Categories
Разкази и подобни

Бурята

(етюд или няколко разсъждения в художествена форма на един леко недисциплиниран автор)

*

– Няма да дойде.

– Ще дойде, ще видиш.

– Няма. Забравил ни е.

– Не вярвам.

– Вярвай каквото си искаш. Аз мисля да се махам оттук.

Същият този разговор се беше провел вече много пъти и никой не му обръщаше внимание. Малката схлупена хижа беше потънала под снежна покривка. Снегът стигаше до средата на прозорците и продължаваше да вали. Отвреме навреме излизаше и вятър, който свиреше в пролуките между дъските. Звукът отекваше отчаяно в хижата, която имаше само една стая и всички бяха събрани в нея.

– Няма да дойде – сърдито повтори Художникът и се облегна назад в стола си. Бялата му риза беше на петна от бои, а очите му имаха безсънен и измъчен вид.

Срещу него, от другата страна на масивната дървена маса, седеше Принцесата. Дългите й коси бяха малко разпилени. Роклята й покриваше целия стол и шумолеше при всяко нейно движение. Беше овехтяла и с кръпки, но платът беше тежък и тук-там по него се виждаха ситни мъниста, които отразяваха слабата светлина на газената лампа.

– Ще дойде – повтори и тя. – Просто трябва да имаме малко търпение.

– Малко търпение? – Художникът се изсмя. – Колко точно търпение му трябва още? Знаеш ли от колко време сме затворени тук? Ако не знаеш, аз ще ти кажа – от толкова дълго, че вече даже не помня колко.

– Виж… – Принцесата също се облегна назад и започна да обяснява бавно и търпеливо, като на малко дете. – На мен също не ми се стои в тази дупка. Само че, за разлика от теб, аз му вярвам. И знам, че ще се върне за нас. Щом е казал, ще се върне.

Художникът се наклони напред и се облегна на масата, за да подсили думите си:

– Даже и да се върне, може да е късно. Чуваш ли бурята? Виждаш ли колко е дълбок снегът? Колко дълго смяташ, че можем да оцелеем?

Тя не отговори. Придърпа напред шала, който покриваше раменете й, а погледът й инстинктивно се стрелна към малкото огнище в ъгъла, където трепереше анемичен огън. 

Пред него, на ниско столче седеше Рицарят. Доспехите му бяха леко оранжеви на слабата светлина на огъня и в същото време изглеждаха матови, посивели от времето. Изглеждаха като празна черупка, в която отдавна няма нищо. И наистина Рицаря го нямаше, поне през по-голямата част от времето. Седеше на ниското столче, изглеждайки ужасно неудобно, сгънат в почти неестествена поза и само отвреме навреме леко почукваше с някой от металните си пръсти по металното си коляно. Ако точно в този момент в стаята нямаше никакви разговори, звукът отекваше кухо из цялата хижа, смесваше се с песента на бурята и караше всички присъстващи да подскочат на местата си.

– Все пак си мисля, че имаме доста по-голям шанс като чакаме тук, отколкото ако излезем навън – тихо заговори Принцесата, сякаш на себе си. – Ако тръгнеш навън в тази буря… Нека да изчакаме още малко. Той ще се върне и бурята ще отмине.

– Бурята няма да отмине – също толкова тихо промълви Художникът. – Ти помниш ли кога започна? – Тя не му отговори и той продължи. – Не, нали? И аз не помня. Струва ми се, че този сняг вали от началото на времето. И че никога няма да спре.

Последните му думи бяха съвсем тихи и въпреки това снежинките отвън сякаш го чуха и се хвърлиха към стъклата на прозорците, посипвайки се с весел пукот. Пръснаха се с шумолене, след което снегът продължи да вали кротко, поривът на вятъра замря и всичко стана нереално тихо. Думите на Художника се заредиха в новата тишина. Сякаш гласът му се сля със снега.

– И не мисля, че той ще се върне. Струва ми се, че мина много време, откакто излезе през тази врата и каза, че се връща след малко. Даже понякога се чудя…

Гласът му съвсем изчезна в тишината на стаята.

– Какво? Какво се чудиш? – тънкият креслив глас идваше от някъде изпод масата. Художникът погледна надолу. – Кажи, де! Има ли нещо, което не ни казваш? Кажи, кажи, кажи! – сричките се редяха толкова бързо, че думите в един момент губеха смисъл. 

Дребничкият гном подскачаше около дебелия крак на дървената маса и гледаше нагоре с тревожно очакване. Той като цяло не излизаше много – живееше си под голямата маса откакто се бяха озовали в хижата и си говореше с останалите само по изключение и почти винаги без да подава дори и носа си от сенките. Сега обаче беше развълнуван, може би дори леко уплашен.

Художникът го гледаше малко разсеяно, все едно сам се чудеше за какво се чуди. Рицарят се понамести и скърцането на доспехите му сякаш върна Художника към мисълта му.

– Чудя се дали той изобщо съществува.

Принцесата го погледна с ужасени очи. Рицарят не помръдна – току-що се беше наместил. Гномът изпищя, покри лицето си с ръце (не успя съвсем, защото носът му беше голям и остана да стърчи измежду пръстите му) и бързо се скри отново под масата. От сенките покрай стените се размърдаха и останалите. Чуха се въздишки, възмутени шепоти и тихи ридания.

– Това са глупости – отсече Принцесата. В очите й все още имаше следи от ужаса, но тя геройски се стараеше да изглежда смела. – Няма как да не съществува. Нали всички си спомняме как беше тук и как обеща да се върне, докато излизаше през същата тази врата!

Художникът се усмихна малко вяло.

– Това е което си мислиш, че си спомняш. Може да е било просто сън.

– Който сме сънували всички едновременно?

– Кой знае…

Принцесата поклати глава и несъзнателно започна да чопли с пръсти една от кръпките по роклята си.

– Говори каквото си искаш – тя погледна Художника сърдито, сякаш предизвиквайки го да говори каквото си иска. – Аз смятам да го чакам. Щом е казал, ще се върне.

– Аз пък мисля да пробвам късмета си в бурята – казвайки това, Художникът стана рязко и тръгна към вратата. Гномът изпищя отново изпод масата, но не се показа.

– Това е безумно! – извика Принцесата. – Бурята ще те убие на часа! Ще те погълне, ще…

– Може така да е по-добре – Художникът се обърна към нея и тя видя, че очите му бяха потъмнели. – Поне ще спра да се надявам.

Тя отиде до него и хвана ръката му, която вече държеше дръжката на вратата. Той пусна дръжката и наведе рязко глава, сякаш изведнъж нещо го сломи. Принцесата преглътна и избърса една сълза, която се беше търкулнала по бузата й. Прегърна Художника и заговори с тих глас, който обаче всички в хижата някакси чуха:

– Ще дойде. Няма да ни остави в тази пустош. Няма да ни остави да изчезнем. Ще видиш. Ще се върне за нас и ще ни напише. Ще ни даде цел и посока, ще ни даде път. Ще видиш. Ще дойде и ще напише историите ни. Няма как да не се върне за нас. Няма да ни остави да се разтворим във въздуха, все едно никога не сме били. Няма да позволи да се разтопим като сняг на слънцето.

… Нашият писател ще се върне за нас, защото всички ние сме част от него…

снимка: cmonphotography, pexels.com

Categories
Разкази и подобни

Демони

Гората беше като от приказките. Все едно съм се върнала във времето, когато съм чела детски приказки от книжки с картинки. Хензел и Гретел, заобиколени от тъмни заплашителни дървета, изоставени и необичани. И единствената светлина в цялата гора идва от къщата на вещицата.

Птиците отдавна са изкълвали трохите, които могат да ме заведат у дома, отлетели са към далечни земи и в гората сме само аз и тишината.

Огледах се, опитвайки се да намеря някаква посока, в която да тръгна. Всичко обаче беше еднакво и сякаш нямаше никакво значение дали ще вървя напред или назад, наляво или надясно. Посоките се бяха слели в едно с дърветата.

Нямах никаква идея как съм се озовала в гората. Спомените ми сякаш започваха от преди малко. Оглеждах се, за да видя нещо познато, но не виждах нищо освен еднакви прави и високи дървета, които скриваха небето. Само отвреме навреме, високо горе, между далечни вековни клони се подаваше парче сребриста луна, която сякаш играеше с мен на криеница.

Значи беше нощ. Не че тази информация ми помогна особено.

Намирах се на нещо като пътека и реших, че едната от двете й посоки е също толкова добра идея, колкото и другата. Избрах и тръгнах.

Изумително колко еднакви бяха дърветата и как се разгръщаха пред мен с всяка моя стъпка, все едно бяха театрална завеса. И все очаквах зад поредния завой да видя края на гората, само че нищо такова не се случваше. Напротив, някакво неясно чувство ми казваше, че вместо да излизам от нея, навлизам все по-навътре. Сякаш в самото начало – или тогава, когато за мен беше началото – съм била на ръба на гората и доброволно съм избрала да тръгна навътре, а не навън.

За момент се зачудих дали иззад поредното дърво няма да се покаже къщичка на кокоши крака.

Само че нямаше нищо освен дървета. Надвиснали, сериозни и малко враждебни. Стъпките ми шумоляха. Под краката ми се стелеше мека шума, която сякаш приканваше да се гушнеш в нея. Вероятно за да заспиш и да станеш по-лесна плячка на… На кого? На какво?

Това не знаех, но бях сигурна в едно – не бях сама в гората.

Беше странно усещане отвъд сетивата. Не виждах нищо освен дърветата и някой случаен лъч на потайната луна, не чувах нищо освен тихите си стъпки, но все пак някъде дълбоко в стомаха ми имаше едно неспокойно чувство, че съвсем наблизо има и някакво друго присъствие. Може би диво животно вървеше успоредно на мен, дебнейки, прикривайки се зад дърветата, чакайки удобен момент да скочи върху мен? Или беше човек, също като мен изгубен в гората, готов да убива от страх или от лудост? Или пък беше нещо… Нещо друго?

Спрях и се ослушах. Тишината беше дълбока, но и някак очакваща. И аз чаках. Лунен лъч се плъзна между дърветата и полегна на пътеката да си почине. Гората притихна още повече, все едно това беше възможно. И тогава…

Беше като настъпан клон. Кратко и много ясно “Пук!”, което потъна в шумата. Стори ми се, че гората изпадна в тихо удоволствие от този звук.

