От носталгия по соца до жертви на пропагандата

Опит за обяснение на настоящето с помощта на миналото

На 24 февруари 2022 г. с нахлуването си в суверенна Украйна “Путин върна войната в Европа” (думите са на председателя на Европейската комисия Урсула фон дер Лайен).

Тази непредизвикана агресия към съседна държава е събитие, което би следвало да е доста лесно за определяне в морално отношение като едностранен акт на военно насилие, който е напълно неприемлив за 21 век.

Въпреки това обаче според не малко хора в България (процентът е различен в различните проучвания, като стига до 70) нещата стоят с главата надолу. Подстрекавани от руска пропаганда, този не малък процент хора са готови да се закълнат в православната си вяра, че Путин е освободител, украинците са нацисти, а виновни за ставащото всъщност са САЩ и президентът Байдън.

Как можем да обясним това скъсване с реалността?

Поне част от обяснението можем да намерим в близкото социалистическо минало и по-точно в носталгията по него (“По соца беше по-хубаво”, “При бай Тошо живеехме по-добре”.) Тези емоции са основата, върху която се развива безкритичното и възторжено приемане на руската пропаганда, която сама по себе си е изключително тясно свързана с възхвала на социалистическото минало, Сталин и СССР.

Откъде идва носталгията по един тоталитарен режим, характеризиращ се с липса на лична и творческа свобода, унифициране на мнението и бита и технологична, културна и икономическа изостаналост спрямо Запада? Възможно ли е да се намери логично обяснение за копнежа по един отминал строй, за чийто идеолози и ръководители е било по-важно да си проведат манифестациите по график, отколкото да признаят пред населението за случилото се в Чернобил?

Има няколко момента, които могат да дадат както отговор на тези въпроси, така и обяснение за възторженото приемане на днешната руска пропаганда за войната в Украйна.

* Демокрацията и преходът към нея разочароват

Очакванията на хората в България за промяна след 1989 г. до голяма степен не се оправдаха. Разпадането на социалистическия блок, което трябваше да доведе демокрацията в България, първо доведе времето на мутрите, икономическите кризи, ценностния хаос в обществото, корупцията и неистовото желание на всички онези, които преди това не можеха да го направят, най-после да заминат на Запад.

Това не се случи, защото демокрацията е нещо лошо. Случи се защото изпълнението й беше лошо.

Само че в очите на много хора дефектното изпълнение стана равно на дефект в системата. Иначе казано – демокрацията в българско изпълнение се оказа не дотам съвършена и следователно преди – по соца – “беше по-хубаво”.

Малко по малко, с идването на новите технологии и социалните мрежи, на тази благодатна почва лесно покълват онези пропагандни послания от североизток, които отричат “либералната демокрация” и “западните ценности”. Поради факта, че промяната не се случва нито толкова бързо, нито толкова добре, колкото са очаквали ентусиастите от митингите в началото на 90-те, самата идея за демокрация се оказва жертва на носталгията по отминалото време. Разбира се, фокусът е напълно погрешен и проблемният ни преход не е причинен от някакъв вроден дефект на демокрацията като форма на управление. Но тази линия на мисълта е доста по-сложна и трудна за разбиране от “абе, тогава май живеехме по-добре”.

* Демокрацията е сложна

При тоталитарните системи има една характерна простота на обществения живот. Всичко е ясно, предвидимо и подредено и на практика нищо не зависи от индивидуалния избор. Знаеш както реда, по който ще протече собственият ти живот – от пионерче до Комсомола, – така и реда, по който се случва всичко около теб. Нямаш избор къде да живееш, къде да отидеш на почивка, дали да изучаваш в училище основи на комунизма. Всички тези решения са взети вместо теб и за теб остава само и единствено да живееш живота, който ти е отредила партията.

