Тя отвори очи и премигна няколко пъти, без да разбере веднага къде се намира. Усещането за надвиснала заплаха я затисна за миг, изтръгвайки я рязко от последните секунди на дрямката. Беше сънувала и сънят беше прекъснал внезапно, но тя все още не беше сигурна дали не продължава да живее в него. Надигна глава и усети, че възглавницата на дивана се е отпечатала на бузата й.
Седна и се огледа. Малката кухня беше осветена само от лампичките над мивката. Той беше изгасил всички други светлини, за да я остави да поспи, докато той самият седеше на масата с чаша чай пред себе си. Парата се виеше над чашата и през нея тя видя екрана на бебефона. Бебето спеше спокойно.
Тя се протегна и прозя, а той се обърна към нея с лека усмивка.
– Много ли спах? – попита тихо тя. Знаеше, че бебето няма как да я чуе и все пак така й беше по-спокойно.
– Около 40 минути – той разтърка очи, докато й отговаряше. Беше изморен, но все още не искаше да си легне. Опита се да го скрие, но тя видя, че преглеждаше новините на телефона си.
– Какво става? – гласът й стана още по-тих.
– Нищо. Всичко е наред – той обърна телефона с екрана надолу и отпи от чая си. – Искаш ли чай?
Тя поклати глава, опитвайки се да си спомни всички подробности от съня. Струваше й се важно.
– Сънувах нещо – докато го казваше, стана и отиде да седне до него на масата. Докосна ръката му със странна настойчивост, след това здраво я стисна. Загледа се за миг в личицето на бебето в малкия монитор.
Беше се замислила, а той очакваше тя да му разкаже. Леко я погали по бузата. Явно още й се спеше.
Тя се усмихна, премести поглед от монитора към него и леко наклони глава към ръката му, притискайки я до бузата си.
– Беше много странен, много… Много жив сън. Намирах се точно тук, където съм сега. И ти беше тук, само че прав, до прозореца, с бебето в ръце. Беше тихо. Явно я беше приспал и просто я гушкаше, гледайки навън. Пак беше нощ. Виждах луната и тя ми се струваше огромна. Сякаш беше запълнила целия прозорец. Даже си помислих, че ще се катурне и ще се сгромоляса в центъра на кухнята. Аз седях на дивана и до мен имаше още някого. Не помня много добре как изглеждаше, само си спомням, че беше висока, облечена в черно фигура, на която мисля, че не виждах нито лицето, нито очите. Но не беше страшна, даже напротив. Говореше ми с топъл, приятелски глас. Вярвах й.
Тя замълча, опитвайки се да си спомни думите от съня си. Протегна ръце към чашата му и я хвана. Топлината на чая стопли ръцете й и тя леко потрепера. Неговата ръка все още беше на бузата й и съвсем леко я галеше.
– Говореше ми… Питаше ме всъщност. Може да каза и други неща, но си спомням само един въпрос, който ми зададе. Зададе го няколко пъти и аз все не можех да отговоря.
Тя пусна чашата, защото й стана прекалено горещо на ръцете. Той свали ръка от бузата й и отпи от чая си. Тя се загледа за миг в него, в движенията му, в контура на лицето му на фона на малкото светлина от лампичките над мивката. Запита се за миг дали той се страхува. След това побърза да се върне към съня, защото не искаше да го забрави, преди да успее да му го разкаже.
– Въпросът беше много странен. Беше… Черната фигура ми каза, че може да направи нещо за мен и иска да знае дали съм съгласна. Каза, че може да направи така, че този момент – аз, ти и бебето, кухнята, спокойната нощ, луната – този момент да продължи завинаги. И искаше да знае дали съм съгласна.
Той се усмихна и леко наклони глава встрани. Често го правеше, когато се усмихваше.
– Че това не е лошо предложение.
Тя се засмя.
– Така звучи, нали? Един прекрасен момент, в който да останем завинаги. Без никога нищо да се променя. Много мислих и така и не отговорих. Фигурата – не знам мъж ли беше или жена – сякаш дълго ми обяснява нещо, но не помня какво. И когато се събудих… Събудих се с този въпрос. Дали, ако някой ми го предложи, бих се съгласила да остана тук и сега завинаги.