Огледах се на всички страни, търсейки откъде дойда пукотът. Вероятно някой беше настъпал сух клон. Тоест този някой се движеше. Вероятно към мен.

Сърцето ми първо заби учестено, след това се забави изведнъж. Спокойно. Опитах се да дишам дълбоко. Знаех, че в този момент паниката е най-големият ми враг. Затворих очи, вдишах, издишах. Отворих ги и се огледах отново.

До пътеката имаше един доста голям и дебел клон, подобен на тояга. Взех го и макар да не бях сигурна дали от него има смисъл, самото усещане за някакво оръжие в ръцете ми ми даде някакво чувство на спокойствие. Много относително спокойствие.

Все още не виждах нищо, затова тръгнах отново. За момент се зачудих дали не обърнах посоката, но нямах много време да мисля по този въпрос, защото пукотът внезапно се повтори. Само че този път бяха няколко. “Пук-пук-пук”, все по-близо и по-бързо, все едно нещо бягаше към мен. Обърнах се по посока на дърветата, откъдето идваше звукът, и малко неуверено вдигнах тоягата. Все по-малко вярвах, че от нея има смисъл.

Клоните зашумоляха, лунният лъч се скри някъде и духна хладен вятър. Пристъпих крачка назад, все още гледайки към дърветата, сред които внезапно се появиха две жълтеникави точки.

Две очи.

Шумолене, още пукане, счупени клони и един тъмен силует, който ставаше все по-голям и по-голям. Вятърът се засили и от хладен внезапно стана почти горещ. Жълтите очи се приближаваха бързо и ставаха все по-големи. Бяха безчувствени, като стъклени.

Тъмният силует внезапно скочи и се приземи на пътеката на крачка от мен с тежко тупване.

Преглътнах и за момент не можах да реагирам. Всички мисли изчезнаха от главата ми – за бягство, за уплашен вик, за тоягата.

Беше нещо огромно. Приличаше на вълк, но беше поне пет пъти по-голямо и черно като черна дупка. Козината му лъщеше от пот, а от огромната уста течаха лиги. Жълтите очи се бяха фиксирали върху моите и сякаш леко се присвиха, изучавайки.

Преглътнах и поех дъх, опитвайки се да изляза от вцепенението. Сякаш чул вдишването ми, звярът отвори паст, която можеше спокойно да ме глътне на една хапка, показа няколко реда огромни бели зъби и изрева с глас, който отекна в цялата гора. За момент имах чувството, че дърветата ще се срутят и гората ще изчезне от този звук. Вятърът стана още по-силен и аз разбрах, че това беше дъхът на звяра. Докато ревът му отекваше между дърветата, една от предните му лапи риеше на място. Беше нетърпелив да скочи. Всичките му мускули се бяха напрегнали в очакване на най-малкото движение от моя страна, което да бъде наказано с моментален скок.

Малко по малко разумът ми се върна. Страхът беше ужасяващ, но аз го изтиках настрани. Трябваше да се действа. Нямах никакъв друг шанс.

Бавно отпуснах ръце и стиснах тоягата пред гърдите си. Звярът проследи движението ми. Сякаш беше неспокоен. Гледах го в очите и мислено отброявах. Едно. Две.

Три.

Тръгнах да бягам както никога през живота си. Притискайки тоягата, тичах по пътеката без да знам накъде, само и само да се отдалеча от него. Знаех, че вероятно бяга доста по-бързо от мен, но някаква налудна надежда ме беше обзела и аз слагах единия крак пред другия, единия пред другия, почти останала без дъх. Напред, напред, напред…

Не знам колко време мина, преди да усетя, че никой не ме гони.

Хвърлих поглед назад, все още бягайки. Пътеката беше празна. Забавих темпото, чудейки се дали е добра идея да спирам. Умората обаче беше твърде голяма. Трябваше да възстановя силите си. Не се знаеше дали няма да ми се наложи да бягам отново.

Спрях и седнах по средата на пътеката, като едва си поемах въздух. Лицето ми гореше, косата ми беше влажна, дланите ми бяха червени от стискането на тоягата. Мина известно време, в което се чудех дали изобщо ще възстановя дишането си и дали просто няма да легна и да умра в шумата.

Успокоих се. Отне време, не знам колко, но се успокоих. Огледах се и се ослушах. Нямаше нищо, освен дърветата, пътеката, сянката на луната и дълбоката, измамна тишина на гората.

Тръгнах отново. Вече не се чудех дали посоката е правилна – отдалечавах се от звяра с жълтите очи и това беше достатъчно.

Известно време тишината си остана същата, но аз вече знаех, че това е само временно. Ослушвах се за следващото пукане.

Само че не беше пукане, беше по-скоро… Някакво суркане по шумата. Все едно огромна змия се влачеше някъде измежду дърветата, отново движейки се заедно с мен, успоредно на моята посока. Опитах се да видя какво има между дърветата, но нямаше смисъл. Не можех да видя нищо освен дебелите стволове, измежду които се виждаха само още дебели стволове.

Но ясно чувах влаченето през шумата. Приличаше на шепот – тих, потаен и зловещ. Като лоша поличба, която не смееш да изречеш на висок глас. Шшшшттттттпппссссссттт….

Както и предишния път, и сега суркането изведнъж се забърза, все едно онова, което се суркаше, бързаше да ме изпревари, да препречи пътя ми. Ускорих крачка, почти тръгнах да бягам, но и звукът се засили и сякаш стана по-настойчив. Идваше към мен. Дали не наближавах края на гората? Дали на ръба на гората не свършваше и силата на чудовищата? Дали се опитваха да ме спрат, преди да съм излязла?

Изведнъж шумоленето спря. И аз спрях и се огледах.

Тогава с тежък трясък нещо се изсипа пред мен на пътеката, препречвайки пътя ми.

Приличаше на змия, само че беше много по-голямо и по-дебело. Гърчеше се като огромен червей, тъмнозелено и ужасяващо лъскаво, сякаш се опитваше да си намери място. Всъщност се навиваше, за да се изправи и да надвисне над мен с три еднакви глави, всяка с по един раздвоен език, който опипваше въздуха със скърцащо съскане. И без очи. Главите си имаха всичко останало, само на мястото на очите нямаше съвсем нищо и от това ме побиха тръпки повече, отколкото от звяра с жълтите очи.

Главите явно не ме виждаха, но ме усещаха, защото се стрелкаха, търсейки. Бяха ужасяващо близо, надвиснали над мен, съскащи, плюещи някаква тъмна храчка. Опитах се да не мърдам и да не дишам, но усещах, че това няма да ме спаси. Рано или късно, макар и без очи, змията щеше да стигне до мен. Лъскавото й нагънато тяло се гърчеше и на мен ми се пригади.

Не можех да бягам назад, защото там вероятно се беше спотаил звярът с жълтите очи.

Все още стисках тоягата. Трябваше да опитам. Можеше да спечеля само един миг, но той можеше да е достатъчен.

Вдигнах тоягата над главата си възможно най-тихо. Стисках я здраво, болезнено усещайки тежестта й. Не се изплъзвай, стой с мен…

Засилих се и замахнах.

Ударът ми попадна между две от главите и явно мястото беше чувствително, защото цялото тяло на чудовището се разтресе и от всичките му три слепи глави се разнесе смразяващ кръвта звук, който почти ме вкамени. Наложих си да не го чувам, шмугнах се изпод един от трите врата и тръгнах да бягам още по-бързо, отколкото първия път.

Този път погледнах зад гърба си по-рано, отново за да намеря пътеката празна.

По някакъв начин успявах да се спася, поне първите два пъти. Първите два? Да не би да очаквах, че ще има още?

Не, аз знаех. Не знам как. Знаех, че това не е всичко.

Но вече бях малко по-смела. Тоягата в ръцете ми и двете победени чудовища ме караха да вървя малко по-уверено, без дори да се ослушвам много-много. Подозирах, че това може би е капан, в който ме вкарва собствената ми увереност, но въпреки това продължавах напред. И без това нямаше какво друго да направя.

Пътеката продължи да бъде неизменно една и съща още известно време, когато внезапно нещо се промени.

Нощта сякаш започна да избледнява. Дърветата се раздалечиха едно от друго, гората започна да оредява. Някъде много, много далеч над главата ми може би имаше неясно обещание за изгрев. Може би нощта свършваше? Може би гората свършваше?

Усмихнах се, което беше много странно. Надеждата беше нещо, което не ми се беше случвало, откакто бях попаднала в гората.

Пътеката стана по-широка, почти път. Дърветата оредяха още и внезапно, като на филм, пред мен вече имаше не гора, а поле.

Широко, равно, докъдето поглед стига. Без нито едно дърво. А хоризонтът наистина се беше изчервил от целувката на идващия ден. Усмихнах се още по-широко и излязох от сянката на дърветата.

Когато всичко внезапно притъмня.

Розовият хоризонт изчезна, земята под краката ми потрепера, а небето стана тъмносиньо. Луната се уголеми и надвисна над полето, огромна и кървавочервена. Все едно искаше да се приближи до мен и да ме разгледа отблизо. Приличаше на прожектор. Или на лампа над операционна маса.

Примигнах от потискащата й светлина и свалих поглед към полето.

Тогава ги видях.

Бяха десетки, може би стотици. Преди миг ги нямаше, а сега се бяха строили пред мен като армия, готова за битка.

Някои приличаха на звяра с жълтите очи. Космати, с изплезени езици и течащи лиги. Други бяха като змията. С по една, две, три или повече глави без очи, съскащи, гърчещи се, надвиснали.

А имаше и други, много други. И най-различни. Някои имаха крила, които изглеждаха като кожени, меки и черни. Други имаха рога. Трети приличаха на хора, само че бяха огромни, като великани.

И всички чакаха мен.

Дали трябваше да се преборя с всеки от тях? Дали можех изобщо? Дали нямаше да ми скочат всички вкупом, задушавайки ме с криле, опашки и зеещи усти? Дали трябваше да се обърна и да потърся несигурно спасение в гората, при чудовищата, от които тъкмо бях избягала? А имаше ли трети път?

Изобщо, какво можех да направя?

Тихо ридание, подобно на скимтене. Тежко дишане, последвано от внезапен пронизителен писък.

Слънцето едва беше изгряло и се опитваше да влезе през полуспуснатите щори. А аз седях в леглото, цялата вир вода, стресната от собствения си писък.

