Говоренето за Ковид: човечността, етиката и тяхната липса 

Доц. Мангъров по БТВ

Вдъхновено от доц. Мангъров

*

Трябва ли да се носят маски?

Достатъчно е да зададете този въпрос на улицата, в кафенето, в магазина или където си изберете из социалните мрежи, за да попаднете в какафония от мнения, убеждения, проверени и непроверени научни и псевдонаучни твърдения, свързани или не със здраве, политика, езотерика, астрология и каквото се сетите още. Ако конкретизирате – къде да се носят, какви да са маските и т.н., – си гарантирате един на практика безкраен дебат.

И в целия този нестроен хор – еманация на тоталното разделение на българското общество в момента – има няколко фигури, които стърчат над морето от изказвания като паметници на собствените си теории и в чиито имена се кълнат привържениците на едно или друго мнение.

Безспорно една от тези фигури е доц. Мангъров.

За чиито мнения няма да говоря.

Няма да говоря за възгледите му по отношение на общественото здраве и начините на опазването му.

Няма да говоря за това дали трябва да се носят маски

Няма да говоря за политика, вирусология, спазване на правила и т.н

И съвсем няма да говоря за спецификите на Ковид-19, с които и без това всеки смята, че е запознат.

Да забравим за всичко това.

Да поговорим за човешка и за лекарска етика.

Много неща ми направиха впечатление по време на интервюто на Мария Цънцарова по БТВ с доц. Мангъров от 26.10 (едно от тях беше изключително доброто представяне на водещата), но искам да говоря само за едно.

За едно-единствено изречение, казано от доц. Мангъров (след 7:35 от видеото по-долу). На въпрос за младите хора, починали след заразяване със SARS-Cov-2 отговорът на доц. Мангъров беше, че такива едва ли не няма. По-точно:

“За това момче на 19 години, за което твърдя, че ако то не беше влязло в болница, щеше да бъде живо…”

Да кажеш това в национален ефир е жестоко.

Безмилостно жестоко е спрямо родителите и близките на това дете. Ужасяващо жестоко е от устата на лекар.

Има такова нещо като човешка и лекарска етика. Има време, място и начин да се обсъждат причините за изхода от дадено заболяване. И няма оправдание това да се прави по този начин и в национален ефир.

Две неща са ми много интересни в тази връзка.

Едното – как е възможно хората, които по някакъв начин споделят възгледите на доц. Мангъров, да продължават да го уважават след подобно изказване.

Второто – къде са професионалните организации от рода на Българския лекарски съюз. Как се организираха да излязат с позиция срещу генеричното заместване, пазейки собствените си материални права; а не се организираха да излязат с позиция, че подобно говорене от лекар в национална медия не е редно, не е професионално и не е човешко?

И още – колко още трябва да се изроди говоренето по темата Ковид-19?

Колко още трябва да се разделим, отчуждим, увълчим? Колко дебелокожи сме станали по отношение на начина, по който ни говорят самопровъзгласили се лидери на мнение? Дори да сме съгласни с дадена гледна точка, трябва ли да загрубеем напълно към начина, по който тя се изразява? Трябва ли да сме толкова заслепени от необходимостта да отстояваме собственото си мнение, че да го правим на всяка цена и за сметка на другия?

Колко е трудно да бъдем хора?

https://www.youtube.com/watch?v=BnVm7bXW_OE


За тортите и хората

Родопите, Дяволската екопътека

Понякога най-простите, най-битови и най-тривиални неща казват повече за един човек и за едно общество, отколкото могат да го направят цели науки.

Такива философски мисли се въртят в главата ми, докато почиствам подметката си от току-що настъпано изпражнение в иначе приятна ранна понеделнишка сутрин. (Навигационните ми умения не са лоши, но тази сутрин се оказаха недостатъчни. Когато разхождаш куче, задачата да внимаваш къде стъпваш е доста сложна – пазиш не два, а цели шест крака.)

