Фейсбук – последното място, където според мен могат да се водят смислени дебати по каквито и да било теми – през последните дни се вълнува във всякакви посоки по въпроса с демонтирането на паметника на съветската армия в София. Вадят се исторически дати и цитати, спори се с примери от други държави, пишат се стихове, впрегнати са всякакви изразни средства, за да се докаже съответната теза. (Чакам скоро да има поне една песен по темата.)
Та, сетих се, че имам блог. По различни причини през последната година го бях пренебрегнала, което се надявам да се промени. И понеже предпочитам да си се изказвам на моето си място, ето го и моя принос към жуженето в ефира.
Нещата са пределно прости.
Няма нужда да вадим факти от всички краища на света и от дебрите на историята, за да преценим има ли този паметник място в центъра на София или не. Трябва само да си отговорим на един въпрос:
Искаме ли над сърцето на българската столица да тегне чужд войник с автомат, т.е., символ на чужда армия?
Като си отговорим на този въпрос, сме разрешили всякакви спорове и дилеми. Даже няма смисъл да разсъждаваме по историческо-философски казуси и да вадим доказателства от нафталина.
Автомат. Символ на войната. Символ на миналото. Символ на смъртта. Символ на погубени, неосъществени, неизживени животи. Символ на чужда армия в центъра на столицата на великия български народ. (Няма как едновременно да сме велики и да искаме доброволно да се кланяме на чуждия автомат.)
Толкова е просто.
И още един свързан въпрос – какви са приоритетите ни като общество?
Носталгията по миналото, въплътено в един символ на разрухата, ми е абсолютно неясна на фона на тоновете други обществени проблеми, по които защитниците на паметника мълчат и за които не биха вложили и процент от страстта, с която защитават надвисналия доскоро над София автомат.
Времето, силите и емоциите ни са ограничени. Ако ги вложим, за да защитаваме умрелия паметник, няма да ги вложим, за да защитим живите хора. Просто няма да ни стигнат.
Пропукано образование, пробито здравеопазване, изоставени уязвими групи, убийци зад волана с чадъри и палатки над тях, нарязани и натъпкани в куфар жени, малтретирани деца и животни – всичко това заслужава вашата страст много повече от ръждясалата купчина желязо в центъра на столицата ни.
Въпрос на приоритети е. Докато влагаме сили и енергия в миналото и в символите му, животът си тече, а истинските му проблеми остават нерешени.
За времето, което ви е необходимо да споделите във Фейсбук поредния пост за това как демонтажът на паметника показва еди-какво си (липса на памет, продажни управляващи и т.н.), можехте да се обадите да чуете близък човек.
Да му напишете картичка за Коледа.
Да дарите.
Да се включите в кампания за решаване на важен проблем.
Да дадете своя малък принос за един по-хубав свят утре.
Защото вчера вече го няма. Миналото е минало.
Автоматът вече не тегне. Мястото на войната е в музея.