Спалнята ми изглеждаше нормално. Нямаше чудовища. Гардеробът си беше на мястото, нощното шкафче също. Дрехите на стола бяха същите, които бях съблякла предишната вечер. Всичко беше съвсем в реда на нещата, освен студената пот, която се стичаше по мен.

Станах, оглеждайки се. Ослушвах се да чуя нещо, но освен приглушеното радио на раннобудната ми съседка, което едва-едва жужеше през няколко стени, не чувах нищо.

Влязох в банята и пуснах душа. Силната струя ме успокои, сякаш изми кошмара. Постоях малко под душа със затворени очи, слушайки как водата се оттича в канала. Напомняше ми на пороен пролетен дъжд, който гледаш през прозореца, отпивайки от чаша горещ чай.

Просто сън. Нищо повече. Неприятен, определено, но сън.

Спрях водата, загърнах се в халата и се отправих към кухнята. Всичко изглежда по-добре след душ и кафе.

Само че…

Нещо не беше наред.

Направих няколко крачки по късия коридор, преди да се усетя какво точно ме притесняваше.

Миризма на кафе.

На прясно приготвено кафе. Кафе, което някой току-що е направил.

Аз живея сама.

Преглътнах и се запитах дали не полудявам.

Може би съм забравила кутията с кафето отворена? Или някакси, заедно с жуженето на радиото на съседката, през няколко стени се е процедила и миризмата на кафето й?

Не бях убедена, че в разсъжденията ми има каквато и да било логика. Стиснах ръцете си в юмруци, опитвайки се да се успокоя, и бутнах вратата на кухнята.

На кухненската маса наистина имаше готово кафе. Две чаши. А на стола до масата седеше някой. Нещо.

Сутрешната светлина влизаше през прозореца. Пердетата бяха дръпнати (така ли ги бях оставила снощи?), така че можех добре да огледам фигурата.

И да позная, че беше едно от чудовищата от съня ми.

Бях видяла доста като него в множеството, което ме пресрещна на полето под кървавата луна. Беше човекоподобно, в лицето дори доста приличаше на човек, само че беше покрито с козина, имаше опашка и малки рога.

И ме гледаше някак…

Някак мило.

Това ме учуди повече от всичко останало и усетих как ръцете ми се отпуснаха.

– Добро утро – съществото се усмихна. – Направих кафе.

Опитах се да кажа нещо, но гърлото ми беше пресъхнало. Преглътнах с усилие и едва успях да промълвя с дрезгав глас:

– Добро утро… Благодаря…

Съществото се усмихна и отпи от чашата си, след което посочи към стола срещу себе си.

– Няма ли да седнеш?

Машинално направих две крачки и предпазливо седнах срещу него. Всеки момент очаквах да скочи и да ме нападне, обаче нищо такова не стана. Все така си седеше срещу мен, отпивайки от кафето си

– Това… – почти не познах собствения си глас, като заговорих. – Това сън ли е?

– О, не. И онова снощи също не беше. Поне не точно. Малко е сложно – съществото остави чашата си на масата и аз проследих косматата ръка с широко отворени очи.

– А кой… Какво си ти? – гласът ми малко по малко заприлича на моя.

– Демон – учтиво отговори съществото. Даже нещо като да се усмихна. – Един от твоите демони.

Моите демони? – може би наистина полудявах. Сигурно беше умора. Бърнаут. Трябваше по-рано да си взема отпуск.

– Да – усмивката стана още по-широка. – Много се радвам най-после да се запознаем.

– Най-после… – повторих думите му, без да мога да ги разбера напълно. Посегнах към чашата с кафето с надеждата това нормално действие да направи всичко останало нормално. Нищо такова не стана. Съществото все още стоеше срещу мен. И явно разбираше объркването ми, защото услужливо започна да обяснява.

– Виж… Всеки си има демони. Някои повече, други по-малко. Различно е. Но всеки си ги има и си ходи с тях. Понякога просто си живеем заедно, друг път се налага да се поскараме и посбием. Знаеш как е. Случва се и в най-добрите семейства – демонът се разсмя на собствената си шега, при което аз почти се задавих с кафето си.

– Как да ти кажа… По принцип рядко се виждаме както сега. И най-вероятно до довечера ще си забравила този разговор. Най-много до утре сутринта. Разбираш ли, повечето хора не могат да живеят, знаейки за нашето съществуване, затова потискат всякакъв спомен, че са ни виждали. Така че не се притеснявай. Също така, не полудяваш.

– А какво… Какво искате от мен?

– О, нищо. Няма какво да искаме, ние сме част от теб.

Не мислех, че е възможно, но очите ми се отвориха още по-широко.

– Част от мен?

– Да. Виж сега. Демоните на един човек са всички онези неща, които го тормозят по един или друг начин и които в повечето случаи хората не искат да признаят дори пред себе си. Ние сме всичко това. Ние сме изгубените идеали, забравените мечти, неизпълнените обещания. Ние сме нещата, които хората са направили и съжаляват, че са направили. Ние сме нещата, които хората не са направили и съжаляват, че не са направили. Ние сме счупеният морален компас, егоистичните постъпки, сгрешените приоритети. Ние сме неизказаното, ненаправеното. Ние сме изгубеното време. Ние сме мъката, която хората причиняват на други хора нарочно или без да искат. Ние сме всички онези хубави неща, които само се каните да направите и все отлагате. Ние сме съжаленията, грешките, лъжите…

– Стига! – прекъснах го, почти викайки. – Това е ужасно!

– Е, чак ужасно… Всъщност е напълно нормално.

– Нормално?

– Да. Такава е самата природа на човека. Ние сме част от нея. Да се учудваш, че съществуваме, е все едно да се учудваш, че имаш отражение в огледалото.

Замълчах за миг, силно надявайки се, че наистина ще забравя този разговор до няколко часа.

– И мога ли… Мога ли да ви победя? Аз почти победих снощи…

Демонът се засмя и смехът му беше странно звънък.

– О, не. Никакъв шанс. Но можеш да се опитваш. В това е целият смисъл. Трудно ще ни победиш изцяло, но не трябва да се отказваш. От теб зависи да живееш така, че да имаш по-малко демони. Да постигнеш онзи баланс, в който сме на заден план и не те тормозим. Този баланс е крехък, но е напълно възможен. Все едно стоиш на ръба на пропаст, не можеш да се върнеш назад, но и успяваш да не паднеш напред. Ръбът може да бъде странно безопасно място, да знаеш. Защото на ръба всичко е възможно.

Някакси не ми се вярваше това да е така. Но пък доста от нещата, които ми се случваха в момента, не бяха за вярване.

– А това… Това ли е единственият път, когато ви срещам? Или трябва да очаквам редовно да се появявате в съня ми и в кухнята ми?

– О, не, като цяло сме доста дискретни. Просто понякога, при определени състояния на духа хората ни виждат. След което, както ти казах, забравят. Което е добре, не мислиш ли? И ме подсеща, че е време да вървя. Ще си измия чашата, за да не се чудиш с кого си пила кафе.

Ставането на демона от кухненската ми маса и това, че изми чашата си, по някакъв странен начин бяха най-странните от всички странни неща, които ми се бяха случили през последните часове. Това ме накара да се усмихна. Отпих от кафето си. Беше черно и ароматът му беше силен. Затворих очи, поемайки миризмата на кафето и на утрото.

Когато ги отворих, бях сама в кухнята. Слънцето беше изгряло.

снимка: Spencer Selover, Pexels

Categories
Разкази и подобни

Последен гост

Бурята вилнееше над малката кръчма и я правеше още по-малка. Вятърът свиреше в комина, а редките капки дъжд удряха прозорците като случайно изтървани думи, които потъват в неловкото мълчание на нощта, което пък на свой ред бива изметено от вихъра.

Беше началото на есента, но беше топло. Странната комбинация от топлото и бурята правеше нощта някак нереална, като излязла от стар филм. Някъде скърцаше дъска. Сигурно нещо се беше разхлабило в и без това паянтовата конструкция на кръчмата; но звучеше така, сякаш нещо се беше разхлабило в паянтовата конструкция на времето.

Предпоследният клиент се свлече лениво от високия стол пред бара. Леко залитна от умората и от уискито, тихо изхълца, смутолеви едно дежурно “Лека нощ” и умислено се отправи към вратата. Когато я отвори, бурята почти го върна обратно, но той събра сили, излезе навън въпреки вихъра и затръшна вратата след себе си. Нощта го погълна.

Силен порив на вятъра се плъзна по стъклата на прозорците и те изскърцаха. Някъде между два електрически стълба премина тръпка, лампите изгаснаха за миг, светнаха отново и мъждивата им светлина сякаш въздъхна, отчаяна от самотата на бурната нощ.

Барманът, останал сам в малката си кръчма доста след обичайното време за затваряне, се огледа наоколо и реши, че няма да въздъхва. Празнотата на помещението, бурята отвън, вятърът почти без дъжд – всичко това му създаваше едно особено усещане за край на вечерта, което му беше повече приятно, отколкото самотно. Да, повечето хора биха се почувствали тъжни и сами, останали зад бара в кръчмата, където преди няколко часа десетки хора се бяха сместили на маса за трима, а бирата се лееше непрестанно, като почти нямаше смисъл да се запушва кегчето – така следваха една след друга празните чаши. Него обаче го беше обзело някакво особено вечерно спокойствие, възможно само в началото на есента или в края на… На какво?

Докато се зачуди каква беше тази мисъл за край, която се промъкна в главата му, вратата на кръчмата се отвори и през нея нахлу бурята. През праха, който се завихри в течението, барманът едва успя да различи силуета на последния си клиент.

Високата фигура, облечена в черно, носеше някакъв продълговат багаж. Приличаше на калъф за контрабас, но беше доста тесен, за да е това. Може би беше някакъв друг струнен инструмент. Барманът не разбираше много от музикални инструменти.

Късният гост затвори вратата след себе си, но това сякаш не спря вятъра, който влезе заедно с него като лек полъх, като постоянно хладно течение, от което замириса на нещо влажно.

Докато фигурата се приближаваше към бара, барманът се опита да я разгледа, но не успя. Тя беше цялата покрита с черната си мантия, която завършваше с островърха качулка, спусната ниско над невидимо лице. Барманът несъзнателно потръпна, почесвайки се зад ухото, където никак не го сърбеше. Беше виждал доста много клиенти в кариерата си и малко неща можеха да го изненадат или притеснят, но въпреки това този късен гост накара кръвта му да изстине с няколко градуса.