Докато остъргвам, доколкото мога, нещастната си подметка, си мисля за връзката между битови случки като тази и онези, другите, големите въпроси (като например “Защо тук това е нормално?”). Тази връзка живо ме занимава от едно известно време, особено след сутрешна разходка с кученце.

Живея в голям за България град (Бургас, най-добрият град за живеене според класацията от еди-коя си година). При това в централната му част. (На снимката долу – площад “Тройката в центъра на града.)

Площад "Тройката" в Бургас с непочистено изпражнение на тротоара
Центърът на града, ранната сутрин и усещането, че цивилизацията все още не е дошла на нашата улица. Нещо се бави, въпреки хубавите магистрали.

Всяка сутрин излизам на разходка с кучето си и с поне три торбички в джоба, защото страдам от едно дефицитно убеждение – че като живеем в града, някакси не върви да газим в…

(Тук е моментът да споделя една моя чувствителност. Думи като “лайна”, “изпражнения” и “фекалии” не ми допадат и не мисля, че някоя от тях е необходима, за да се обясня по въпроса. Затова ще използвам нещо по-деликатно. Например “торти”. А вие ще знаете за какво става дума.)

Та, страдайки от безумната убеденост, че не отива на един гражданин да оставя след себе си тортата на животинчето си, аз излизам запасена със съответните консумативи (т.е. торбички), за да мога при необходимост (а такава има на всяка разходка, по няколко пъти) да демонстрирам нормално за човек и гражданин поведение. (Разбирай, да си събера тортата на животинчето и надлежно да я депозирам в най-близката кофа.)

Хубаво, обаче, ако се съди по състоянието на паркове, градинки и улици наоколо (напомням, че говоря за центъра на Бургас), аз съм нещо като бялата лястовица – тоест, рядкост. Повечето хора, които разхождат кученцата си, не намират за необходимо да почистват след тях, очевидно необезпокоявани от трупащите се планини от торти по тротоари, бордюри, градинки, детски площадки, главни и малки улици. Или не им пречи да газят в торти, или връзката “каквото си оставиш на улицата – в такова ще газиш” им идва малко сложна. (“Не е лесно”, както са казали древните.)

Иска ми се да обясня тази колективна липса на чувство за хигиена с някаква масова болка в кръста, която пречи на народонаселението да се наведе и да си почисти (“Може да е нещо в околната среда”, би казал доктор Хаус), но ми се струва, че обяснението ще да е друго.

А именно – комбинация от пълна липса на мисъл за другия човек и примитивно желание да нарушаваш всяка норма, ако имаш достатъчно висока степен на убеденост, че това нарушение ще остане безнаказано.

Сещате се, нали? Че не става дума само за торти.

Интересно е, че ако последваме тези две обяснения, ще видим, че същите те отговарят не само на битовите, но и на големите въпроси, с които започнах по-горе, докато си чистех подметката (въпроси от сорта на “Защо тук е така, а не малко по-иначе?” и т.н.)

Липсата на мисъл за другия ни дефинира като хора и като общество

Тази черта, обща за твърде много хора в България, обяснява доста форми на антисоциално поведение, само една от които е несъбирането на торти.

Пълната липса на мисъл за другия е причината някои от нас да не спират на пешеходни пътеки и да карат със 100 в града; тя е причината да се бутаме и пререждаме по опашки; пак тя ни пречи да кажем “добър ден”, влизайки някъде; същата тя е причина да хвърляме боклуците си на улицата; и отново тази незаинтересованост за другия ни кара да се правим на умни и смели, като не носим маска, където това е задължително, или като си я слагаме навсякъде другаде, но не и на устата и носа.

(Едновременно. Трябва да покрива едновременно устата и носа. И това е всичко, което се иска от нас днес. Замислете се, че от прадядовците ви се е искало да ходят на война.)

Всичко това е едно и също в генезиса си – пълна липса на мисъл за другия човек и за обществото, в което се предполага, че живеем. Всички тези прояви идват от масово разпространен индивидуален, социален и граждански егоизъм, граничещ с дебилизъм, който води до невъзможност за развитие както на ниво индивид, така и на ниво общество.

