Фалшива новина, дезинформация, мисинформация – кое какво значи

Клавиатура

Тези термини не са нови (може би с изключение на “фалшива новина”), но наскоро придобиха доста голяма популярност. Въпреки че звучат сходно, те имат различни значения, които е добре да познаваме, ако смятаме да ги употребяваме.

Понеже точността в изказа е важна 🙂

И така, кое какво е?

Фалшива новина

Според Уикипедия терминът няма точна дефиниция и често се употребява в по-широк смисъл на всякакъв вид фалшива информация. С тази уговорка е представена все пак някаква дефиниция: “Фалшива новина е неистинна или заблуждаваща информация, която се представя за новина.”

Източник

В някои дефиниции се срещат и определения за фалшивата новина като сензационна и емоционално натоварена.

Като цяло терминът “фалшива новина” е малко проблематичен именно поради това, че няма точна дефиниция и че с него реално могат да се опишат доста различни неща.

“Фалшива новина” се използва както в смисъл на фактологично невярна или заблуждаваща информация, така и за да се опишат твърдения, с които говорещият просто не е съгласен. Това реално дава възможност за пренебрегване на неудобна информация чрез етикетирането й като “фалшива новина”.

Именно поради тази разтегливост на понятието се смята за далеч по-точно вместо него да се употребява едно от другите две понятия – “дезинформация” или “мисинформация”.

Още: You Say Fake News, I Say Misinformation: What’s in a Term

Дезинформация

Дезинфирмацията се дефинира като “нарочно заблуждаваща или изкривена информация; манипулирани факти или наративи; пропаганда”.

Източник

Мисинформация

Мисинформация е “невярна информация, която се разпространява с или без намерение да заблуждава”.

Източник

Според речника на BBC мисинформацията и дезинформацията са видове фалшиви новини, като основната разлика между двете е, че при дезинформацията имаме съзнателно намерение за заблуждаване, докато при мисинформацията заблудата може да не е нарочна.

Дезинформацията предполага умишлен опит за заблуждаване чрез използване на материал, за който авторът на дезинформацията знае, че не отговаря на истината. Дезинформацията е създадена, за да бъде широко споделяна. Целта често е хората да бъдат убедени да мислят по определен начин или да гласуват по определен начин. Целта може и да е печалба, която се реализира от реклами всеки път, когато някой кликне, за да прочете заблуждаваща история.

Мисинформацията е по-общ термин, който описва неистинна, заблуждаваща или извадена от контекст информация независимо от мотивите, които стоят зад нейното разпространение.

Fake news glossary: Top 10 words to know

Например: ако някой умишлено разпространява неистинно твърдение, според което дадена публична фигура е извършила престъпление, то това е дезинформация. Ако ваш познат види тази дезинформация и я сподели, то той разпространява мисинформация, тъй като той не знае, че разпространява нещо невярно, и не го прави нарочно.

Важно е да се отбележи, че въпреки липсата на намерение, мисинформацията е не по-малко опасна от дезинформацията.

И че всички сме отговорни за информацията, която споделяме онлайн.

Снимка: Lukas, Pexels.com

Кръгове

Пустиня

Всичко около него беше пусто и равно. Толкова пусто и равно, че той за миг затвори очи с надеждата, че като ги отвори, нещо магически ще се е променило.

Някъде далеч над главата му грееше безцветно слънце, което сякаш нито топлеше, нито светеше.

Докато отваряше отново очи, установи, че парчето надежда вече го няма.

Нищо не се беше променило.

Продължи да върви напред, въпреки че не беше съвсем сигурен къде е напред. Със същия успех можеше и да се върти в кръг.

Макар че малката черна точка на хоризонта беше някакъв ориентир.

Той предполагаше, че това е поредният град, който ще прилича на всички останали, през които беше минал. И въпреки че вече не се надяваше да намери някого в тази пустош, продължаваше да върви към точката, защото нямаше по-добра посока.

Погледът му блуждаеше наоколо, притъпен в равната монотонност. Струваше му се, че даже и нещо в пейзажа да се промени, очите му няма да го видят.

