсъдъци и без да се страхуват да разберат неща, които са в противоречие с техните собствени обичаи, привилегии или вярвания. Това състояние на ума е рядко и е абсолютно необходимо за критичното мислене.” – Лев Толстой

Допълнителна информация за медийната обстановка в Русия от “Репортери без граници”, 2021:

“С драконовски закони, блокиране на уебсайтове, спиране на интернет и ограничаване или задушаване на новинарски източници натискът върху независимите медии устойчиво нараства от времето на големите антиправителствени протести от 2011 и 2012 г. Тормозът достигна нови нива след завръщането в Русия на опонента на Кремъл Алексей Навални, който беше арестуван веднага след пристигането си. Журналистите, които се опитаха да отразят събитията около Навални, включително демонстрации в негова подкрепа, са подложени на безпрецедентни и понякога насилствени ограничения. Докато основните телевизионни канали продължават да облъчват зрителите с пропаганда, средата става изключително потисническа за онези, които поставят под съмнение новия патриотичен и нео-консервативен дискурс или просто се опитват да правят качествена журналистика. Неясни избирателни закони се използват за вкарването в затвора на журналисти и блогъри. Кремъл изглежда има намерение да контролира интернет – цел, наречена “суверенен интернет”. Журналисти се обозначават като “чуждестранни агенти” – обиден етикет, който вече е залепен на много медии и неправителствени организации. Журналистите, които отразяваха големите протести в далекоизточния град Хабаровск през 2020 г., често са арестувани или глобявани с огромни произволни глоби, които да ги накарат да спрат. Междувременно Крим, който беше анексиран през 2014 г., и Чечня се превърнаха в “черни дупки”, от които има твърде малко новини и информация. Натам отиват още две републики в Кавказ – Дагестан и Ингушетия. Убийства и физически нападения срещу журналисти все така остават ненаказани, макар понякога кампании в тяхна защита да постигат победи срещу абсурдните обвинения на държавата, какъвто е случаят с Иван Голунов – разследващ журналист, който беше освободен през 2019 г., след като беше арестуван по скалъпено обвинение за трафик на наркотици.”