Добавяме насладата от безнаказаността

В България много неща са ненаказани и ненаказуеми. От това да не почистиш след кученцето си до това да се качиш зад волана пиян и надрусан и да блъснеш спряла на светофара кола.

Усещането за безнаказаност вирее там, където или няма правила, или такива има, но спазването им е пожелателно, а неспазването се наказва хаотично.

Съчетанието от липса на достатъчно адекватни правни норми, неадекватно прилагане на адекватните и рехаво разпространение на моралните води до масова убеденост, че никой нищо няма да ти каже, ако не се държиш съответно на позицията си (а именно – член на цивилизовано човешко общество).

Тези механизми са родили народни мъдрости като “Законът е врата в полето”.

(Още по-интересно е, че често даже няма кой знае каква причина за желанието да нарушиш правилата. Правиш го просто защото можеш, защото това е емоционалното ниво, на което получаваш удовлетворение и защото още не си разбрал, че има и по-високи нива, например четене на книга.)

Какво се получава в едно общество, инфектирано с усещане за безнаказаност и надарено с развален морален компас?

Получава се следното. Онези от нас, които не са достигнали до такова ниво на личностно развитие, при което нормалното човешко поведение, хигиената и мисълта за околните идват отвътре, остават във вакуума на липсваща принуда. Т.е., никой не им налага отвън онова, в което не са възпитани отвътре.

И докъде стигнахме? До една невероятна синергия между незачитане на другия и усещане за безнаказаност, която ражда антисоциалните актове, които виждаме всеки ден около нас. От най-битовите, които причиняват неудобство (например торта по обувката ти), до по-сериозните, които пряко или непряко застрашават човешки животи (например агресията по пътищата).

И това не е всичко.

Тези модели на поведение се прехвърлят и самовъзпроизвеждат в начина, по който създаваме, управляваме и контролираме своите институции.

В тях привнасяме същото безхаберие и безконтролност, същото незачитане на човека и същото усещане за безнаказаност. На ниво общество ни движат същите мотиви, които на индивидуално ниво ни карат да оставяме след себе си боклуци и торти.

Създаваме система, в която липсата на хигиена е също толкова отчайваща, колкото е на улицата. Система, която институционализира егоизма, свършената през пръсти работа, огъването на правилата за “нашите” и смазването на всички останали. Система, която служи не на гражданите и на тяхното благоденствие, а на скрити играчи и на техните лични интереси. Система, задръстена от метафорични торти.

A защо така?

Трудно ми е да кажа и може би това е цяла отделна тема. Някъде по пътищата на историята, в грозната действителност на прехода, във фалшивия патос на соца и дори още по-назад сме успели да натрупаме критична маса от хора, които да заринат тази иначе прекрасна страна с торти. По улиците, по тротоарите, в отношенията, в мисленето, в институциите.

И най-тъжното е, че сред всичките тези торти ние продължаваме да се питаме “Защо живеем така, а не по-добре?”

Защото.

Защото лошите модели имат лошия навик да се самовъзпроизвеждат.

Защото когато живееш в мръсотия, и мръсотията живее в теб.

И обратно.

Боклуци по Дяволската екопътека в Родопите
Дяволската екопътека в Родопите, над 1000 м. надморска височина. На заден план – природата. На преден – хората.
Скалите на Тюленово и боклуците по тях
Скалите на Тюленово, които природата е оформяла в продължение на векове, за да има къде да си оставим празните бирени бутилки.

“Видях го в интернет, значи е вярно”

"Публикувай сега"

Настоящият текст виждам като начало на нещо по-голямо, което отдавна ми се иска да напиша и което в главата ми има малко учебникарското заглавие “Журналистика за всеки”. Надявам това наистина да се превърне в по-голям проект и да му измисля по-хубаво заглавие.

Каква е идеята с две думи

Пандемията от Ковид-19 и съпътстващата я пандемия от всякаква (включително подвеждаща и невярна) информация ме накара да се замисля за новата роля, в която всеки един от нас е влязъл, независимо дали го осъзнава или не.

