От носталгия по соца до жертви на пропагандата

Чернобял телевизор

Опит за обяснение на настоящето с помощта на миналото

На 24 февруари 2022 г. с нахлуването си в суверенна Украйна “Путин върна войната в Европа” (думите са на председателя на Европейската комисия Урсула фон дер Лайен).

Тази непредизвикана агресия към съседна държава е събитие, което би следвало да е доста лесно за определяне в морално отношение като едностранен акт на военно насилие, който е напълно неприемлив за 21 век.

Въпреки това обаче според не малко хора в България (процентът е различен в различните проучвания, като стига до 70) нещата стоят с главата надолу. Подстрекавани от руска пропаганда, този не малък процент хора са готови да се закълнат в православната си вяра, че Путин е освободител, украинците са нацисти, а виновни за ставащото всъщност са САЩ и президентът Байдън.

Как можем да обясним това скъсване с реалността?

Поне част от обяснението можем да намерим в близкото социалистическо минало и по-точно в носталгията по него (“По соца беше по-хубаво”, “При бай Тошо живеехме по-добре”.) Тези емоции са основата, върху която се развива безкритичното и възторжено приемане на руската пропаганда, която сама по себе си е изключително тясно свързана с възхвала на социалистическото минало, Сталин и СССР.

Откъде идва носталгията по един тоталитарен режим, характеризиращ се с липса на лична и творческа свобода, унифициране на мнението и бита и технологична, културна и икономическа изостаналост спрямо Запада? Възможно ли е да се намери логично обяснение за копнежа по един отминал строй, за чийто идеолози и ръководители е било по-важно да си проведат манифестациите по график, отколкото да признаят пред населението за случилото се в Чернобил?

Има няколко момента, които могат да дадат както отговор на тези въпроси, така и обяснение за възторженото приемане на днешната руска пропаганда за войната в Украйна.

* Демокрацията и преходът към нея разочароват

Очакванията на хората в България за промяна след 1989 г. до голяма степен не се оправдаха. Разпадането на социалистическия блок, което трябваше да доведе демокрацията в България, първо доведе времето на мутрите, икономическите кризи, ценностния хаос в обществото, корупцията и неистовото желание на всички онези, които преди това не можеха да го направят, най-после да заминат на Запад.

Това не се случи, защото демокрацията е нещо лошо. Случи се защото изпълнението й беше лошо.

Само че в очите на много хора дефектното изпълнение стана равно на дефект в системата. Иначе казано – демокрацията в българско изпълнение се оказа не дотам съвършена и следователно преди – по соца – “беше по-хубаво”.

Малко по малко, с идването на новите технологии и социалните мрежи, на тази благодатна почва лесно покълват онези пропагандни послания от североизток, които отричат “либералната демокрация” и “западните ценности”. Поради факта, че промяната не се случва нито толкова бързо, нито толкова добре, колкото са очаквали ентусиастите от митингите в началото на 90-те, самата идея за демокрация се оказва жертва на носталгията по отминалото време. Разбира се, фокусът е напълно погрешен и проблемният ни преход не е причинен от някакъв вроден дефект на демокрацията като форма на управление. Но тази линия на мисълта е доста по-сложна и трудна за разбиране от “абе, тогава май живеехме по-добре”.

* Демокрацията е сложна

При тоталитарните системи има една характерна простота на обществения живот. Всичко е ясно, предвидимо и подредено и на практика нищо не зависи от индивидуалния избор. Знаеш както реда, по който ще протече собственият ти живот – от пионерче до Комсомола, – така и реда, по който се случва всичко около теб. Нямаш избор къде да живееш, къде да отидеш на почивка, дали да изучаваш в училище основи на комунизма. Всички тези решения са взети вместо теб и за теб остава само и единствено да живееш живота, който ти е отредила партията.

Демократичните системи са сложни. Те изискват участие на гражданите, изискват да правиш избор, да си ангажиран, да взимаш някакви решения. Никой не ти казва къде да живееш и за кого да гласуваш. Системата ти дава право да избираш и самото й функциониране зависи от твоето участие. 

Всичко това е сложно. Изморително. Объркващо. В сравнение с демократичните общества тоталитарните изглеждат много по-лесни за навигиране, много по-безметежни. За да живееш в тоталитарно общество е достатъчно да не спориш с властта и да не изказваш мнения, различни от нейните. Толкова. Инертността и снишаването се възнаграждават.

Необходимостта от демократично участие – тоест да свършиш някаква работа за обществото, в което живееш, – се противопоставя на живота от социалистическото минало, където мързеливо и по линията на най-малкото съпротивление не ти се е налагало да участваш в каквото и да било. Даже и отивайки на избори реално не си имал избор. Този контраст се оказва чудесна почва за посаждане на послания за “лошия запад” и “прогнилия ЕС”, които са интегрална част от пропутинската пропаганда през последните години. Демократичните институции не само изискват участие, но и често са доста сложни за разбиране, работят бавно и миришат на бюрокрация – характеристики, които също успешно се изкривяват от пропагандата.