А гледката беше все така еднаква. Безкрайно поле-пустиня с белезникав цвят, напукана от слънцето гола земя и далечен, размазан в маранята хоризонт. Равно докъдето поглед стига, във всички посоки. Отвреме навреме той пробваше да се завърти около себе си с надеждата нещо около него да се промени. Всичко обаче си стоеше едно и също и само черната точка на хоризонта му показваше посоката. Посока, която той следваше без да знае точно защо.

Опита се да си спомни откога не беше виждал хора. Не успя. Спомените за лица и гласове бяха далечни и замъглени и всеки път, когато той се опитваше да се взре в тях и да ги възстанови, те ставаха още по-неясни.

Понякога, както вървеше с тежки стъпки през пустинята, му се струваше, че въздухът около него потреперва, все едно през него преминава нещо. Но не се виждаше нищо. И въпреки това всяко такова помръдване на въздуха го караше да изтръпва от очакване, да спира на едно място и да чака, без да знае какво. Сякаш усещаше някакво неясно, тихо присъствие, което хем беше съвсем до него, хем беше безкрайно, безнадеждно далеч.

А слънцето все така апатично и дежурно светеше над главата му и черната точка постепенно се уголемяваше подобно на митична птица, разперила крила на хоризонта.

Малко по малко точката се разтегли и от нея започнаха да се отделят нови точки. Появиха се ъгли и нови форми и постепенно далеч пред него започна да се оформя градът.

Всеки път, когато приближеше град в пустинята, у него се прокрадваше тиха надежда, че може би ще намери някого в него. Че най-после ще срещне друг човек и ще спре да обикаля през пустинята сам. И всеки път, когато видеше първите сгради, някакси знаеше, че и този град ще е съвсем пуст.

Понякога градовете бяха просто празни, все едно една сутрин хората се бяха събудили, бяха събрали багажа си и бяха тръгнали да търсят по-добри дни. Сградите, улиците, градинките – всичко беше запазено, просто беше съвсем празно.

А понякога, както беше и сега, градовете изглеждаха почти опустошени.

Още като мина покрай първите къщи, той леко потръпна и усети как му става студено.

Стените бяха полуразрушени, вратите зееха, окачени на една-две последни ръждясали панти, стъклата на прозорците бяха изпочупени и въпреки че сякаш нямаше вятър – всъщност въздухът изобщо не помръдваше, – през дупките се промъкваше някакво течение, което свиреше тънко и настойчиво, дълбаейки в ушите му. Улиците бяха покрити с боклуци, които несъществуващ вятър разхвърляше във всички посоки. Въпреки че беше слънчево, почти навсякъде имаше мокра лепкава кал, от която стърчаха части от кухненски прибори, инструменти, книги, детски играчки. По остатъците от стени имаше надписи, които той не разбираше, и разкривени картини, които не му говореха нищо.

И пак, както и в пустинята, отвреме навреме въздухът потръпваше, все едно нещо преминаваше през него. Той протягаше ръка, за да го хване, опитваше се да се вкопчи в това единствено подобие на присъствие, но все не успяваше. И въздухът пак ставаше неподвижен.

Неясната тъга и дълбокото отчаяние отвреме навреме се раздвижваха някъде в душата му и на него му се искаше да извика, да крещи, да плаче, да търси сродна душа или просто някого, нещо… Но някак все не намираше сили да извика, а и не вярваше, че някой ще го чуе. И вместо това продължаваше да върви по права линия, пресичайки и този призрачен град, за да излезе от него, да се озове отново в пустинята и да продължи да следва безкрайния си път, който уж го водеше някъде напред, но всъщност го въртеше в кръг.

Понякога го завладяваше някакво почти свръхестествено усещане, че някъде около него, невидими за очите му, има още много кръгове като неговия, в които се въртят още безброй много като него, търсейки се един друг. Обречени никога да не се намерят, защото кръговете им не се пресичат. Само отвреме навреме леко се докосват, въздухът се раздвижва за миг и после всичко отново утихва в безвремието.