Фигурата се покатери на един от високите столове пред бара със странна грациозност, подпирайки багажа си на тезгяха. Облакъти се с наведена глава, която все още не се виждаше, и сякаш леко въздъхна.

Мълчанието, което последва, беше толкова ледено, че на бармана му стана студено.

Фигурата стоеше абсолютно неподвижна. Приличаше повече на нарисувана, отколкото на жив човек. От момента, в който се настани на стола и спря да се движи, диплите на мантията й сякаш застинаха и дори слабото течение, което беше влязло през вратата с нея, не ги помръдваше.

Повечето клиенти в бара поръчваха още с влизането си и даже понякога, докато седнат, вече получаваха чашите си. Този закъснял гост обаче не само че не бързаше да поръча – късните посетители даже бяха още по-чевръсти с поръчките, – но и не казваше нито дума. След няколко минути мълчание, които съвсем спокойно можеше да са били часове, барманът реши да наруши тишината.

– Ъм… Добър вечер. Да Ви налея ли нещо?

Отговор не последва. Всъщност не последва никаква реакция.

– Може би… Уиски? – беше преценил късния посетител повече като уиски, отколкото като бира.

Неочаквано за самия него на този въпрос барманът получи нещо като отговор под формата на едва доловимо кимване.

– Чисто?

Този път нямаше съвсем никаква реакция, но барманът бързо реши, че това е от клиентите, които предпочитат уискито си чисто. Наля му от своето любимо – 12-годишно Springbank, което му миришеше на ранна сутрешна разходка по бреговете на Шотландия, – след което сипа и на себе си. Като цяло той имаше правило да не пие с клиентите си – това му се струваше напълно несъвместимо с професията, – но някакси му се струваше, че тази вечер е по-различна.

Той придърпа високия стол, на който рядко успяваше да седне в натоварените вечери, и седна зад бара, малко встрани от госта си. Сякаш се страхуваше да седне право срещу него и да го погледне отблизо.

Тракането на стенния часовник леко заглъхна, спря за миг, после изтрака пак и после пак спря. Повече не тръгна. Отдавна не се беше развалял, а поправката му беше доста досадно нещо, защото проклетата прашасала антика беше на около 200 години и нямаше много часовникари, които да могат да я ремонтират. Леко раздразнен от заглъхналия часовник, барманът реши да направи нов опит за разговор.

– Времето навън си го бива, а? Не си спомням да е имало такава буря по това време на годината от доста отдавна… Какво те води по нашия край в това време?

Моментът отново се проточи и на бармана пак му се стори, че е минало много време, преди от черната пелерина да се чуе дълбок гърлен глас, който изпълни цялото помещение, въпреки че беше тих:

– Работа.

Неясно защо барманът изтръпна и припряно изпи голяма глътка, която почти го задави, но и го постопли. Стори му се, че в малката кръчма не беше останало място за нищо друго, освен за този глас. Странна мисъл, при условие, че кръчмата беше празна. Зачуди се дали да не се поинтересува от естеството на тази работа, но нещо му подсказа, че това вероятно не е добра идея. Въпреки неподвижността си, силуетът пред него го изпълваше със странно усещане, плашеше го по някакъв необясним начин, но и го успокояваше, което беше още по-необяснимо.

Любопитството му обаче все пак надделя.

През дългите години, които беше прекарал зад бара, разговорите с хората бяха любимата му част от работата. Да, имаше ги онези с лошото пиянство, имаше ги празните дърдорковци, имаше ги агресивните и буйстващите, имаше ги и потресаващо скучните, които не успяваха да станат интересни даже и с помощта на алкохола. Всички тези категории не му пречеха, стига да му оставяха време да си говори с останалите, с онези, които имаха какво да кажат.

Вече почти не си спомняше как точно се случи така, че животът го доведе до малката кръчма близо до морския бряг. Струваше му се, че е било много отдавна. Някои хора го смятаха за самотен – не се беше оженил, нямаше семейство. Той обаче не се чувстваше никак сам. Всяка вечер през кръчмата минаваха хора, лица и истории. С някои ставаше приятел, с редовните посетители говореше като с роднини, а новите хора посрещаше с радостта на гостоприемен домакин, чието най-голямо щастие е къщата му да е пълна с гости.

Това беше неговият дом и той беше щастлив.

И сега, седнал малко встрани от този странен последен клиент, макар и с неясното усещане, че той не е от приказливите, барманът отново го заговори, този път на “ти”, с приветливостта, която отдавна се беше превърнала от професионален навик в част от него.

– А имаш ли къде да отседнеш? Времето навън е такова, че не ти пожелавам да търсиш оттук нататък. Дано да имаш нещо предвид. Има една страноприемница на площада, но старата ханджийка е доста кисела и не обича да отваря вратите си след залез слънце. Малко е суеверна. Смята, че като залезе слънцето, е по-добре да не пускаш никого в къщата си.

Той млъкна внезапно, защото усети, че не оставил време на госта да отговори. Той обаче нямаше и намерение. Седеше все така неподвижен, със скрито от пелерината лице. Едва сега барманът осъзна, че уискито стоеше пред него недокоснато. И че вече не беше облакътен на бара (кога ли беше помръднал?), не се беше и подпрял. Ръцете му не се виждаха, бяха завити някъде из диплите на тежкото черно наметало. Странният му багаж, подпрян на бара, приличаше на килнато бесило. Странно как му хрумна такова сравнение. Той се прокашля, преди да повтори въпроса си:

– Та… имаш ли къде да отседнеш?

Фигурата беше все така неподвижна, като паметник. Барманът беше загубил надежда за отговор, когато гласът отново изпълни кръчмата:

– Не. Няма да се застоявам. 

– Няма да останеш за вечерта? Къде ще ходиш в това време?

– Какво му има на времето? – гласът беше все така дълбок и кънтящ, въпреки че беше тих, но в него се прокрадна нещо ново, което барманът не успя да разпознае веднага.

– Как какво? Вятърът ще те отнесе в момента, в който излезеш навън, а когато се усили, дъждът ще влезе даже и под тази внушителна наметка, която имаш. По това време човек трябва да е на топло, със сухи дрехи и чаша уиски до себе си, а не навън. Има и едно друго място, където може да има стаи, но не е толкова близо…

– Нима малко дъжд ти се струва толкова страшен? Природата не е страшна, тя просто… Тя просто е.

Барманът бързо разбра каква е новата нотка в гласа на непознатия – това беше желание за разговор, което сякаш изненадваше и самия него. Дали… Барманът се зачуди. Дали късният гост беше самотен? Някои от клиентите му си говореха с него, защото нямаха други хора в живота си, с които да споделят какво ги мъчи и радва, освен полупознатия барман в малката кръчма. Може би гостът беше от тях?

– Не че е страшна, обаче не е необходимо да се излива върху нас. Искаш ли да останеш тук? По принцип имам една стаичка за гости, която не давам, но в тази нощ мисля, че мога да направя изключение.

Фигурата леко се завъртя към него, но лицето й все още беше в сянка. Изпод наметалото сякаш надничаше дълбок мрак, събиран векове наред, вече част от тъканта на времето. Барманът за втори път се зачуди защо тази вечер му хрумваха най-странни сравнения. А фигурата го гледаше и сякаш нещо в нея… Да, нещо в нея се усмихваше, може би дори се смееше. Какво точно беше то беше трудно да се каже, защото нищо не се виждаше.

– Да остана тук? Предлагаш ми своя покрив? – да, вече нямаше съмнение. Гласът звучеше развеселен. Беше обаче все така всеобхватен и тежък и веселостта не му отиваше много, даже беше леко абсурдна.

– Защо това ти се струва толкова странно? – барманът вече съвсем не беше сигурен накъде отива този разговор, но някакси не можеше да го прекъсне.

– Защото… – гласът стана още по-тих и кънтящ едновременно, ако това изобщо беше възможно. – Никога досега не ми се е случвало… – гостът сякаш се чудеше какво точно иска да каже. – Никога досега не ми се е случвало някой да е загрижен за мен. За мен. – Последните думи прозвучаха някак натъртено, все едно чук се стовари върху наковалня. Ехото ги повтори, но не беше точно ехо, защото кръчмата беше твърде малка, за да има ехо. Беше по-скоро като нещо, което кънти вътре в главата ти.

Барманът внезапно се намери в невъзможност да измисли какво да каже. Искаше му се да прояви някакъв вид съчувствие, но му беше трудно да изрази нещо такова към фигура, облечена в черно, чието лице беше скрито и чийто глас по някакъв странен начин отекваше повече в съзнанието, отколкото в стаята. Изминаха няколко минути, в които липсата на тиктакането на стенния часовник беше оглушителна. Бурята навън продължаваше да вилнее.

– На мен не ми и трябва някой да е загрижен за мен – фигурата пак се завъртя така, че барманът я виждаше в профил. – Така че не ми съчувствай.

Барманът преглътна и усети как нещо полази по гърба му. Не че беше кой знае какво четене на мисли, но фактът, че гостът толкова точно усети настроението му, го стресна повече, отколкото можеше да го стресне черният му силует или липсата на видимо лице. Преди барманът да успее да отговори, гостът продължи, сякаш говорейки на себе си:

– Човешката загриженост е една от многото емоции, които не разбирам. Сигурно защото не ги изпитвам. Като цяло емоциите не са добри за мен. Те не са добри за никого, ако питаш мен. Усложняват и най-простите задачи. Карат хората да се отклоняват от това, което трябва да бъде свършено. Пълна загуба на време. Не че очаквам да се съгласиш с мен, просто споделям.

– Нуждата от споделяне също е човешка емоция – тихо каза барманът. Пълзенето по гърба му беше намаляло, но не беше изчезнало съвсем. Даже леко се усили, когато фигурата отново се завъртя към него. Тъмнината, която надничаше изпод качулката, се беше сгъстила, а движението на тъмния силует донесе едва доловим хладен полъх.

– Да… – гласът звучеше малко уморен и умерено изненадан. А може и да беше много изненадан, но не можеше да изрази това чувство с по-голяма сила. – Предполагам, че си прав… – последната сричка заглъхна, а изненадата в тона на госта сякаш се оттичаше в тишината, подобно на дъждовните капки, които се стичаха по прозорците. Кога ли се беше усилил дъждът?