* Гроздето се оказа кисело

Има още един елемент от разочарованието от прехода и демокрацията, което води до носталгията по миналото е – с падането на Желязната завеса за бившите социалистически държави бързо стана ясно не само колко различен е животът им в сравнение с този на Запад, но и колко много път имаме да извървим до светлото бъдеще. По това време се появи въпросът “Как ще ги стигнем американците?”. Започнахме да гледаме западни филми и сериали, да научаваме как се случват нещата в другия свят, да чуваме преките разкази на онези, които бяха заминали (или избягали). И пропастта между постсъветската ни действителност и западния свят започна да изглежда непреодолима.

Което води до още един елемент на носталгията по соца – западният начин на живот е непостижим в близкото бъдеще, следователно е най-добре да го наречем лош. Да го заклеймим, да го обвиним в консуматорство и липса на морални ценности. Поне да не ни е яд, че ние все още живеем в Изтока.

По тази струна по-късно ще удари руската пропаганда с послания за “еврогейове” и липса на християнски ценности в прогнилия Запад. На тези митологеми смислово се противопоставя друга много успешна линия на руската пропаганда – моралното превъзходство на православието и славянството, за което не се дават никакви рационални обяснения. Идеята е да не ни е мъчно, че не живеем като западноевропейци, защото те са пропаднали и извратени, а ние сме нещо като богопомазани, бидейки славяни и православни. Получателите на пропагандните послания се чувстват добре от тези обяснения и не виждат, че в основата им е потиснатата горчивина от пропастта, която все още има между нашия начин на живот и този в западния свят.

* Носталгия по “твърдата ръка”

Авторитарните системи и лидери успяват да привлекат към себе си големи маси от хора не само чрез страх, но и поради желанието за “бягство от свободата”, както пише Ерих Фром.

Лидерът с твърда ръка, липсата на избор и предначертаността на битието правят живота много прост, защото изваждат от него напрежението на избора. Премахват тежестта на вземането на решения, на гражданското участие. Затова политически незрелите системи и общества винаги ще предпочетат силния и авторитарен лидер, който им спестява необходимостта да поемат отговорност за собствените си действия, като прехвърлят тази отговорност на лидера. След което най-малкото, което могат да направят за този лидер, който ги е освободил от бремето на отговорността, е да не изпитват никакво – ама никакво! – съмнение в правотата на неговите действия.

Това се доразвива като яростна и безкритична защита на всички действия на тоталитарния тип лидер (справка – носталгията, кодирана в умилителното “бай Тошо”). Такъв лидер бива възприеман като въплъщение на сила и мъжество (спомнете си снимките на полуголия Путин на кон) – контраст с политически коректните западни дипломати, които не управляват еднолично, а представляват сложни демократични институции и следователно в пропагандния наратив подигравателно се обявяват за по-слаби, по-малко лидери и дори по-малко мъже. (Линията за мъжеството кореспондира и с отчетливо патриархалните характеристики както на обществото по време на социализма, така и на част от пропагандните послания.)

Затова носталгията по соца е и носталгия по Бащицата, който знае най-добре, който взима решения между нас, който ни е отбременил от тежкото задължение да направляваме собствените си съдби. И който гледа с едни такива добри очи от портрета на стената във всяка канцелария.

Този елемент от носталгията се претворява от една страна в силното присъствие на лидерски партии в българския политически живот, при което партията в общественото съзнание де факто е неразличима от лидера си; и от друга – в обожанието към личността на Путин като силен и мъжествен авторитарен лидер. Култът към личността придобива форма, която може да изглежда малко по-различно, но всъщност си е същото преклонение към живи и мумифицирани партийни дейци от близкото и далечното минало.

* Носталгия по младостта

Макар и условно, можем да добавим и този чисто човешки елемент – за много хора носталгията по соца се преплита с носталгия по собствената им младост. “Тогава беше по-добре” говори не само за света тогава спрямо света днес, но и за чисто обективния факт, че времето на собствената младост винаги се възприема – субективно – като по-добро от времето, в което младостта вече е отминала.

Тази носталгия по собствената младост оцветява миналото с розови краски и спомага за развиване на един копнеж по отминалото време, чиито реални недостатъци бързо са забравени. Затова много често по пропутинските пропагандни канали се срещат различни елементи от възхвала на миналото като по-хубаво, по-спокойно и по-щастливо време. Емоцията замъглява разума и споменът за младостта се превръща в спомен за “тогава беше по-хубаво”. Това усещане, когато е достатъчно добре интернализирано, се предава и на поколенията. Поради което често можем да чуем носталгични твърдения за социалистическото минало от хора, които дори не са били родени преди 1989 г.

* Носталгия по чернобялото

В тоталитарните общества всичко е пределно ясно. Ясно е, че нашата идеология е по-добра от конкурентната, че врагът е морално по-ниско от нас, че едното е черно, а другото – бяло. Нюанси няма. Всякакви нелицеприятни случки в контролираното общество – престъпност например – се крият и обществото се представя като идеално. Затова пък всякакви нелицеприятни характеристики на “прогнилия Запад” се преувеличават и превръщат в аксиоми.