Посредством социалните медии всички ние не само консумираме, но и разпространяваме и публично коментираме информация. В зависимост от броя на хората, с които сме свързани виртуално, и от свободното време, с което разполагаме, всички ние имаме потенциала да комуникираме съобщения до големи групи хора – от няколко десетки до няколкостотин или доста повече. При това без да се налага да влагаме кой знае колко усилия или време.

По този начин реално всички влизаме в ролята на журналисти.

Онова, което доскоро беше професия, сега се е превърнало в хоби на всеки, който има интернет връзка и някакво устройство за достъп. Всички уведомяват, съобщават, споделят, коментират, качват видеа и снимки, правят анализи, изказват мнения.

И тъй като в този смисъл всички вече сме журналисти, ми се струва полезно всеки да се запознае с основните принципи на журналистическата работа. Защото, както казват англичаните, If a thing is worth doing, it is worth doing well. (“Ако си струва да правиш нещо, то си струва да го правиш добре”). Продължението би било “иначе не го прави изобщо”.

Аз съм журналист. Завършила съм журналистика във ФЖМК (Факултет по журналистика и масова комуникация) при Софийския университет “Свети Климент Охридски”. След това съм избрала да се занимавам професионално с други неща. Публикувам само тук, в личния си блог. Пиша както публицистични текстове, така и художествени. Писането като цяло е моя страст. Имам малка аудитория и никой не ми плаща за това, което пиша. Което значи, че съм напълно свободна в мненията, които изразявам.

Разказах ви накратко за себе си, за да знаете какъв е човекът, написал настоящия текст. Което води до първото правило на това, което засега се казва “Журналистика за всеки”:

Винаги, винаги, винаги проверявайте източниците си на информация

Кой ви съобщава дадена новина и кой прави даден коментар е също толкова важно, колкото съдържанието на тази новина или коментар. Ако усвоите това ценно знание, ще имате защитни механизми срещу влиянието на съмнителни източници като онези, които наводняват Фейсбук с новини от сорта на “Клинт Ийстууд почина”. (Спомняте ли си? Повярвахте ли? Споделихте ли?)

Вече отдавна не живеем в свят, в който на една малка държава се падат пет-шест вестника, две радиа и една телевизия и в който дори само по силата на тяхната ограничена численост на традиционните медии се гледа като на авторитети.

Медиите са все повече. Все повече са и хората, които се информират както от медии, за които не знаят нищо (чии са, какви гледни точки защитават, как се финансират), така и от социалните мрежи, където преки източници на информация са техните приятели, които обаче споделят нещо, споделено от друг, който на свой ред го е споделил от трети, и така нататък до края на света, като често реалният първоизточник на дадената информация дори не може да бъде намерен. А и малко хора ще го потърсят.

Да разчитаме на информация, получена по неизвестни канали, е еквивалент на “Една жена ми каза”. По този начин преподавателите ми във ФЖМК описваха недостоверните източници.

Накратко: “една жена ми каза”, “видях го във Фейсбук” и “четох го в един сайт” не са източници.

За да повярвате на дадена информация, особено когато тя по някакъв начин се стреми да опровергае официални или общоприети тези, винаги трябва да знаете или да се опитате да намерите отговорите на следните няколко въпроса (може да не звучи много лесно, но това е журналистическата работа):

1. Кой е първоизточникът на информацията?

Т.е., коя е медията и кой е авторът. Говорим за първоизточник, а не за мястото, където вие сте я видели за пръв път. Обърнете внимание как по БНР например, когато съобщават някаква новина, добавят “съобщи агенция Франс прес” или “разказа нашият репортер Х”. Това са първоизточниците на информацията. Ако не можете да намерите първоизточник на дадена информация, не би следвало да й се доверявате безрезервно.

2. Има ли посочен автор и кой и какъв е той?

За да прецените дали може да повярвате на дадена информация, винаги трябва да знаете кой и какъв е източникът/авторът й. Ако дадено медийно съдържание няма посочен автор, то вие нямате причина да му вярвате. Ако има автор, но той е само едно име и вие не знаете нищо за него, това е все едно да няма автор.