В последвалата тишина барманът се опита да прецени откога навън валеше толкова силно и без особен успех посвети на този въпрос цялата си мисловна енергия. Вероятно защото не знаеше точно какво да каже. Погледна към часовника, за да не гледа към госта. Стрелките бяха спрели почти една върху друга и изглеждаха като замръзнали. Дъждът навън се усили още повече, а времето сякаш се забави. Барманът бавно отпи от уискито си, но глътката не му беше приятна. По някаква причина гърлото му се беше стегнало. Той остави чашата на бара и погледна към госта си, сякаш го виждаше за първи път. Той изглеждаше по същия начин, но барманът сякаш едва сега го видя. Ръката му конвулсивно стисна чашата и той се опита безуспешно да преглътне. Сърцето му започна да бие учестено.

– Нима те е страх? – гласът на черната фигура прозвуча още повече като глас в главата му. Барманът най-сетне успя да преглътне мъчително. Когато отвори уста да отговори, гласът му беше дрезгав и сух. Беше разбрал.

– Не знам… Трябва ли да ме е страх?

Фигурата сякаш леко повдигна рамене.

– Как да ти кажа… При всеки е различно.

– Не… – барманът едва позна собствения си глас. – Имам предвид… Трябва ли да ме е страх?

– Хм… – гласът изпод черната мантия пак леко се развесели. – И на този въпрос ми е трудно да ти отговоря. Виж… Човешките емоции, както вече ти казах, за мен не са много ясни. Ако ме питаш мен – не, няма причина да те е страх. Да се страхуваш от мен е все едно да се страхуваш да сложиш единия си крак пред другия, когато вървиш. Безсмислен и излишен страх. Няма как да стигнеш където и да било, ако не слагаш единия крак пред другия. Разбираш ли?

Барманът кимна. Не отговори, заслушан в собствената си душа. Опитваше се да открие съжаленията, въпросите, недовършените неща, далечните спомени. Замисли се за всичко и за нищо и усети гърдите си малко празни. Прииска му се да вземе чашата с уискито и да отпие една глътка, но ръката му отказа да помръдне. Цветът в чашата беше меден и той се съсредоточи в него. Без да поглежда настрани към непознатия и едновременно познат гост, той попита тихо:

– А… Има ли значение… Може ли нещо да се направи? Можеше ли…

– Как така нещо да се направи? – фигурата звучеше искрено учудена. След миг размисъл гласът й стана знаещ. – Имаш предвид дали е неизбежно? Е, би трябвало да знаеш. Нали не си от онези, които се пазарят?

– Не… – барманът вдигна поглед от уискито и погледна към спрелия часовник. – Нямам предвид това. Става дума за чисто любопитство. Ако например бях затворил по-рано днес… Или ако бях извън града… Такива неща имат ли значение?

Фигурата сякаш тихо се засмя. Беше искрен, дори някак добронамерен смях.

– Не, разбира се. Виж аз съм само изпълнител. Решението кога да стане не е мое. Виж, “къде” може да варира, но това няма особено значение. Важно е “кога”. А то не зависи от мен. Аз си имам списъци. Всичко е описано, точният момент е подаден и аз само изпълнявам каквото се иска от мен. Толкова е просто.

Барманът на свой ред тихо се усмихна.

– Това е някак успокоително. Тоест няма значение, че днес работих до по-късно. Да не съжалявам, че не затворих навреме.

– Навреме… – гласът на госта се забави, сякаш той се замисли над нещо ново. – Времето е толкова особено нещо. Времето… 

Внезапно фигурата млъкна. Барманът я погледна и почти падна от стола си, когато видя достолепната черна фигура да слиза от високия си стол с бързина, която никак не й отиваше.

Гостът се обърна с гръб към бара и направи крачка към вратата. След това застина.

Барманът се огледа, очаквайки нещо да се случи. Само че не се случи съвсем нищо. Единствено дъждът навън сякаш леко намаля, а вятърът поотслабна. Дали бурята не свършваше? И имаше ли значение това за него?

– Не, не, не, не, не… – гласът на фигурата прозвуча първо съвсем тихо, после малко по-силно, след което замлъкна. Барманът разтревожено се навдигна в стола си.

– Всичко наред ли е? – въпросът му прозвуча доста нелепо в създалата се ситуация. Гостът все така мълчеше и не мърдаше. Барманът леко се притесни. Понечи да каже още нещо, когато гостът заговори, все така с гръб към него.

– Това не е възможно. Няма как…Не е…

Едва сега барманът разбра накъде гледаше гостът му – към стенния часовник над вратата, който беше спрял малко след влизането на последния клиент.

– Да, развали се – каза барманът малко извинително. – Рядко се случва, но се случва. Иначе е много точен. Ти да не би да закъсняваш за някъде?

Фигурата се обърна към него като на пружина. За пръв път барманът се оказа директно пред госта си, но някакси не се изненада, че изпод качулката му пак нищо не се виждаше. Затова пък гласът се чуваше доста добре. Беше все едно бурята отвън се е концентрирала в звук.

– Да, закъснявам. Даже вече закъснях. За теб.

Барманът премигна няколко пъти, без да разбира. След което премигна още няколко пъти, чудейки се дали пък не е разбрал.

– Тоест? – въпросът му беше изключително предпазлив.

Фигурата не отговори. Вместо това с бавни стъпки се отправи към продълговатия си багаж. Сякаш клатеше глава невярващо или поне така изглеждаше. И говореше на себе си.

– Не помня кога ми се е случвало за последно. И дали изобщо ми се е случвало. Това не трябва да става. Не е редно. Разваля се всичко. Редът. Редът е най-важен.

Фигурата прегърна багажа си и сякаш погледна към пълната си чаша уиски.

– Да не искаш да кажеш… – барманът все пак се осмели да попита, защото му се струваше някакси важно.

– Да – гласът на госта беше съвсем тих. Звучеше и много, много стар. – Сгреших. Заговорих се с теб и пропуснах часа. Не че се ориентирам по тези смешни неща, които използвате, за да отмервате времето. Времето отеква вътре в мен. Аз го усещам така, както ти усещаш всеки дъх, който поемаш. Изглежда невъзможно да пропусна момента, щом времето е вътре в мен, нали? Обаче… – гостът тихо въздъхна. – Обаче явно е възможно.

– И… Това означава ли, че…?

Фигурата се обърна отново към вратата. Багажът й беше по-висок от нея и сякаш се облягаше нежно на рамото, скрито под пелерината.

– Означава, че ще се видим друг път – и, както казваше това, гостът тихо се засмя. – Идея си нямаш колко рядко ми се случва да кажа нещо подобно. Но така стоят нещата. Не знам кога ще е. Може да е следващата седмица, а може и да е след години. Както ти казах, от мен нищо не зависи. Аз съм само изпълнител. И действам само в момента, в който трябва да се действа. Ако го изпусна… Ами, виждаш какво става. 

Все така с гръб към бара, късният посетител бавно тръгна към вратата. Бурята навън беше утихнала и гласът на госта прозвуча още по-кристално ясно в тишината:

– Колкото и странно нещо да е времето – а идея си нямаш колко е странно за твоите представи, – човек просто не може да умре вчера. Толкова е просто. Предполагам, че за твоите разбирания имаш късмет. Или нещо такова.

Фигурата вдигна дясната си ръка – или по-скоро ръкав, защото ръка не се видя – като за поздрав, докато с лявата хвана дръжката на вратата. Барманът установи, че му беше станало доста по-лесно да диша и че ужасно много му се иска да си допие уискито. Но също толкова много искаше да изпрати госта си, да му каже нещо мило като на всеки друг гост или просто да го попита…

– А дали мога да те питам нещо?

Както беше тръгнала да отваря вратата, фигурата се спря. Изпод диплите на черната мантия се чу тихият и непривичен смях.

– Повечето хора в своята ситуация нямаше да имат търпение да си тръгна, а ти ме спираш, за да си поговорим още малко?

– Да…- барманът се усмихна на гърба на госта си. – Звучи доста абсурдно, прав си. Обаче… Кой знае кога ще мога да си поговоря с теб отново – той се сепна. – Не че много искам – сепна се отново. – Не че не ми е приятно. Разбираш ме, нали? Искам да кажа… Просто ми се иска да те попитам.

– Нека да позная – искаш да знаеш какво има след това?

– Не… Тоест, да, искам, но не мисля, че ще ми кажеш.

– Прав си. И? Какъв ти е въпросът?

– Какво има в калъфа?

Тихият смях изпод мантията стана по-силен и някак по-сърдечен, въпреки че думата “сърдечен” никак не изглеждаше подходяща за случая. На бармана даже му се стори, че необикновеният му гост не може да спре да се смее за достатъчно дълго време, за да може да отговори на въпроса. И наистина отговорът дойде малко през смях:

– Искаш да знаеш какво има в калъфа? Добре, предполагам, че мога да ти кажа. Истината е, че няма нищо.

– Как така нищо? – барманът се облегна на бара и се надвеси напред, за да чува по-добре. Гласът на госта му беше станал по-тих.

– Така, нищо. Очакваше да ти кажа, че вътре е косата, нали? Вие, хората, сте много интересни в това отношение. Имате някакви предварителни представи за нещата, които са толкова упорити, че влияят на начина, по който виждате света. Толкова са упорити, че понякога надделяват над разума и над онова, което виждат очите ви. Ако се вгледаш по-добре, ще видиш, че ръцете ми са празни. Онова, което нося – или не нося, – е изцяло плод на твоето въображение. Начинът, по който ме виждаш и чуваш, също е плод на твоето въображение.

Последните думи бяха съвсем тихи, макар че барманът ги чу много добре. С последната сричка от последното изречение вратата се отвори, фигурата изчезна в мрака, все едно се разтвори в него, след което вратата се затвори. В кръчмата стана съвсем тихо.

Нощта навън също беше тиха. Беше не просто тиха, а съвсем безмълвна и неподвижна, каквато може да е само късна нощ след буря. Нощ, която се е притаила в очакване на новия ден.

снимка: Tobias Bjorkli, pexels.com

Categories
Разкази и подобни

Пътуване

Тя падаше.

Меката кадифена тъмнина около нея беше някак успокояваща. Защото беше позната. Беше падала през нея толкова дълго време, че по някакъв начин се усещаше като част от нея. Далечни проблясъци си предаваха послания на непознати езици и тя не толкова ги чуваше, колкото ги усещаше. Зачуди се дали това е някакъв код или са просто случайните мисли на Вселената.

Или може би бяха смътни отражения на нейните собствени мисли.

Тя падаше. Малко облаче от прах и надежда.