Тази постановка се пренася директно в пропутинската пропаганда. В нея няма нищо сиво, всичко е пределно ясно и просто. Има добри и лоши, като в детска приказка. Сложността на света е заменена от простотата на една фикция. Путин е велик и безгрешен в своята православна святост, а упадъчната Америка е превъплъщение на рогатия. Именно заради това архипротивопоставяне в момента руската пропаганда представя войната на Путин в Украйна като война между Русия и САЩ. Крайностите, черното и бялото са важни оръжия на пропагандата, които опростяват сложния свят и правят посланията лесни за възприемане и повтаряне.

Тук много лесно се вижда връзката между носталгията по социалистическото минало и приемането на руската пропаганда днес – противопоставянето между СССР и САЩ в двуполюсния свят на Студената война е директно пренесено в днешната реалност.

* Носталгия по икономическата и социалната сигурност

По времето на соца на пръв поглед всеки е имал някакъв достъп до минимум от услуги – образователни, здравни, социални. Може да не е имало банани, но пък повечето хора са имали някакво базисно спокойствие, включващо работа, жилище и детска градина за децата си. Да, чакали са с години да си купят телевизор или кола, но поне на повърхността е изглеждало, че за всеки е имало ако не много, то поне достатъчно. (Друга тема е дали това действително е било така, въпросът е в усещането и спомените за онова време.)

При смяната на тоталитарния режим с демократично-преходен цялата социално-икономическа основа на живота в страната логично се разклаща, докато се видоизменя. И за не малко хора животът става по-беден и по-несигурен, без онази бащинска закрила, която партията сякаш е давала преди.

На тези промени стъпва недолюбването на съвременната държава и нейните институции, които сякаш са изоставили много от хората в България и особено най-уязвимите. Затова всеки път, когато изглежда, че тази държава харчи пари за нещо, което не сме самите ние, се чувстваме лично засегнати. На тези настроения стъпва недоволството, с което някои хора приеха отпускането на 40 лева на ден за хотелиерите, подслонили бежанци от Украйна. Поради това, че държавата наистина не върши каквото трябва в много сфери – социална, здравна, образователна, – отпускането на тези средства лесно се превърна в пропагандно послание, стъпващо на страховете, че някой дава нещо на други, а не на нас самите.

Така фокусът се измества изключително успешно – пропагандата поставя в центъра на вниманието негодуванието срещу помощта за бежанците. Докато реалният ни фокус по темата би трябвало да е съвсем друг – да се акцентира върху продуктивни и смислени дебати за ролята на социалната държава, какво прави и какво не прави тя за уязвимите групи в обществото и как да променим положението към по-добро, без да търсим отговорност в бежанците, които нямат нищо общо с недостатъците на нашата социална система. Тази алтернативна и далеч по-продуктивна линия на мисълта е твърде сложна в сравнение с опростенческото негодувание срещу действията на държавата в подкрепа на бежанците, което е раздухано от пропагандата не без помощта и на усещането за живот в социална и икономическа бедност на много хора в България.

* Носталгия по славното минало и засилване на националистическите тенденции

На пръв поглед може да звучи контралогично, но на втори е очевидно, че крайният национализъм и крайното русофилство имат едни и същи корени и са подхранвани от едни и същи пропагандни послания. Просто много хора явно не се замислят над противоречието в това да си едновременно националист и русофил.

Тази носталгия се цели не в соца, а още по-назад в миналото, търсейки доказателства за величието на българите в най-далечните дебри на историята. Затова в много комуникационни канали, проповядващи пропутинска пропаганда, се срещат и послания за Велика България и уникалността на българите като народ.

Това лесно води и до едно удобно изкривяване на понятието “национален интерес”, което се използва по време на настоящата война с цел оправдаване на вялата и невеществена до момента – поне във военно отношение – подкрепа, която страната ни оказва на Украйна. Наричането на бездействието “неутралитет” стъпва именно на националистическите тенденции и на изкривеното разбиране на съдържанието на понятието “национален интерес”.

Този клон на пропагандата предлага и специален бонус – като вкараш подопечните на пропагандата в една митологизирана версия на миналото, много по-лесно насочваш настроенията им в настоящето, особено след като първо си изчеткал самочувствието им по повод на това колко велики са били прабългарите преди петнадесет века.

Така носталгията по миналото ни води до пропагандата днес.

На всички тези носталгични настроения се опира пропутинската пропаганда в своите тези. Тя ги подсилва, насочва и управлява със средствата на хибридната война, наводнявайки социалните мрежи с посланията, които са й полезни. През годините те са различни – че норвежците ще ни вземат децата, че от Запад ще нахлуят орди войнстващи хомосексуалисти, че Бил Гейтс ще ни чипира. Всички тези послания в различни моменти от времето целят едно и също нещо – разделение на обществото и подкопаване на демократичните ценности като такива. Дискредитиране на цивилизования свят и връщане към миналото, по което и без това много хора си имат носталгията поради изложените по-горе характеристики на тоталитарната система и на прехода към демокрация. Тази носталгия успешно се насочва от пропагандата и се превръща в оръжие.