Да се доверите на съдържание, което или няма посочен източник или автор, или авторът е само едно име, което нищо не ви говори и за което нищо не знаете – това е все едно да срещнете непознат човек на улицата и внезапно и спонтанно да започнете да вярвате на всяка една негова дума, без да се замисляте, макар че не знаете нищо за този човек. Не бихте го направили, нали?

3. Откъде идва експертизата на източника/автора?

Ако авторът се представя като експерт, трябва да знаете откъде е експертизата му. Ако се позовава на други експерти, то трябва да знаете кои и какви са те.

Повод за силно съмнение в достоверността на една информация са изрази като: “Експерти твърдят, че”, “Учени са доказали, че” или “Общоизвестно е, че”.

Това не са източници. Това са празни фрази, които придават фалшива тежест на съдържанието и които заблуждават, че информацията е достоверна. Една събирателна група от хора като “научната общност”, “специалистите” и т.н. няма нито лице, нито име, поради което не може да се смята за достоверен източник.

Всичко това важи с особено голяма сила, когато става дума за мнения по специализирани теми от сорта на ядрена енергетика или вирусология. Тогава още повече сте длъжни да знаете откъде идва експертизата. Ако не знаете, трябва да научите. Ако не успеете да научите, не би следвало да се доверите на съответното съдържание.

4. Какви са експертите и имат ли те други изяви, освен в информацията и медията, които изследвате?

При някои материали може да имате и автор, и експерт, които са застанали с имената и с биографиите си. Все още обаче не сте готови да се доверите. Трябва да видите кой и какъв е човекът, който стои зад дадено име.

Как да стане това? Един начин е да потърсите данни за този човек или тези хора в други медии, като обаче внимавате да не попаднете в омагьосан кръг, в който едно и също нещо ви се съобщава от няколко сайта, посочвайки един и същи източник-експерт, и така ви заблуждава, че това е общоприета теза, разпространена от общоприет експерт.

Сам по себе си фактът, че нещо го има на няколко места, не означава, че това нещо е вярно. Фактът, че един предполагаем експерт е получил трибуна в различни медии (а различни ли са те наистина?) или че мнението му се споделя от много хора във Фейсбук, не го прави задължително експерт, нито прави мнението му достойно за доверие.

Не забравяйте и нещо много важно – ако вие самите не сте експерт в дадена област, то вие нямате необходимите познания, за да разпознаете фалшивия експерт. В този случай ще трябва да потърсите други експертни мнения по темата, да проверите кои от тях са изказани от доказани авторитети в дадената област и да сравните откритията си с информацията, чиято достоверност проверявате.

Най-сигурно в този случай е да се опитате да намерите експерти с различни и противоречащи си мнения, защото така не рискувате сами да си ограничите възможността да намерите истината.

5. Имат ли авторът и/или експертите политически или други пристрастия?

Всеки от нас има някакви убеждения, предварителни представи за света, стереотипи. Един мой любим цитат от преподавателите ми във ФЖМК е, че пълна обективност не съществува. (Което не значи, че при качествените медии нямаме новинарска обективност с доста висока степен.)

Важно е, консумирайки дадено медийно съдържание, да се запитаме какви са пристрастията на автора му. Дали е член на политическа партия? Дали е носител на икономически интереси? Какъв е авторът и какви са интересите му е знание, което ви е необходимо, ако смятате да повярвате на дадено съдържание, да го споделите, да го коментирате и т.н.

Обаче. Експертизата и пристрастията са различни и отделни неща.

Възможно е дадена личност да е едновременно експерт в областта си и да има някакви пристрастия, които той съзнателно или не да включва в тезите, които излага. Имайте предвид, че това е особено труден случай, ако добавим към него нарочно намерение за манипулация и дезинформация.

6. Кой плаща за това информацията да стига до вас?

Винаги трябва да знаете кой стои зад снабдяването ви с информация. Защото информацията струва пари.