А все му се струваше, че не винаги е било така. Че е имало време, някога, много, много отдавна, когато реалностите на различните хора са се пресичали и са образували едно цяло. Един общ живот. Някога. Много, много отдавна.

снимка: Miles Hardacre, Pexels.com

Да хванеш светкавица

Буря на плажа

– Искаш ли да си хванем светкавица? – попита момчето.

– Как се хваща светкавица? – попита на свой ред момичето.

– Не знам. Може би просто протягаш ръка…

Морето тихо боботеше в лятната нощ, пясъкът беше влажен, а коленете им се докосваха. Беше хубаво.

Някъде далеч напред хоризонтът се губеше в сгъстяващия се мрак. Виждаше се само когато светваха светкавиците. Бурята все още беше далеч и тътенът й се усещаше само като лека въздишка във въздуха, като почти неуловим трепет на самата земя под тях. Светкавиците светваха за миг някъде отвъд хоризонта и ослепителното им сияние разделяше за секунда света на черно и бяло, след което изчезваше, оставяйки след себе си само цветните петна пред погледа. Всичко потъваше в мрак, а морето зашепваше притеснено в очакване на бурята.

– Баба ми казваше, че светкавиците идват от Долната земя. Като бях малък, много обичах тя да ми разказва приказки. Според нея хората, които живеят на Долната земя, ни изпращат светкавиците и гръмотевиците, за да ни кажат нещо.

Момичето се усмихна и затвори очи, слушайки гласа му и мърморенето на вълните в краката им.

– И какво искат да ни кажат?

– Не знам. И тя не казваше. Когато я питах, тя все отговаряше уклончиво. Постепенно започнах да подозирам, че има нещо странно в цялата история, а после пораснах и съвсем спрях да й вярвам. Така става с приказките.

Нова светкавица блесна точно над хоризонта и този път беше по-близка. Многоцветният й зигзаг проряза черното небе като костелива ръка, протегната от друг свят. Няколко мига след това пясъкът потрепера под вибрациите на гръмотевицата.

– Мисля си… – той също затвори очи, но и под клепачите му светлината на отминалата светкавица беше ослепителна. – Мисля си, че ако хванеш светкавицата, ще разбереш какво ти казват. Дори е възможно…

Той се усмихна, отвори очи и я погледна. Тя все още го слушаше със затворени очи и отпусната назад глава и профилът й се очертаваше на тъмния фон на заспалия плаж.

– Възможно е направо да отидеш при тях.

Тя се усмихна и се обърна към него. В погледа й блестеше светлината на последната светкавица.

– Къде да отидеш? На Долната земя?

– Защо не?

Тя продължи да се усмихва и не отговори. Думите му хем не бяха съвсем сериозни, хем някакси й се струваше, че по време на лятна буря всичко е възможно. Че световете се пренареждат и се нагласят, побутвани като на шега от светкавиците и гръмотевиците. И въпреки че науката отдавна има обяснение за природните явления, може би хората никога няма съвсем да изгубят онзи първичен страх на ранното човечество от стихиите. Страх, примесен с дълбоката възхита от нещо, което винаги ще е по-голямо от теб.

Небето беше съвсем черно. Толкова черно, че просто се усещаше как всеки момент ще дойде следващата ослепителна светкавица.

– Ами, да опитаме – гласът й беше едновременно шеговит, нежен и притихнал. – Да пробваме да хванем следващата светкавица.

Той се засмя тихо, все още гледайки я в тъмнината. Почти не я виждаше, но я усещаше до себе си.

– Добре. И как ще го направим?

– Както ти каза – ще протегнем ръка.

Следващата светкавица се спусна от нищото на небето и се гмурна право в морето, оставяйки след себе си виолетово-оранжева диря. Въздухът сякаш замириса по нов начин, вълните потръпнаха и всичко стана някак неестествено тихо, все едно целият свят се беше приготвил за гръмотевицата. Тътенът се бавеше и очакването се сгъстяваше в лятната нощ.

Плажът беше пуст, следите от стъпките им в пясъка започнаха да избледняват, а приключението им в Долната земя тъкмо започваше.

*

снимка: Greg, Pexels.com