Околната тишина беше толкова дълбока, че тя чуваше шумоленето на собственото си движение. Като океански бриз на пустинен плаж.

Когато усети топлината, разбра, че е близо. Едно пътуване, дълго колкото целия й живот, беше към края си. Тя не знаеше какво е щастие и все пак по някакъв начин го почувства.

Тя падаше. И блестеше.

Все още беше тъмно, но далеч под нея вече се виждаха първите танцуващи светлинки. Цветоветe наоколо бяха топла аморфна маса от тъмносиньо, драматично червено и зеленото на море по време на буря. Тя самата беше всички тези цветове и беше по-щастлива отвсякога, докато падаше към края на своята мисия. Малко светещо облаче от прах и надежда.

Завъртя се още малко, потанцува още малко, засвети още по-силно и точно преди да изгуби блясъка си, в един хладен последен миг до нея достигнаха думите:

– Виж! Падаща звезда! Бързо, пожелай си нещо!

И след този миг нея вече я нямаше и всичко беше наред. Може би пътуването й ще започне отново някъде в безкрайния океан на времето, след хиляди години или след един миг. Времето е странно нещо, подобно на надеждата.

И двете са безкрайни.

Светлини

* Идеята на текста първо ме споходи на английски: The Journey. Май това е първият собствен текст, който превеждам от английски на български. Интересно упражнение 🙂

снимка: pexels.com, Pixabay

Categories
Разкази и подобни

Чаша вино и краят на света

Водата блещукаше под балкона му неравномерно, все едно някакво древно чудовище дишаше притеснено под повърхността. Малкото лампи покрай канала сякаш хвърляха повече сянка, отколкото светлина. Гондолите приличаха на огромни черни лебеди, които се плъзгат по повърхността на водата, устремени към някаква тяхна си съдба, която не знаят, но която кротко са приели.

Той отпи от чашата с тъмночервено вино и внимателно я постави върху тесния парапет на балкона. Стъклото се удари в метала и звукът меко падна долу във водата, където потъна с уморено цопване.

Сам не знаеше защо беше дошъл точно тук точно тази вечер. Вероятно заради гледката.

Канале Гранде в последната вечер на карнавала си беше гледка.

Тихото шествие тъкмо минаваше под балкона му. В тъмнината гондолите едва се виждаха, още повече, че от няколко часа имаше и мъгла, която се плъзгаше над канала, докосвайки го с хладни целувки. Вечерта беше необичайно топла за февруари и той беше излязъл на балкона на хотелската си стая по риза.

Шествието в последната вечер на карнавала беше стара венецианска традиция. Карнавалът предшестваше дните на пост и затова последният му ден трябваше да е най-забележителен и пищен. А какво по-забележително и пищно от шествие от десетки гондоли във февруарската нощ, понесли хора, тихи разговори и трепкащи светлини на факли?

За да могат туристите максимално да се потопят в атмосферата на старата Венеция, от преди модерното време, по време на тихото шествие всички електрически светлини по Канале гранде трябваше да са изгасени. Всяка следа от съвремието трябваше да се скрие. Оставаха само мъждукащите лампи пред вратите на хотелите и дворците, нарочно приглушени, напомнящи за газени фенери.Това беше връщане към едни далечни времена, когато гондолите са се плъзгали по канала само на светлината на факли, понесли се като осъдени души, тръгнали към подземния свят в тишина и почти пълен мрак.Вечерта беше почти неестествено тиха и докато гледаше светлите точки на факлите по водата, той без да иска се замисли за края на света.

Мисълта беше неочаквана и той почти се сепна.

Като цяло не беше суеверен. И не слушаше много новини. Тези две неща го караха да се чувства добре.

Въпреки това обаче шумът все пак беше стигнал до него.

Беше нещо като през 2012 г., когато доста хора очакваха светът да свърши с края на календара на маите. Този път беше някаква подобна история. Дали бяха маите, инките или някой друг древен народ – това той не беше запомнил.

Истерията започна бавно. След което, подобно на снежна топка, нарасна доста и влезе в медиите като поредната градска легенда, на която не се обръща сериозно внимание. Съществуваха обаче и онзи тип хора, които съвсем сериозно бяха убедени, че в някакъв древен текст е казано, че светът ще свърши с края на карнавала. Тази година.

Сега.

След няколко часа.

За него беше непонятно как хората се увличат толкова много по истории, предвещаващи техния собствен край. Беше му странно колко мазохизъм беше необходим, за да повярваш, че всичко просто ще свърши като филм.

И въпреки това в този момент, гледайки тихото шествие на черните гондоли по Канале гранде, той усети как сърцето му леко изтръпна.

Сигурно защото всичко наоколо изглеждаше сюрреалистично, като пътуване в миналото. Все едно машина на времето го беше стоварила край канала през 16 век и покрай него се носеха отегчени куртизанки с бляскави домина на очите и благородници с маски с клюнове. Перата, брокатените платове, перлите и маските се смесваха в невероятна феерия в полумрака, докато греблата на гондолиерите отмерваха последните часове на карнавала. Приглушени разговори, тихи смехове, изтънчени интриги и съскащи факли се преплитаха във февруарската нощ. Някъде далеч над канала жълтеникава луна уморено се люшкаше над града и неговите улици от вода.

Той тръсна глава. Не знаеше защо се замисли за това. Миналото не беше нещо, за което често се сещаше. Нито бъдещето. Мисълта му съществуваше основно в настоящето.

Затова не мислеше за края на света. Не че не вярваше, че той ще е утре. Просто не мислеше за него.

Беше пътувал. Беше живял. Беше обичал. Що се отнася до него, всичко можеше да свърши още сега и за него щеше да е все едно.

Само му се искаше да си допие виното.

Беше плътно и невероятно ароматно. Цветът му беше като цвета на покривите на Болоня по залез слънце в края на горещ летен ден.

Той отпи отново и пак остави чашата на парапета. Помисли си колко поетично щеше да е, ако тя се катурне и падне във водите на Канале гранде.

Беше толкова потънал в мислите си, че тихото почукване на вратата на стаята му едва стигна до него. Приличаше на звука от ударите на греблата по повърхността на водата.

Чу го на втория или третия път.

Странно. Беше сигурен, че е сложил табелката “Не безпокойте”. Дали в очакване на края на света такива неща вече спират да важат?

Премина през просторната дневна на апартамента си, като внимаваше да не се блъсне в нещо. Стаята беше потънала в сенките на канала. Бяха го помолили да изгаси лампите, докато трае шествието, и той за пръв път беше открил как изглеждат отблясъците на водата, отразени в стъклата на огромните прозорци и полегнали на дебелия ориенталски килим. Беше успокояващо, като прегръдка в края на дълъг ден. Даже преди малко беше започнал да пие виното си в огромното кресло пред камината, загледан в сенките по килима и почти унесен от мислите си и от тишината. След това все пак беше решил да излезе на балкона и да погледа шествието.

До вратата на стаята стигна почти опипом. Отвори я с очакването да види заблуден келнер, понесъл от ресторанта поръчката на друг гост на хотела.

Не очакваше да види красивата жена с лешникови очи.

Толкова не очакваше да я види, че за момент не успя да измисли какво да каже. Затова пък тя нямаше този проблем.

– Вие не сте… – явно реши, че не иска да използва имена. – Не сте този, когото очаквах.

В секундата преди да й отговори, той набързо я разгледа на светлината от коридора, която нахлу в стаята му.

Беше облечена в дълга тъмнозелена рокля, която падаше покрай извивките на тялото й и опираше с ръба си в червения килим, оставяйки да стърчи носът на златиста обувка.

– Очаквала сте някого в моята стая? – въпросът му прозвуча леко абсурдно и той бегло се усмихна.

Тя сякаш се обърка за миг.

– Аз… Може би съм объркала стаята – погледът й затърси номера над касата на вратата.

– А кого търсите? – той все пак реши да се опита да помогне, въпреки че нямаше представа как може да бъде полезен. Когато е в хотел, човек рядко познава съседите си.

Без да отговори, тя припряно отвори малката си златиста чантичка. Роклята й беше с дълги ръкави и когато тя започна да рови из чантата, зеленото на ръкавите се сля със златистото на чантичката и по странен начин му напомни за някакво екзотично цвете. Тялото й приличаше на стъбло, а чантичката беше цвят, подал се отстрани и търсещ слънцето.

– Няма го… – тя говореше на себе си, докато търсеше. – Сигурно съм го изгубила.

Той се облегна на вратата и продължи да я наблюдава, очарован от лекотата, с която тя почти забрави за присъствието му.

– Написах го на листче – тя продължаваше да говори, наведена над малката чантичка. – И листчето беше тук. Но аз го и запомних. Адреса на хотела, номера на стаята. Тук трябва да е – и тя вдигна поглед, отново проверявайки дали човекът срещу нея все пак не е този, когото търсеше.

– По дяволите – тя въздъхна и затвори чантичката. Лицето й се отпусна в примирена усмивка. Той забеляза, че косите й бяха пуснати, леко хванати над ушите й с малки блестящи фиби в цвета на роклята й. Цветът на косата й беше ръждиворус. – Предполагам, че просто не е било писано – тя въздъхна, отново сякаш говорейки на себе си.

Той реши, че това ще е краят на кратката им среща, отстъпи назад и беше на път да затвори вратата, пожелавайки й лека вечер, когато тя вдигна поглед към него и попита:

– Вярвате ли в края на света?

Той се спря по средата на движението си и я погледна леко учудено. Нишката на мисълта й хем го озадачи, хем въпросът й му се стори странно логичен.

– Да. Но не мисля, че ще е тази вечер.

Тя леко събра вежди, сякаш размишлявайки върху думите му.

– Да… – отново говореше на себе си. – И аз…

В мълчанието, което последва, увисна нещо като съмнение в собствените й думи. Но не беше точно страх, нито паника. Беше по-скоро някаква особена меланхолия, която сякаш обхвана и него за миг. Прииска му се да й каже, че всичко ще е наред, че утрешният ден ще дойде и че ако се е разминала с някого тази вечер, то той ще я намери рано или късно, стига да иска.

Но не каза нищо. Реши, че не му е мястото да се бърка в нейната драма, каквато и да е тя. Отдавна беше разбрал, че човек сам си има достатъчно демони, за да се занимава с чуждите. Пък и със своите всеки си е свикнал.