Достигането до вас на една новина или на един коментар (защото двете са различни, но това е тема за друг разговор) струва пари. Помислете за сиренето в хранителния магазин или за обувките на краката си, за които вие сте платили на: производител, търговец на едро, търговец на дребно, понякога маркетинг специалист или рекламист, касиер в магазин, охранител в магазин, производител на опаковката и т.н. и т.н.

Информацията не е стока в прекия смисъл на думата, но пътят й до потребителя е сходен с този на стоките. Тя се създава с написване на текст или заснемане на репортаж, обработва се с редакция, монтаж, качване на някаква платформа и след това пътува до вас, за което преминава през телевизионно, радио, печатно или интернет разпространение. Понякога някъде по пътя има и реклама на дадената медия или на конкретното съдържание.

Всички хора по тази верига трябва да получат заплащане за труда си и откъде идва това заплащане е важен въпрос.

Как плащаме за медийно съдържание по принцип

Обществените медии (БНТ и БНР) се финансират предимно от държавния бюджет и доста по-малко от реклама. Търговските медии (т.е., всички останали) се финансират основно от реклама и по-малко от преки плащания от потребителя (пряко плащане е например като си купите вестник или списание или като се абонирате за медия).

А има и медии (използваме широката дефиниция за медии като всичко, което носи съдържание, включително уебсайтове), чието финансиране не идва от реклами или преки плащания, а идва от неизвестни за широката общественост места и дейности.

Ако вие не сте платили пряко или непряко пътя на информацията до вас, то някой друг е платил.

Как точно се финансира всяка една медия (пак говорим за медии в широкия смисъл на думата) – това за съжаление няма как да знаем. Важно е обаче да имаме предвид този въпрос, винаги да си го задаваме, преди да повярваме на дадена информация, и да се опитаме да си отговорим на него по най-добрия възможен начин.

Това важи с особено голяма сила за информацията в интернет. За страниците, които посещавате, за текстовете, които четете онлайн. За постовете, които споделяте във Фейсбук.

Запитайте се: Кой плаща за това тази информация да достига до мен? Кой е собственик на сайта, който чета? Какъв е този човек или тези хора? Какви интереси имат те? Кой е платил за документалния филм, който изгледах? Чия е телевизията, на която вярвам?

Кой плаща на хората, които създават съдържание, което след това формира у мен мнения?

Звучи ви трудно?

Прави сте, много е трудно.

Но това е журналистическата работа. А, както казах по-горе, тръгвам от презумпцията, че всички в съвременния свят в свободното си време действаме като журналисти. И колкото и да гледаме на това като на хоби, то не е. То е работа.

7. Приканва ли ви информацията да я споделите?

При този последен въпрос навлизаме малко в психологията, но какво да се прави – журналистическият занаят изисква от практикуващите го да имат познания и в тази област (както и в много други).

Емоционалната натовареност на дадено медийно съдържание ви е много важна, когато се опитвате да определите дали източникът му е достоен за вашето доверие. Един чест пример за емоционално съдържание е съдържание, което пряко или непряко иска от вас да го споделяте с аргумента, че споделяте скрити истини, важни факти, дълго скривани данни и т.н. Това се вижда особено ясно при горещи обществени теми като пандемията.

Когато даден текст е толкова емоционално натоварен, че вие искате да го споделите, преди да си свършите журналистическата работа по него, това е повод да спрете и да се замислите.

В този смисъл журналистическият занаят е малко като научната работа – изисква безпристрастност, спокойствие и отворено съзнание. Изисква да спреш, да оставиш (доколкото това е възможно) предварителните си убеждения и да си зададеш въпросите, които изброих дотук. И колкото по-безпристрастно се опиташ да си ги зададеш, толкова по-малко вероятно е да попаднеш в капана на дезинформацията.

Ако трябва накратко да кажа защо отговорите на горните въпроси са толкова важни, то ще се наложи да завърша с темата за

Отговорността в журналистиката

Всички сме влезли в ролята на журналисти по силата на логиката на света, в който живеем. Което е огромна отговорност.