Стигаме до пропагандата за войната в Украйна

Всички тези дремещи усещания, условно обединени от идеята за носталгия по соца и по миналото, успешно се впрягат от пропагандната машина, чиято най-нова цел е да оправдае ужасяващата жестокост, с която се бомбардират болници и безочливия цинизъм, с който родилни домове се обявяват за нацистки сборища. Войната на Путин в Украйна е най-новото в една дълга поредица случки и събития, които намират изкривено, до безкрай уродливо представяне в пропагандата на Кремъл. 

Живот в не съвсем славното минало

Повече от 30 години след разпадането на тоталитарния режим в България за съжаление все още носим колективната травма на онова – “по-спокойното, по-хубаво” – време, която намира израз в носталгията и която продължава да ни дефинира като общество, действайки в синергия с руската пропаганда.

И докато преживяваме някаква, каквато и да било носталгия по идеализираната версия на отминалото тоталитарно време, ще продължаваме да живеем в него. В миналото. От по-лошата страна на завесата. Под надвисналата сянка на Големия руски брат, който ни казва какво да правим и как да мислим. Щастливо избягали от собствената си свобода.

Докато продължаваме да се вкопчваме в копнежа по миналото, завинаги ще останем в него, обречени на мрака и мухъла на мавзолей, чиято сянка вече тегне не над центъра на София, а вътре в самите нас.

Още по темата: Защо вярваме на пропаганда

Снимка: Anete Lusina, Pexels.com

Отражението

Отражението

Ясно си спомням първия път, когато го видях.

Всъщност си спомням всички пъти. Може би дори хронологично. Иска ми се да можех да ги забравя, но не мога.

Спомням си всички, но всички започнаха с първия.

Валеше от два дни, но аз имах усещането, че вали поне от месец. Не беше буря, нямаше вятър, нито драма, просто водата се изсипваше бавно и методично по предното стъкло на колата. Чистачките скърцаха меко, а светлините на булеварда се отразяваха в дъждовните капки. Радиото пращеше, но на мен не ми пречеше. Бях спрял да го слушам много отдавна.

Бях изморен. Не толкова, че да се страхувам, че ще заспя на волана, но все пак много изморен. Уличните лампи се редяха някъде в периферното ми зрение, премигвайки на фона на притъмнелите сгради. Не знам защо ме караха да си мисля за дълги пусти болнични коридори, в които лампите премигват несигурно, опитвайки се да задържат ръждивата си светлина. Жужене на изтънели жички, последвано от пукот и пълен мрак. Накрая лампите все пак се предаваха.

Стреснах се и се огледах. Сън ли беше това? Дали все пак не бях задрямал за миг? Бях спрял на червен светофар. Колоната пред мен беше дълга и неподвижна. За момент изпаднах в паника, сякаш всичко около мен беше спряло, но не за малко, не за да изчакаме да светне зеленото. Не, всичко беше спряло завинаги.

Разтърсих глава. Глупости. Бях изморен, това беше всичко. Представих си леглото си, чистите чаршафи, възглавницата. И може би чаша уиски на заспиване. Умората ме затисна. Още малко. Отивам си вкъщи, ще се наспя и…

И тогава го видях.

Погледът ми разсеяно обикаляше, без да търси нещо конкретно. Предното стъкло, скърцащите чистачки, далечното размазано червено на светофара, волана, собствените ми пръсти, почукващи по него, огледалото за задно виждане.

Огледалото за задно виждане.

И в него – отражението.

Неподвижно, наблюдаващо, почти нереално спокойно. Все едно винаги е било там.

Все едно винаги ще бъде там.

Даже не можах де се изплаша. Толкова беше… Естествено. (Естествено? Как това беше естествено?)

Мозъкът ми се опита да подреди нещата. Някой, който седи на задната седалка. Точно зад мен. И диша зад врата ми. (Дали наистина усетих хладния му дъх по кожата си или това беше само въображението ми? Кое от всичкото беше “само въображението ми”? Въпросите започваха да се трупат в главата ми.)

Не знам колко време мина. Беше едновременно твърде дълго и само един миг. Светофарът все още светеше в червено някъде далеч отвъд колоната от спрели автомобили. А аз гледах с широко отворени очи отражението в огледалото за задно виждане, опитвайки се да подредя в главата си някаква картина на света, която да има смисъл.

Лицето му беше в сянка и не виждах чертите му много добре. Виждах обаче достатъчно, за да разбера, че ми е познат. Познавах го, в това бях сигурен, но нямах никаква идея откъде.

Ситни капчици студена пот избиха по челото и по врата ми. Преглътнах болезнено. Прииска ми се да затворя очи. Само за миг. Може би, когато ги отворя, отражението ще е изчезнало? Ще се е разтопило в нощния мрак, ще се е разтворило в отблясъците от фаровете и стоповете на колите наоколо, ще е потънало там, откъдето беше дошло – в нищото, в пренапрегнатото ми въображение, в света на илюзиите, които понякога ни се струва, че виждаме да надничат иззад ъгъла, но които всъщност не са нищо повече от мъгляви парчета от собствените ни забравени сънища?

Затворих очи. Опитах се да преброя до десет. Това ми се стори най-простото и логично нещо, което някакси щеше да ме върне към реалността. Бях стигнал до пет, когато усетих, че трябва да погледна. Да проверя дали отражението все още виси в огледалото.