– Въпреки че доста хора са се стреснали тази нощ – докато говореше, тя гледаше някъде неопределено над рамото му. – Чудя се… – погледът й внезапно се фокусира върху очите му. В гласа й се прокрадна малка надежда. – Колко е часът?

Той погледна часовника на ръката си. Нямаше никаква представа.

– Единадесет без десет.

– Да… – тя все още го гледаше в очите, но сякаш не го виждаше. Надеждата се оттече от очите й като дъждовна вода. – Толкова трябваше да е.

– Има още час – засмя се той, а тя го погледна стреснато. – До края на света – продължи той, внезапно развеселен. Не се беше замислял колко забавна може да е една подобна мисъл, когато не й вярваш.

Тя обаче стана сериозна.

– Не го казвайте така лековато, все едно…

– Все едно какво?

– Не знам. Точно в момента ми се струва, че светът наистина може да свърши.

Той вдигна вежди.

– Защо? Само заради това, че сте се разминала с някого тази вечер, това е краят на света? Недейте така. Утре всичко ще е същото и драмата ще ви се струва нелепа.

Тя го погледна и в очите й имаше едновременно учудване, малко негодувание от лековатото му отношение и същевременно любопитство, което предполагаше, че разговорът няма да свърши бързо. Той се усети и мислено се скара на себе си. Ето, че направи точно това, което не искаше – намеси се в история, която нямаше нищо общо с него и която ни най-малко не го интересуваше.

– Нямах това предвид – тя беше леко ядосана. – Не съм някаква сантиментална глупачка, която планира да се хвърли в канала, защото са я зарязали! Вие даже не ме познавате…

– Да… – той се зачуди за миг дали да изтъкне очевидното. А именно – че съвсем не твърди, че я познава. И че тя беше тази, която беше почукала на вратата му и беше прекъснала абсолютната хармония на неговата самота в тихата нощ.

Все пак реши да бъде мил. Нещо в очите й – леко притеснени, малко примирени, но и някак трескави – му попречи да включи резкия тон, който със сигурност щеше да я накара да си замине и да го остави да си допие виното.

– Вижте какво – започна да й говори меко и бавно, като на дете, – не исках да кажа нищо и наистина не ви познавам. Това, което си мисля, е, че е хубаво да се приберете, да се наспите и да погледнете утре света с други очи.

– Ако все още има свят – промърмори тя, пак малко на себе си. След това вдигна поглед към него. – Прав сте. Моля да ме извините. Не исках да ви занимавам с неща, които ни най-малко не са ваша работа. Лека нощ. Дано да го има утрото, за което говорите.

Тя се обърна и тръгна по коридора. Лампите по стените приличаха на средновековни фенери и заливаха всичко с ръждиво-оранжева светлина. Тъмнозелената й рокля го накара да си помисли за тъжно видение от стари времена, което се е върнало в двореца покрай канала, за да приключи нещо приживе недовършено.

Сам не разбра как думите му я настигнаха:

– А дали нямате нужда от чаша вино преди края на света?

Тя се обърна и на него му се стори, че ъгълчетата на очите й бяха влажни.

Шествието беше отминало и под балкона беше останал само нощният мрак. Мъглата се беше стопила. Каналът се люлееше на слабата светлина на забулена в облаци половин луна, а последните гребла отмерваха времето някъде далеч, все едно се чуваха от друг свят. Тук-таме из хотелите светваха лампи, от мрака над канала изплуваха смътните очертания на самотни лодки, а на един далечен прозорец отсреща се подаваше любопитна глава, обърната по посока на отминалите гондоли.

Той взе втора чаша за вино от дървения бюфет – масивна и все пак изящна мебел, украсена с миниатюрни картини в малки кръгли рамки, изрязани в самото дърво. Беше на поне 200 години. Цялата стая беше обзаведена с автентични мебели на сходна възраст и вероятно изглеждаше така, както беше изглеждала във времената на дворците, преди те да се превърнат в хотели.

Излизайки на балкона, почти очакваше нея да я няма. Да се е разтворила в необичайно топлия февруарски въздух и да се е превърнала в сноп зелена мъгла над канала.

Тя обаче беше там. Беше се подпряла на парапета и гледаше към водата. Тихият вятър едва докосваше крайчетата на косата й и лекото им трептене беше единственото движение около нея. Той се приближи тихо до малката масичка, където беше отворената бутилка вино, и почти безшумно остави чашата. Звукът от наливането все пак привлече вниманието й и тя се обърна, почти изенадана от присъствието му, все едно не си спомняше странния им разговор от преди няколко минути, поканата му за чаша вино и собственото си безшумно преминаване през полутъмната стая. За момент изглеждаше като събудена от сън, но това продължи не повече от секунда. Когато взе чашата от ръката му, тя дори леко се усмихна.

– Благодаря.

Той взе своята чаша от перваза и леко я повдигна, чудейки се за какво е подходящо да вдигне тост.

– За края на света – тя протегна ръка.

– Който няма да е днес – той се усмихна и чашите меко издрънчаха.

– Който няма да е днес – повтори тя и отпи. След което се замисли и добави: – Въпреки че… Честно казано, днес не е по-зле от което и да било друго време.

Той леко се засмя:

– Позволете да не се съглася. За мен днес е много неудобно. Имам планове за утре и никак не ми се иска да ги отменя.

Тя отново се усмихна, но не каза нищо.

– Освен това… Утре трябва да е слънчево, поне такава е прогнозата. Струва ми се, че най-честно ще е, ако светът свърши в навечерието на дъждовен ден, не мислите ли? Обратното би било загуба на още един слънчев ден.

Тя се разсмя и за миг тъгата сякаш съвсем изчезна от очите й.

– Сега вече ме убедихте. Очевидно е, че няма за какво да се притеснявам.

– А вие притеснявахте ли се?

Тя се замисли, но очите й все още се усмихваха.

– Как да ви кажа… От една страна бих се радвала животът да продължи и след тази вечер. От друга… Ако светът не свърши, утре ще се чувствам много глупаво, че съм попаднала погрешка в стаята на непознат човек, след което съм нахлула на балкона му и съм изпила половин бутилка от виното му.

Той се засмя:

– Чак половин бутилка. Аз ви сипах едва една чаша.

– Да, засега – тя отпи с лека усмивка. След което двамата замълчаха и тя отново се обърна към канала. Усмивката й се разтвори в тиха въздишка, а погледът й се залута безцелно над водата.

Канале гранде беше съвсем пуст. Вече не се виждаха никакви лодки, а тишината се люлееше заедно с леките вълни, които меко се плискаха в стените на дворците. Тук-таме светеха прозорци, но светлината им беше някак слаба и неуверена, все едно хората, които запалваха лампите, не бяха много сигурни дали искат да видят света около себе си.

Беше се загледал в малкото треперещи светлинки по дворците, когато гласът й го стресна:

– Всъщност се радвам, че се разминах с него.

Вече беше късно да не се интересува от историята й, затова той попита с едва доловима въздишка:

– Защо?

– Защото не е добре да следваш някого, когото обичаш повече, отколкото той теб. Това е лоша сделка.

– В любовта не може да се говори за сделки.

– Така казват само щастливо влюбените хора.

Той се разсмя от сърце.

– Така ли изглеждам?

Тя го погледна почти без усмивка, сякаш се опитваше да намери отговора някъде по лицето му.

– Не знам. Със сигурност ми изглеждате щастлив.

Той отпи от виното и се замисли за миг, усещайки приятния гъдел на соления морски въздух. Каналите не бяха море, но носеха в себе си морето, неговата свобода и тръпчивия му вкус.

– Да… – говореше по-скоро на себе си. – Мисля, че съм щастлив. Предполагам…

Не довърши мисълта си, защото внезапен спомен нахлу в главата му. В тази особена нощ не се замисли дали иска да го споделя с непознат човек, думите му сами тръгнаха:

– Знаете ли… Аз съм роден доста далеч от тук. Венеция беше първото място… Първият наистина известен и красив град, който видях. Беше отдавна, аз бях съвсем млад и съвсем без пари. След това животът ми се промени… В един момент можех да пътувам където си поискам, видях места, за които дори не бях сънувал… Обаче…

Той замълча, защото не знаеше точно как да продължи. Всичко, което казваше, беше ново и за самия него. Гласът му стана съвсем тих:

– Обаче нито едно пътуване след това не беше същото. Да, много е хубаво да обикаляш света, да отсядаш където си поискаш и да не мислиш за тривиални неща като сметки. Но онова първо пътуване, без пукната пара… Мъглата на “Сан Марко” в ранната утрин, когато всичко е затворено, ти си пристигнал току-що и евтиният ти хотел още не е отворил… Леко смачканите сандвичи в раницата ти, които са най-вкусното нещо, което някога си ял. Всичко това…

Той замълча отново, вглъбен в спомените си, почти забравил за присъствието й. Тихият й въпрос на “ти” го изтръгна от мислите му:

– Не си бил сам тогава, нали?

Той се усмихна на себе си.

– Не.

– Това е, което се е променило.

Той не отговори. Не се ядоса на въпроса й, не се и натъжи. Просто реши, че няма какво повече да каже. Тя разбра и не попита нищо друго. Изминаха няколко минути, в които и двамата гледаха мълчаливо към канала, а мислите им бяха много, много далеч. Малки вълнички се плискаха в стъпалата пред дворците и тихият им шепот правеше нощта още по-безмълвна. Отнякъде долетя заблуден гълъб, закъснял да се сгуши при останалите, премина покрай главите им и се устреми към сънливите покриви на града в търсене на подслон.

– Колко би били хубаво… – тя говореше на себе си повече, отколкото на него, – ако човек не съжаляваше за нищо отминало.

Той се разсмя, опитвайки се да проследи самотния гълъб през все по-гъстия мрак.

– Не ми се струва възможно. Съжалението за миналото е една от определящите черти на човешкия род.

– Така ли е наистина?

– О, да. Съжаленията, постоянните въпроси “Какво щеше да е, ако преди еди-колко си време бях направил еди-какво си” – трудно ми е да се сетя за нещо по-човешко.

Тя се усмихна и отпи от виното си.

– Иначе казано, краят на света ще завари хората потънали в дълбоки съжаления за миналото, за неосъществените мечти, за недовършеното, за неизказаното, за ненаправеното… Не е ли доста тъжно това?

