Ленивото жужене на осите около гробищната чешма беше като приспивна песен. Слушах я унесен, докато броях капките. Те се образуваха в крайчеца на чучура, сложен на стърчаща сред бурените тръба, натежаваха и цопваха в ръждясалата кофа, която служеше за мивка. Кап. Дълга тишина. Кап. Бавно и методично, като болнична система.
Не знам откога седях на паянтовата пейка, изгнила от времето, от сълзи и от преливана вода. Сигурно поне два часа – бях дошъл сутринта, а сега слънцето беше почти над главата ми. Печеше силно за края на септември. Присвивах очи, без да отмествам поглед от чешмата.
Пресният гроб пред мен сякаш искаше да го погледна. Беше рязко черен на фона на бурените наоколо и миришеше на пръст. Аз обаче гледах само чешмата и осите.
Когато по пътечката се чуха стъпки, за миг се запитах дали някой от мъртъвците не е станал да се поразходи на слънце.
Измежду храстите се появи дребна фигура. Жена на неопределена възраст, с голяма празна бутилка в ръце. Тя явно се притесни, че е нахлула в тишината ми.
– Извинявайте… – промълви. Огледа се припряно за чешмата. – Само ще си налея вода.
Кимнах. Тя тръгна да минава между мен и гроба и сякаш това ѝ се стори непочтително. Спря и се зачуди откъде да заобиколи.
– Не се притеснявайте. Той няма да има нищо против, откъдето и да минете.
Тя бързо се промъкна покрай мен и отиде до чешмата. Напълни бутилката и се обърна да си ходи. Но явно реши, че е уместно да каже нещо.
– Ваш близък?
– Баща ми – отговорих. – Погребаха го вчера.
– Съжалявам… – тихо каза тя и на мен ми се стори, че наистина го мисли.
– Аз не можах да присъствам – продължих.
Тя внимателно остави пълната бутилка на земята и сплете пръсти някак безпомощно, сякаш се чудеше какво да каже. Или как да си тръгне. Но аз продължих да говоря, не знам защо. Сигурно защото не я познавах.
– Живея в чужбина. Самолетът ми закъсня и не успях да дойда навреме.
(– Кап! – безразлично каза чешмата.)
– Заминах много отдавна. Да уча. И така и не се върнах. Животът някак… се случи. Намерих си работа. Ожених се. Имам деца. В началото се връщах два пъти в годината. После един път. После…
Гласът ми заглъхна и аз се ослушах за чешмата. Жената все така стоеше пред мен, но сигурно знаеше, че не говоря на нея.
– Той никога нищо не каза. Когато се чувахме, само искаше да знае дали съм добре. Не ме питаше дали ще се върна. Казваше, че с него всичко е наред. Аз обещавах да си идвам повече. И понякога успявах. Но с годините… Все нещо ставаше. Все нещо пречеше да хвана самолета.
Отместих поглед от чешмата, през жената, към пресния гроб пред мен. Пръстта беше толкова черна, че погледът ми се замъгли. Затворих очи и продължих:
– Трудно ми е да си спомня последния път, когато го видях.
Осите бяха изчезнали и беше станало много тихо. Почувствах се като на сцена, с микрофон в ръка. Слънцето светеше над мен като прожектор. Даже чешмата не капеше. Жената сигурно беше успяла да я затегне.
– Когато ми се обадиха, съседите ме попитаха дали да ме чакат за погребението. Казах “да”. Обаче…
Отворих очи и най-после погледнах черната могила пред мен. В долния ѝ край имаше пластмасова ваза с няколко спечени от слънцето полски цветя.
– Когато говоря с хората в селото, когато чух съседите по телефона, когато видях няколко познати лица в града на път за тук… През цялото време имах чувството, че ме няма. Че съм само сянка. Че хората ме гледат, но не ме виждат. Сякаш през годините, в които ме е нямало на това място, съм изчезнал. Разтворил съм се във въздуха.
Отново замълчах за миг.
– Излъгах преди малко – казах тихо. – Самолетът беше навреме. Нарочно се забавих за погребението. Не можех да го видя. Струваше ми се важно да му кажа нещо, дори и той да не може да ме чуе. Но не знаех какво. Затова не дойдох.
Погледнах към жената. Исках да видя нещо в очите ѝ. Може би се надявах на прошка. Или поне на обвинение. Но тя гледаше безизразно. Сигурно и тя виждаше пред себе си сянка, която случайно минаваше през пустото гробище и след малко щеше завинаги да изчезне сред бурените.
*
Разказът ми “Сянка” беше написан за Националния литературен конкурс “Иван Вазов” 2026 г., организиран от Академия “Знание” и Столична община – район “Банкя” и с жури Здравка Евтимова, Камелия Кондова и д-р Александра Александрова.
Условието на конкурса беше участващите текстове да са с дължина не повече от 700 думи, което за мен беше истинско предизвикателство – почти нямам разкази, които да са толкова кратки.
Задачата се оказа изключително интересна и ме накара да се предизвикам сама, да режа, да съкращавам, да се питам “това тук наистина ли ми трябва?”, да претеглям всяка дума.
С разказа “Сянка” спечелих една от Специалните награди в конкурса – за психологическа проза.
Снимка: Esra Nur, Pexels.com