Отворих очи и си поех дълбоко въздух.

Беше там. Не беше помръднало. Стоеше си все така безучастно и все така упорито. Стиснах волана и същевременно стиснах зъби. Не, нямаше да позволя да полудея. Това нямаше – нямаше! – как да бъде реално.

Обърнах се рязко назад. Трябваше да разруша илюзията.

На задната седалка нямаше никого. Нищо, освен жълтеникав полумрак и светъл правоъгълник от улични светлини, проснал се на седалката във формата на прозореца. Никой не седеше зад мен и никой не дишаше във врата ми.

Бавно извърнах глава отново напред. Какво ставаше с този светофар? Присвих очи, търсейки незнайно какво в далечината. Опитах се да устоя на желанието да погледна в огледалото, но знаех, че няма да мога. Не за дълго.

Някъде далеч, далеч напред червената светлина премигна за миг в жълто и се смени със зелено. Колоната пред мен бавно започна да помръдва като събудено от сън праисторическо чудовище.

Включих на първа и по навик хвърлих поглед на огледалото за задно виждане. Усетих, че изтръпвам.

Отражението беше там, на същото място, на което и преди малко. Механично потеглих, усещайки как ме наблюдават чифт очи, които не можех да видя добре.

Не знам как се прибрах. Мисля, че си наложих да не гледам в огледалото, да се съсредоточа върху движенията си, върху волана, върху педалите, върху всички онези действия, които обикновено извършвам, без да мисля за тях. Пътуването ми се стори безкрайно. Усещането, че зад мен има някого, беше почти физическо и на моменти дори очаквах пътникът зад мен да протегне костелива ръка и да ме хване за гърлото.

Нищо такова не стана.

Прибрах се, паркирах, изключих двигателя, взех си чантата от колата, слязох и заключих. И всичко това, без да погледна нито веднъж в огледалото. Накрая само хвърлих поглед на задната седалка. Беше празна.

В следващите няколко дни животът някакси течеше нормално. Ходех на работа, връщах се, шофирах, като се стараех да не поглеждам в огледалото за задно виждане. Понякога хвърлях поглед и не виждах нищо на задната седалка. Когато най-накрая си позволих да мисля за случилото се в онази дъждовна вечер, си казах, че всичко е било само илюзия, породена от умора, недоспиване и… Може би и нещо друго, което не можех да разбера съвсем. Някакво особено състояние на духа, в което човек изпада, когато вали? Някакъв спомен, някакъв отблясък от миналото? Не знам. Така или иначе, реших да не мисля за това повече. Не казах нищо на никого. Нямаше и какво да кажа, без да прозвуча като напълно луд.

Скоро след тази случка започнах да сънувам – нещо, което не ми се беше случвало отдавна. Бяха неясни, объркани сънища без никаква логика. Лица, които се опитвах да разпозная, но които не ми говореха нищо. Всички си приличаха по едно – бяха изплашени. Даже не точно изплашени, ами ужасени. По челата им се бяха наслоили мръсотия и кръв, а очите им ме гледаха с някаква дива паника, примесена с омраза. Устите им се бяха изкривили и аз очаквах да започнат да викат в лицето ми, но те не издаваха нито звук. След това тези безименни лица се разтваряха в някакви други неясни форми и потъваха в морето на някакъв друг неспокоен сън, от който нямах никакви спомени. Събуждах се посред нощ, облян в пот. Ставах, преобличах се и лягах отново, оглеждайки се наоколо. Все едно чаках нещо да се появи. Лицата от съня ми или фигурата в огледалото на колата ми.

Нищо не се появяваше, но това не ми помагаше да заспя отново. Често се въртях до сутринта, заспивах за кратко на разсъмване и след това ставах с тежко главоболие.

Не знам колко време мина, преди да го видя отново. Времето някакси беше започнало да тече по особен начин. Сега, пишейки тези редове, се затруднявам да сложа точни дати към тези събития, макар и да ги помня изключително ясно.

Видях го един ден по време на работа. 

Стоях до прозореца на кабинета си, който гледа към вътрешен двор. Отсреща са наредени други прозорци на други кабинети. Беше сив облачен ден и аз гледах навън, отпивайки от кафето си, без да мисля за нищо конкретно. Погледът ми блуждаеше разсеяно по отсрещните прозорци. Някои бяха отворени, през някои се виждаха наведени над бюрата глави, през други – празни стаи с наредени покрай стените шкафове.

Един прозорец обаче привлече вниманието ми. Беше затворен и в него рязко се очертаваше някакъв силует. Беше тъмен, почти черен, все едно беше направен от мрак. Стоеше неподвижно. Лицето му беше в полусянка. Сякаш имаше някаква качулка, спусната над челото. Или беше някаква друга сянка. Каквото и да беше, ми пречеше да разгледам подробно чертите му, а и все пак беше далеч. Но бях сигурен, че това е фигурата от огледалото на колата ми. И отново имах чувството, че го познавам.

Присвих очи. Отворих моя прозорец, наведох се напред и се опитах да видя по-добре.