– Зависи как го гледаш. Ако приемеш, че това просто е човешката природа, няма чак такава драма. Пък и… – той се усмихна, леко почуквайки с пръст по ръба на чашата си, отмервайки ритъма на една нова мисъл. – Като се замислиш, ако има такова нещо като последен ден, след който няма да има нищо, то този последен ден не се различава кой знае колко от всеки един друг ден.

Тя го погледна учудено. Някъде далеч над главите им се разминаха два тежки облака и между тях се показа жълтеникавата нащърбена луна. Светлината й погали повърхността на водата и се посипа по нея като звезден прах. Той замълча за миг, загледан в лунната пътека, след което продължи:

– Никой от нас не знае кога ще е последният ден от неговия собствен живот. Следователно всеки един може теоретично да е краят на света лично за теб.

– А един ден даже няма да е теоретично – тя се усмихна и допи виното си. Той също допи своето, взе двете чаши и отиде до масичката, за да сипе още.

– Следователно – продължи той, подавайки й чашата, – краят на света изобщо не е кой знае какво. Даже ми се струва, че хората трябва да се притесняват повече, ако светът не свърши.

Тя се разсмя:

– А това защо?

– Защото ще трябва да продължат да живеят.

Тя сведе поглед, все още усмихната, замислена, но и някак спокойна. Луната отново се скри зад плътен облак и каналът пак потъна в прегръдката на нощта. Двамата помълчаха известно време, мислейки за всичко и за нищо, докато тишината около тях се трупаше и сгъстяваше. Времето течеше и над каналите се спусна нова мъгла.

Внезапно нощният въздух започна да пука радостно. Те погледнаха по посока на звука и видяха как някъде зад завоя на канала се разпръскват цветни петна, летят към небето, огряват го и после потъват в тъмнината, за да избухнат след това отново.

Някой изпращаше деня с фойерверки.

В същия момент откъм часовниковата кула на “Сан Марко” се чу първият самотен удар на камбаната, която трябваше да отмери дванадесетия час.

Камбаната се казваше Марангона и от векове насам беше съобщавала на града началото и края на всеки работен ден. Под звуците й бяха започвали и свършвали работата си хората от отдавна минали времена в града на лагуната. А в полунощ пак нейните звуци бяха давали сигнала за смяна на нощната стража на “Сан Марко”.

В тази особена нощ в края на карнавала звукът на Марангона беше малко различен. Но отдавна ги нямаше хората, които да се сетят, че пеенето й напомня за най-малката камбана на кулата – Малефичо. Тя не се използваше отдавна, защото нейната задача беше останала далеч в миналото. Някога, много отдавна нейният звън е бил знак, че на площада предстои екзекуция.

А може би това беше само илюзия и часовниковата кула просто отмерваше края на деня.

Последната нощ на карнавала беше потънала в призрачна мъгла, която се просмукваше в отблясъците на каналите и скриваше света от самия него. В такава нощ нещата не винаги са такива, каквито изглеждат.

Categories
Разкази и подобни

Реалност

Денят приличаше на пощенска картичка.

Слънцето вече беше изгряло над предградието и покривите на редиците еднакви двуетажни къщички сякаш блестяха. Градините пред къщите приличаха на зелени килими от мека трева с ивици цветя, подредени в прави лехи. Капчиците роса блестяха по цветовете и всяка следваща сутрин тези цветове сякаш ставаха все по-ярки и красиви.

Застанал пред собствената си малка градинка, той се замисли колко го радваха азалиите и как не можеше да си спомни някога да ги е виждал клюмнали или увехнали. Всъщност, гледайки надолу по улицата, към редиците едва събуждащи се къщи с цветни градини, към ярко боядисаните колела, подпрени на уличните лампи, и към синьото небе, по което нямаше нито едно облаче, се замисли и за друго – колко беше щастлив и колко хубаво беше, че всяка сутрин се буди с усмивка и отива на работа, подсвирквайки си тихо с уста.

Той поизтупа ръкавите на сакото си, въпреки че те бяха безупречни, леко нагласи очилата на носа си и тръгна по улицата, тихо тананикайки. Краткият път до работата му минаваше почти изцяло по уличките на предградието и той всяка сутрин го извървяваше с усмивка, поздравявайки съседите си, застанали по верандите и на прозорците. Малко след като свършваха къщите започваше краткият асфалтов път с мъничък тротоар от всяка страна, по който той стигаше до ниската административна сграда с цветя по прозорците, където работеше.

Всяка сутрин разходката му до работа беше една и съща и всяка сутрин той вървеше с усмивка. Всяка сутрин виждаше възрастната госпожа, чието име все не можеше да си спомни и която живееше на номер 15, как излиза да полива лехите пред къщата си. Видя я и сега, помаха й за поздрав и тъкмо я беше отминал, когато денят изведнъж притъмня.

Той спря, загледан право напред. Небето, допреди малко ослепително синьо, изведнъж беше придобило кафеникав оттенък. В ушите му се чу припукване, последвано от тънък звук, все едно край главата му се въртеше комар. Той инстинктивно вдигна ръка, за да пооправи очилата си, когато изведнъж разбра.

Досега не му се беше случвало. Как можа да постъпи толкова глупаво? При това знаейки, че подобно нещо се наказва. Дори не искаше да мисли как точно се наказва. Не знаеше някой някога да е забравял…

Да, той просто беше забравил. Нещо, което не смяташе за възможно. Беше забравил да включи очилата да се заредят и сега трябваше да си понесе последствията.

Небето притъмня още малко и на него внезапно му стана студено. Това ли беше? Може би това беше всичко?

Зареждането на очилата беше дълг на всеки гражданин и всички знаеха това. Той не знаеше откога бяха задължителни, беше се случило доста отдавна. Знаеше, че всеки ги слага на носа си със ставането от леглото и ги маха преди да заспи, като всяка вечер трябва да ги оставя в специалната им станция за зареждане. Той не се замисляше за функцията им, просто защото носенето им беше част от живота му, откакто се помнеше.

И никога, никога досега не му се беше случвало да забрави да ги зареди.

Ей сега ще стигне до работа. Там има резервни очила. Там

Небето вече беше тъмносиво, като преди дъжд. Той никога не го беше виждал такова. Жуженето на очилата стана все по слабо, пукотът спря и цветовете пред очите му се оттекоха като измити. Къщите наоколо посивяха, зелената трева в градините пожълтя и денят стана по-мрачен, отколкото той смяташе, че е възможно. И макар и да се страхуваше да се огледа наоколо, за да не би някой да разбере какво се случва с него, той не можа да устои на желанието да погледне. Обърна се бавно към градинката на старата госпожа, чието име не помнеше, и почти подскочи.

Милата възрастна дама с винаги подредена прическа и блястящи от чистота дрехи се беше превърнала в кокалеста старица, по която висяха някакви нещастни дрипи. В мръсните си ръце с извити жълтеникави нокти, в които допреди малко се виждаше красива порцеланова лейка, сега имаше изпоцапана, на места пробита кофа, с която тя поливаше угнили, умрели цветя. Водата, която се изливаше през дупките на кофата, беше тъмножълта и приличаше на гной. Когато старицата вдигна глава към него, вероятно учудена от внезапното му спиране и обръщане назад, изпод рошавата й посивяла коса го погледнаха чифт пусти, празни очи, потънали зад рамките на очилата; очи, които гледаха, но сякаш не можеха да го видят наистина.

Той преглътна сухо и вдигна ръка, все едно да я поздрави отново. Тя се усмихна, показвайки два реда сивкави оредели зъби, и също вдигна сухата си ръка за поздрав. От усмивката й го побиха тръпки. Обръщайки се бавно напред, той се стресна от тънък монотонен звук и му отне няколко секунди да разбере, че не беше спрял да си тананика.

Направи една крачка с усилие, после си наложи да направи втора. Трябваше да стигне до работа. Трябваше да гледа само пред себе си, да не мисли за нищо и да забрави, че някога е поглеждал света без очилата.

Но не можеше съвсем да не гледа. Всяка следваща къща, все по-порутена от предишната, се набиваше в погледа му като гвоздей. Белите измазани стени, блестящите от утринна роса покриви и подредените градини бяха изчезнали и на тяхно място се редяха полусъборени къщи с изпочупени прозорци и боклуци по верандите. Подпрените на уличните лампи колела нямаха цветни кошници за покупки, бяха целите ръждясали и спиците им стърчаха като оголени кости. Над всичко това тежеше ниско, схлупено тъмносиво небе без слънце.

По някои от къщите имаше надписи, нарисувани с огромни черни букви, тук-таме леко избелели от времето. Стараейки се да не чете, той все пак успя да прочете един: “Реалността вече не съществува!”

Автоматично вдигна ръка, за да нагласи очилата, от които вече нямаше смисъл, и видя, че безупречният му раиран костюм е овехтял, а от ръба на ръкава му стърчат конци. Свали ръката си, постара се повече да не гледа нито себе си, нито околния свят, пъхна ръце в джобовете и продължи да върви с полузатворени очи.

Още малко. Само да се добере до резервните очила. Още малко и всичко ще се оправи. Ще е все едно се е събудил от лош сън, след който постепенно се връща към реалността.

Към реалността. Ако си го повтаря достатъчно много, ще го повярва. И всичко ще бъде както преди. Както беше тази сутрин. Истинско.

Реално.

Очила


снимка: fotografierende, pexels.com

Categories
Разкази и подобни

Последната грешка на черната котка

Пианистът откъсна последните тонове от клавишите на четвърта октава, оставяйки ги да се забият в полузаспалия въздух като ледени висулки. Няколко редовни посетители уморено изръкопляскаха, колкото да маркират присъствието си. Всеки, който беше прекарал няколко вечери в сънливата атмосфера на бара, неизменно свикваше с майсторството на пианиста дотолкова, че спираше да му обръща внимание и то се превръщаше в част от обстановката, подобно на поизбелелите пейзажи по стените.

Categories
Travel Writing Разкази и подобни

Journey within

On the road
On the road

What is it about traveling that makes people almost high?

Categories
Thoughts in English Разкази и подобни

Lipstick

Rosa looked in the mirror for the tenth time and sighed. She looked beautiful and that made her sad.

Categories
Разкази и подобни

Що така?

Улица "Йосиф I"
Улица “Йосиф I”

Много обичам стари градски снимки. На Бургас и не само. Да видиш как е изглеждал един град преди време, да сравниш улиците, да потърсиш днешния градски пейзаж в поизбелелите снимки е нещо много романтично.

Затова се ядносвам, че една такава хубава идея е изпълнена с печатни грешки.