Спря да се усмихва някак внезапно. Погледна го в очите и видя, че и той вече не се усмихва. От бебефона се чу леко шумолене и двамата бързо погледнаха натам. Бебето беше обърнало главата си на другата страна. Вече не виждаха малкото сърцевидно личице, а едно тънко бяло вратле и задната част на малката главичка, покрита с рядка косица като перушина.
– Ти какво би казал? – попита тя, гледайки врата на бебето без да мига.
– Не – той отговори, без да се замисля. – Това значи да не изживееш остатъка от живота си. Да спреш на едно място.
– Да, обаче… Кой знае какъв и колко ще е остатъкът от живота ти? А това място, този момент… Те са перфектни. Аз, ти и тя в една капсула във времепресранството, завинаги щасливи… Не казвам, че бих се съгласила, но със сигурност бих се замислила. Всъщност… – тя се засмя. – Явно доста съм се замислила.
Той стана и отиде до прозореца. Беше точно като в съня й, само че вместо бебето държеше чашата чай. И огромната луна я нямаше. Тази нощ беше безлунна. Тя стана и отиде до него, надничайки навън през рамото му, несъзнателно търсейки да види дали всичко изглежда спокойно. Лъхна я съвсем леко течение – студената нощ се промъкваше дори през затворения прозорец. Градът спеше. Повечето прозорци на околните сгради бяха тъмни, уличните лампи светеха с ръждивооранжева светлина, а от недалечния булевард само отвреме навреме се чуваха гумите на някой автомобил. Май беше валяло – тротоарите изглеждаха лепкаво влажни, а по стъклото на прозореца имаше ситни пръски, които едва-едва блестяха. Сигурно в тях имаше хиляди миниатюрни отражения на тях двамата в малката кухня, които не можеха да се видят с просто око.
– Представи си… – тя говореше сякаш на себе си. – Да избегнеш всичко, което предстои. Да, и хубавото, но и лошото. Не знаеш какво ще донесе утрешният ден. И ако носи нещо лошо… Ти ще си го избегнал, като си останал в нашата малка капсула, в която завинаги сме здрави, щастливи и заедно… Само дето това е просто сън, нали? Няма как да стане…
Той остави чашата си на перваза, обърна се към нея, повдигна брадичката й към лицето си и я целуна по носа.
– Не се страхувай от бъдещето. Може и да е хубаво.
– Да… Така де – тя тръсна глава, все едно отпращайки съня. – Знам, че е глупаво. Просто беше много ярък сън, много истински… И затова те попитах. Очевидно хипотетично. На дивана няма висока черна фигура, която да ни предлага някакви неща – и тя се засмя, поглеждайки към дивана, сякаш за да се увери, че е празен. Хвърли поглед към екрана на бебефона, след което се наклони към него и го прегърна силно. Сякаш за да го усети още по-добре до себе си, пъхна ръцете си на топло под блузата му и ги притисна към кожата на гърба му. Усети, че и той я прегърна и последните картини от съня й започнаха да избледняват и да потъват в забравата на повечето сънища.
Затвори очи и усети, че все още й се спи. През последните няколко нощи бебето спеше спокойно, но нейният сън винаги беше лек. Постоянно усещаше, че се буди за някакви секунди, ослушва се и пак заспива. Сякаш чакаше нещо да се случи. Понякога ставаше от леглото и тихо отиваше до креватчето, често без да си обуе чехлите. Студеният под я поразсънваше. Слагаше внимателно ръка на гърдите на бебето и чакаше със затаен дъх да усети дишането й. След това се връщаше бързо в леглото и мушваше измръзналите си крака в неговите. Той обикновено се размърдваше леко й я прегръщаше в съня си.
Обърна глава към прозореца и отвори очи. Погледна отново навън, откъдето нощта сякаш погледна на свой ред към нея. Приспа й се още повече, но въпреки това продължи да говори, леко провлачвайки думите, неусетно задрямвайки в ръцете му.