Не видях нищо повече. Само тъмен силует, който ме наблюдаваше. Не виждах очите му, но усещах, че гледат право в мен. Все едно ме изучаваше. Почувствах се като поставен под микроскоп.

Отнякъде се чу протяжен телефонен звън. След това пърхането на чифт криле. По покрива на сградата често се разхождат гълъби. Беше нормален ден. Ден като всички останали. С изключение на тъмната фигура отсреща.

В някакъв момент – колко време беше минало? – някой отвори отсрещния прозорец и отражението изчезна. Млада жена се показа през прозореца, огледа се предпазливо и извади цигара и запалка. Зад нея се виждаше празна стая.

Оставих кафето си на близката масичка и, докато го оставях, усетих как ръката ми трепери.

След този ден нямах много време да мисля, защото всичко започна да се случва по-бързо.

Започнах да го виждам навсякъде. В огледалата на колата, в прозорците, в локвите по време на дъжд, в приборите, докато се хранех. Всичко, в което можеше да има отражение. Започнах да избягвам огледалото в банята, защото се страхувах, че ще го видя и там. Стоях встрани от мивката докато си миех зъбите и докато се бръснех. Започнах почти всеки ден да се порязвам. Но въпреки това не исках да погледна в огледалото.

Навсякъде беше едно и също – тъмна фигура, която ме наблюдаваше. Стоеше неподвижна, не ме заплашваше по никакъв начин и в един момент страхът ми премина в тиха паника, с която започнах да свиквам.

Най-много ме тормозеше лицето му. Винаги беше в някаква полусянка и не можех да го разгледам. А знаех, че съм го виждал някъде. И опитите да се сетя къде бяха също толкова мъчителни, колкото и самата поява на отражението.

Сънищата също продължаваха. Всяка вечер бяха почти едни и същи – мръсни и кървави лица, които викаха без глас и гледаха с някакъв първичен ужас. Започнах да свиквам и с тях.

В началото пиех чаша уиски преди лягане с надеждата да спя по-добре, да не сънувам и да не виждам отражението. Постепенно чашите станаха три.

Започнах да се успивам, да отивам на работа все по-късно и с все по-дълбоки кръгове под очите. Усещах погледите на околните, които постепенно започнаха да ме отбягват. Но това не ме интересуваше. Всичко, от което се интересувах, беше да избягвам, доколкото е възможно, огледални повърхности. Оглеждах се постоянно, все едно нещо ме преследваше.

И докато все още не можех да се сетя къде съм виждал силуета от отражението, лицата в сънищата ми малко по малко започнаха да се подреждат. Само че аз не исках да си спомням за тях и отказвах да се сетя кои са. Те ставаха все по-познати, а аз все повече отказвах да си призная, че ги познавам.

Мина много време. Няма да мисля за тях. Беше отдавна. Не бях виновен. Не бях…

Постепенно осъзнах, че основното чувство, което ме беше обзело още първия път, когато видях познатото непознато отражение в огледалото за задно виждане, не беше страх. Не беше ужас. Не беше паника. Аз знаех през цялото време какво е, но не исках да го призная пред себе си. Докато не го кажеш, то не съществува. И все пак в един момент трябваше да го кажа, поне на себе си.

Беше вина.

Стара, погребана под пластовете на много години, потисната, смачкана в спомените. Но беше там. Тлееше като стара, гноясала рана, която ме изяждаше отвътре.

И сега, пишейки всичко това, се опитвам да намеря някаква утеха в призанието пред белия лист. Не успявам.

Аз познавах лицата от сънищата си, защото аз бях причината за техния ужас. Беше отдавна, в някаква далечна младост, която сега ми се струваше нереална. Дълги години се бях опитвал да оправдая сам себе си. Да си кажа, че не бях аз. Че други ми казваха какво да правя. Че беше война. Че не бях аз. Не бях, не бях. Повтарях си го, опитвах се да си повярвам, изпивах четвъртата чаша уиски, заспивах и пропадах в същите сънища.

Това, че всяка вечер бяха едни и същи, сякаш беше най-големият кошмар. Бях застинал в някакъв кръг от ужаси, чиято причина бях самият аз, и тази повтаряемост тежеше като воденичен камък. Едно и също обвинение в ужасените очи, едни и същи беззвучни викове, едно и също желание отново да забравя.

Напразно. Не само не се връщах към забравата, която бях успял да си наложа, но и започвах да си спомням всичко все по-ясно. Постепенно започнах да чувам и виковете.

И тази сутрин реших, че съм готов.

Станах много рано. И без това не бях спал. Забърсах потта от челото си с ръка и усетих, че косата ми е пораснала. Тръгнах към банята, клатушкайки се от умората и от ужаса, който се натрупваше в гърлото ми. Струваше ми се, че в очите ми напират сълзи.

Влязох в банята и тръгнах право към мивката. Застанах срещу нея и погледнах в огледалото.

Първо видях себе си. Брадата ми беше набола и цялото ми лице беше надупчено от белези от стари порязвания. Косата ми наистина беше пораснала и се беше сплела над челото ми. Под очите ми бяха издълбани дълбоки тъмни кръгове, от които цялото ми лице беше придобило мъртвешки вид. За момент даже ми беше трудно да се позная.