Кликвайки бутона “сподели” във Фейсбук, всеки един от нас реално действа като разпространител на информация. Пишейки мнението си под даден пост, всеки един от нас реално действа като анализатор на събитията.

Заставайки зад пост, който някой друг е написал; споделяйки видео, което някой друг е направил; разпространявайки информация, която идва от някъде другаде, всеки един от нас има тежка отговорност, която едно време са имали само редакторите и собствениците на медии.

Традиционните медии с тяхната традиционна функция да филтрират публикуваното съдържание вече не са единствен източник на информация. И липсата на филтри има както плюсове, така и минуси.

Възможно е диверсификацията на пътищата на информацията да е причина да научаваме неща, които преди няколко десетилетия биха били заглушени от правителства или други носители на интереси.

От друга страна обаче вече няма филтър, който да спира дезинформацията.

Ако при традиционните медии сме имали очакване за професионализъм на журналисти и редактори, очакване за практикуване на журналистика по правилата (цитиране на източници, разделяне на новина от коментар, плурализъм на гледните точки, журналистическа етика), то днес такова очакване няма – и няма как да има – към разнообразните, многобройни и многолики онлайн източници на медийно съдържание. От една страна това очакване няма как да се канализира в едно общество или държава поради трансграничния характер на разпространение на информация; от друга, самите аудитории не са подготвени да имат високи критерии към поднасяното им съдържание.

Субектите, които поднасят информация по всевъзможни канали, не играят по правилата на журналистическата работа, а аудиториите все още не са се научили да изискват това от тях. Качеството на съдържанието става ирелевантно, а сензацията и дезинформацията заемат все по-голям дял в разпространяваната информация.

И ако преди време важеше мантрата “Видях го по телевизията, значи е вярно”, сега тази мантра вече е друга – “Видях го в интернет, значи е вярно”. И информацията, и дезинформацията вече си имат нова медийна среда, която е още по-всепроникваща от телевизията и чийто потенциал за разпространение на съдържание с ниско качество е на практика неограничен.

Което означава, че всеки от нас е отговорен да свърши своята журналистическа работа сам.

Ама тя е много, ще кажете.

Да, наясно съм, че никой няма физическата и психическа енергия да извърши всички действия, които съм описала по-горе, преди да прецени дали да вярва на дадено медийно съдържание и дали да го споделя в социалните мрежи.

Можем обаче да се опитаме да сме критични и да си задаваме правилните въпроси. За да не дадем доверието си на източници, които не го заслужават. И които не само целенасочено ни заливат с фалшиви новини, но и култивират една опасна среда на липсващи традиционни авторитети, в която конспиративните теории заместват качественото съдържание.

Конспиративните теории, които намериха идеални условия за разпространение покрай пандемията, имат много общо с въпроса за достоверността на източниците, затова ще завърша с тях.

Те не са игра. Не са и хоби. Не са нещо, което да консумираме между другото в неделя следобед поради липса на по-добро занимание.

Конспиративните теории са нещо сериозно. Те искат от вас да вземете обратно доверието си от утвърдените източници, от доказаните авторитети, от сериозните медии и да го дадете на…

На кого? Знаете ли отговора на този последен въпрос?

Дали и на кого да дадете доверието си е личен избор и аз не мога да кажа какво да направите. Мога само да предложа, преди да го дадете, да си зададете въпроса на кого го давате. Задайте си въпросите, които ви описах по-горе. Защото доверието ви е нещо много ценно и не би следвало да го давате на източници, които не сте подложили на най-щателна проверка. Дължите го на себе си и на околните.

Преди да повярвате, че Земята е плоска, Елвис е жив, а коронавирусът е измислица, спрете за миг и проверете източниците си на информация.

Да, не е възможно от днес за утре всички да се научим да бъдем критични и да действаме като редактори в медии. Но може би, ако някаква критична маса развие журналистическо мислене, бихме имали шанс да не потънем в море от дезинформация.

To be continued… Следващия път ще си поговорим за разликата между новина и коментар и защо е изключително важно да знаем кое от двете консумираме във всеки един момент, когато четем, слушаме и гледаме.