– Само си представи. Никога нищо лошо. Никой няма да се разболява. Никой няма да умира. Войната няма да дойде. И никой няма да ни вземе този момент. Просто ще си живеем в пашкула на тази малка кухня, тримата. И ще се прегръщаме, както сега… И… – думите й заглъхнаха. Клепачите й натежаха. Имаше нужда от още сън. А утре… Утрешният ден ще дойде така или иначе. В светлината на утрото всички сънища ще са се стопили, а черната фигура ще е останала някъде далеч в дълбините на нощта.
Заспа в ръцете му. Усети в просъница как той я пренесе в спалнята, внимателно я остави на леглото и я зави.
След това той се върна в кухнята, за да си допие чая и да хвърли още един поглед на новините. Всичко изглеждаше наред. Засега. Погледна и през прозореца. Нощта беше толкова тиха, че чак му се стори страшно. Все едно заспалият въздух беше застинал в очакване на нещо. Той се усмихна и тръсна глава. Всичко щеше да е наред. Тя явно се страхуваше и затова беше сънувала този сън. Няма смисъл, каза си. Няма смисъл от страх. И не, не можем да останем завинаги в един прекрасен момент. Животът не работи така.
Стори му се, че някъде далеч над околните сгради небето съвсем леко беше изсветляло. Нима наближаваше разсъмване? Внезапно усети колко много му се спи. Безсмислено беше да будува повече в очакване на новини. Засега нямаше нищо.
Остави телефона си на кухненската маса до празната чаша. Не обичаше да го взима със себе си на нощното шкафче в спалнята. Струваше му се, че така целият свят наднича в съня му. Дори и сега, когато постоянно следеше новините, искаше да се откъсне поне за малко.
Забрави да изключи бебефона. Бебето отново се беше обърнало с лице и спеше дълбоко. Само отвреме навреме помръдваше с уста, все едно сучеше.
Изгаси лампичките над мивката и отиде да си легне.
Малко след това екранът на телефона му светна. Новината пристигна по няколко канала едновременно заедно с далечния тътен на експлозиите. Някъде не много далеч небето рязко избухна в оранжево. Кратък токов удар премина през цялата сграда. Екранът на бебефона премигна няколко пъти, изгасна с леко жужене, после пак се включи и пак изгасна. Настана пълна тишина, сякаш всичко се притаи в очакване на следващата експлозия. Бебефонът все така нежно пращеше, а на мястото на заспалото бебе, което сучеше насън, остана един празен черен екран.
***
Този разказ се роди от една мисъл, която ме тормози през последните дни – при всяка военна агресия, при всяко вражеско нахлуване на територията на суверенна държава има едни хора, които никога няма да влязат в новините, за които никой няма да чуе поименно, чиито лица никога няма да видим. Безброй хора, откъснати насилствено от живота си, от неговата всекидневност, от баналността на малките задачки, които всеки от нас върши в един нормален свой ден. Откъсване внезапно, нечестно и цинично.
И преди всяко такова нахлуване има една последна нощ. Последна нощ, в която правиш планове за един обикновен следващ ден. Кога ще станеш. Какво ще закусиш. Как ще отидеш на работа. Как не трябва да забравиш да полееш цветята и да сложиш храна на котката преди да излезеш.
Последна нощ на нормалност. Последна нощ на спокоен сън без въздушни тревоги. Последна нощ, в която децата гушкат плюшените си мечета в леглата си, а не в бомбоубежища и бежански лагери.
Последен момент, в който казваш на някого “Обичам те”, без да се страхуваш, че може да е за последно.
В Украйна тази последна нощ свърши на разсъмване на 24 февруари 2022 г., когато руските танкове нахлуха от три страни, започвайки пълномащабна завоевателна война и потъпквайки с веригите си 80 години мир в Европа. Ако си позволим да забравим това, позволяваме на призрака на последната нощ да продължи да витае над бъдещето – нашето и на децата ни.
Няма да забравим.
Снимка: David Peinado, Pexels.com