После видях и отражението.

Не го бях виждало скоро, защото внимателно бях отбягвал всичко, което може да отразява. Сега обаче исках да го видя. Исках да го позная.

Пак беше тъмно, като сянка. И пак над челото му се спускаше нещо като качулка, от която чертите му не се виждаха ясно.

Само че този път изглеждаше някак… Близко. И аз не отвърнах поглед, а продължих да го изучавам. Исках да видя, да знам. Трябваше да знам.

Или може би вече знаех.

Обърнах се бавно и тръгнах с тежки стъпки към леглото си. Усетих, че по лицето ми се стичат сълзи, но не се чух да плача. Мисля, че не можех. Легнах си и се загледах в тавана.

Отражението в огледалото бях аз.

Но не аз сега, остарял от вина и самота, затиснат от спомените за онова, което бях извършил.

Бях аз от преди. От преди това.

В отражението бях млад, почти момче. Още не бях направил в живота си нищо, от което да се срамувам. Нищо, което да виждам в кошмарите си. Нищо, което да ми пречи да се погледна в огледалото.

Стори ми се, че заспивам. Унасяйки се, започнах да виждам безгласните ужасени лица, които вече познавах до болка и чиито викове вече чувах. Редом до тях беше и отражението ми.

Наблюдаваше ме безмълвно, а лицето му вече се виждаше съвсем ясно. Моето лице от миналото. Не казваше нищо, не правеше нищо. Само ме гледаше настойчиво, сякаш търсеше себе си. Сякаш ме питаше къде го изгубих, какво направих с него, как се превърнах от него в онова, което съм сега. Въпросът в очите му ми тежеше и ме задушаваше.

Не можех да му отговоря.

снимка: Zachary DeBottis, Pexels.com

Защо вярваме на пропаганда

На черната дъска

Заради една огромна дупка, която зее в българското образование и в която може да пропадне цялото ни общество.

Едва ли са необходими аргументи в полза на тезата, че образованието е основна ценност за едно демократично общество. Още от уроците по история знаем, че духовното ни Възраждане е започнало преди борбата за политическа свобода и до голяма степен е било основа за тази борба.

Само че образованието е повече от това да знаеш исторически факти, да можеш да смяташ и да пишеш без правописни грешки. Тези базисни умения са само основата, над която трябва да се гради още много, особено в технологично сложния свят, в който живем. Именно това надграждане според мен е дефицитно в образователната ни система.

Дефицитът има поне три страни – липса на гражданско образование, липса на обучения по медийна грамотност и липса на възпитаване в критично мислене.

Дефицит на гражданско образование

Има някои теми, по които на мен за пръв път са ми говорили в учебна среда в университета – например какво е толерантност, какво представлява дискриминацията, какво е реч на омразата, какво се стереотипите и предразсъдъците, какво е национално малцинство, какви са разликите между различните политически системи, какво са авторитаризъм и тоталитаризъм, какво е свобода на словото, какво са човешките свободи като цяло и дали са безгранични. Какво е правото на самоопределение, какво е геноцид и престъпления срещу човечеството, какво са знакови документи в човешката история от Магна Харта през Декларацията за правата на човека и гражданина от времето на Френската революция до Европейската конвенция за правата на човека и основните свободи. И още много в този дух.

Също в университета са ми говорили за това как работи съвременният свят, откога съществува разбирането за държавен суверенитет и какво означава това, какво прави ООН, какво е Съветът за сигурност, какво правят организации като ОССЕ, каква е разликата между международна организация и съюз между държави, каква е разликата между ЕС и Съвета на Европа и разни други полезни неща.

Всичко това за мен стана ясно на ниво университет и то защото изучавах хуманитарна специалност (журналистика в СУ).

Дотогава, макар че съм завършила изключително добро средно училище – Английската гимназия в Бургас, – в моя образователен път такива неща или не се бяха споменавали, или се бяха споменавали ограничено и недостатъчно.

Което за мен е огромен дефицит. 

Няма как да имаш общество на свободни граждани, ако не им дадеш от най-ранен етап възможността да се запознаят с това как работи светът.

А и как работи собствената им държава.

Сигурно някъде в средното образование се споменава Конституцията и как България е парламентарна република с местно самоуправление, но дали се разяснява какво значи това? Дали се говори за изборен процес, за правата и задълженията ни на граждани, за това как работят основни институции? За разделението на трите власти и защо то е важно? За това какво прави парламентът и какво прави правителството? За четвъртата власт? За важността, изключителната важност на свободните медии за едно демократично общество? За обществения договор, за връзката между народа и неговите избраници?

Всичко това е липса, която се наслагва във времето, самовъзпроизвежда се и произвежда поколения, които са апатични към случващото се около тях, не желаят да гласуват, предпочитат да не гледат новини и като цяло не са част от своето общество. Което води до ерозия на самото общество.

Дефицит на медийна грамотност

Това е вторият елемент от дупката в образованието и той е изключително многопластов.

С развитието на интернет и комуникационните технологии достъпът ни до всякаква информация стана изключително лесен, само че отсяването на тази информация стана все по-трудно. И понеже няма някакви систематични усилия на ниво институции в тази посока, всеки трябваше сам да се научи как да съществува в дигиталната информационна среда.

Самообучението обаче не винаги стига. Според мен са необходими две неща – първо медийната грамотност да залегне в училищното образование и второ да се организират мащабни обучения за възрастни по медийна грамотност, тъй като много поколения се сблъскаха с новите технологии, без да имат каквато и да било подготовка да боравят с тях.

Медийната грамотност може да се разглежда многостранно. Най-общо казано, това е умението да боравиш с източници на информация и да преценяваш (не “преценяш”) самостоятелно тяхната достоверност.

Един пример – чувала съм изречения от сорта на “Той много чете. По цял ден е във Фейсбук, постоянно се рови и много знае по темата.”

Едно е да четеш, друго е да знаеш какво четеш, кой го е написал и защо. Както писах по друг повод, вече всички имаме нужда от базисните умения, които преди няколко десетилетия са трябвали само на професионалните журналисти. Необходимо е всеки да знае как да проверява източниците си на информация и че не всяко нещо, за което е заснето видео с ниско качество, качено в You Tube, е истина. Необходимо е да обучим и деца, и възрастни каква е разликата между факт и мнение и защо тя е важна. И защо не можем да си позволим да вярваме на медии, които не правят разлика между двете.

Медийната грамотност е част от дигиталната грамотност, която също липсва като тема за обществото и за образователната ни система. В света на съвременните технологии и деца и възрастни трябва да бъдат обучавани по теми като поведението им в интернет, сигурността на данните им, възможните интернет измами, как да използват технологиите безопасно.

Дефицит на критично мислене

Той е последица от горните две липси.

За да има самостоятелно мнение, човек трябва да мисли критично. А това е възможно само ако има познания за света, на базата на които да си състави мнение (гражданското образование), и умението да оценя фактите и мненията, които намира в медиите (медийната грамотност).

Пак пример от университета – отново като студент, вече магистър по европейска интеграция, за пръв път попаднах на преподавател, който повече задаваше въпроси, отколкото четеше лекции в класическия смисъл на думата. Започваше темата, но не изнасяше лекция, а ни питаше защо според нас това е така и какво следва от този факт. На практика се получаваше така, че ние, студентите, използвайки вече наученото до момента и мислейки самостоятелно, сами стигахме до познанията и изводите, вместо да чакаме някой да ни ги налее с фуния в главите.

Това според мен е изключително важно и ценно и също е една голяма липса в образованието в България. Самостоятелността на мисленето, логическото обвързване между отделни факти за света, достигането до собствени изводи – това би трябвало да е крайната цел на всяка образователна система. Само че основите трябва да се поставят още в училище, а не да чакаме да достигнем до хуманитарна специалност в университет.

Тези три липси в образованието ни според мен поне отчасти могат да обяснят популярността на неистината сред част от хората в България.

Те, плюс погрешното схващане за образованието като нещо, което получаваш и край.

Образованието продължава цял живот. Особено когато светът се променя толкова бързо в технологично отношение. И за да не остават цели поколения във вакуум, според мен е особено критично да се съгласим за важността на образованието за възрастни, което да им даде както базисни компютърни умения, така и способността да различават качественото медийно съдържание от манипулацията. Това наред с обучението на децата в училище по горните теми.

Историята за ламята

Накрая ми се иска да завърша с историята за ламята с многото глави. Героят се бори с нея, отсича една глава, на нейно място се появява друга и т.н. 

Главите на ламята са неистините, които могат да се разпространяват онлайн. Те са много, идват по различни канали и на практика са неизчерпаеми. Току обориш една и се появи следващата. Даже понякога на мястото на една разобличена неистина се появяват нови три.

Това е загубена битка срещу откровената лъжа и дезинформацията. Старата максима, че лъжата е обиколила света, преди истината да е успяла да си обуе обувките, се е появила още преди интернет и днес е по-актуална от всякога. (Една от най-старите й версии принадлежи на Джонатан Суифт: “Лъжата лети, а истината куцука след нея”. )

Единственият начин да се справим с ламята е вътре в нас. Нашите собствени механизми за разпознаване на дезинформацията, манипулацията, откровената лъжа, пропагандата. Единственият начин да не затънем в тресавище от неистини, изписани с главни букви и правописни грешки, е да поставим образованието на деца и възрастни в центъра на израстването ни като граждани. Образованието по принцип и по-конкретно гражданското образование, медийната и дигиталната грамотност и критичното мислене. Звучи дълго и трудно и не малко време вече е загубено, но друг начин няма.

Алтернативата е героят ни най-накрая да се изтощи от битката с ламята, да бъде изяден от една от многото й глави и на следващия ден ламята да напише във вестника, че не, тя не е изяла героя, тя герои по принцип не яде, просто го е гонила да го освободи и той, бягайки, е паднал по стълбите.

Образованието не е да напълниш кофа, а да запалиш огън” – Уилям Бътлър Йейтс

снимка: Pixabay, Pexels.com