Демократичните системи са сложни. Те изискват участие на гражданите, изискват да правиш избор, да си ангажиран, да взимаш някакви решения. Никой не ти казва къде да живееш и за кого да гласуваш. Системата ти дава право да избираш и самото й функциониране зависи от твоето участие. 

Всичко това е сложно. Изморително. Объркващо. В сравнение с демократичните общества тоталитарните изглеждат много по-лесни за навигиране, много по-безметежни. За да живееш в тоталитарно общество е достатъчно да не спориш с властта и да не изказваш мнения, различни от нейните. Толкова. Инертността и снишаването се възнаграждават.

Необходимостта от демократично участие – тоест да свършиш някаква работа за обществото, в което живееш, – се противопоставя на живота от социалистическото минало, където мързеливо и по линията на най-малкото съпротивление не ти се е налагало да участваш в каквото и да било. Даже и отивайки на избори реално не си имал избор. Този контраст се оказва чудесна почва за посаждане на послания за “лошия запад” и “прогнилия ЕС”, които са интегрална част от пропутинската пропаганда през последните години. Демократичните институции не само изискват участие, но и често са доста сложни за разбиране, работят бавно и миришат на бюрокрация – характеристики, които също успешно се изкривяват от пропагандата.

* Гроздето се оказа кисело

Има още един елемент от разочарованието от прехода и демокрацията, което води до носталгията по миналото е – с падането на Желязната завеса за бившите социалистически държави бързо стана ясно не само колко различен е животът им в сравнение с този на Запад, но и колко много път имаме да извървим до светлото бъдеще. По това време се появи въпросът “Как ще ги стигнем американците?”. Започнахме да гледаме западни филми и сериали, да научаваме как се случват нещата в другия свят, да чуваме преките разкази на онези, които бяха заминали (или избягали). И пропастта между постсъветската ни действителност и западния свят започна да изглежда непреодолима.

Което води до още един елемент на носталгията по соца – западният начин на живот е непостижим в близкото бъдеще, следователно е най-добре да го наречем лош. Да го заклеймим, да го обвиним в консуматорство и липса на морални ценности. Поне да не ни е яд, че ние все още живеем в Изтока.

По тази струна по-късно ще удари руската пропаганда с послания за “еврогейове” и липса на християнски ценности в прогнилия Запад. На тези митологеми смислово се противопоставя друга много успешна линия на руската пропаганда – моралното превъзходство на православието и славянството, за което не се дават никакви рационални обяснения. Идеята е да не ни е мъчно, че не живеем като западноевропейци, защото те са пропаднали и извратени, а ние сме нещо като богопомазани, бидейки славяни и православни. Получателите на пропагандните послания се чувстват добре от тези обяснения и не виждат, че в основата им е потиснатата горчивина от пропастта, която все още има между нашия начин на живот и този в западния свят.

* Носталгия по “твърдата ръка”

Авторитарните системи и лидери успяват да привлекат към себе си големи маси от хора не само чрез страх, но и поради желанието за “бягство от свободата”, както пише Ерих Фром.

Лидерът с твърда ръка, липсата на избор и предначертаността на битието правят живота много прост, защото изваждат от него напрежението на избора. Премахват тежестта на вземането на решения, на гражданското участие. Затова политически незрелите системи и общества винаги ще предпочетат силния и авторитарен лидер, който им спестява необходимостта да поемат отговорност за собствените си действия, като прехвърлят тази отговорност на лидера. След което най-малкото, което могат да направят за този лидер, който ги е освободил от бремето на отговорността, е да не изпитват никакво – ама никакво! – съмнение в правотата на неговите действия.

Това се доразвива като яростна и безкритична защита на всички действия на тоталитарния тип лидер (справка – носталгията, кодирана в умилителното “бай Тошо”). Такъв лидер бива възприеман като въплъщение на сила и мъжество (спомнете си снимките на полуголия Путин на кон) – контраст с политически коректните западни дипломати, които не управляват еднолично, а представляват сложни демократични институции и следователно в пропагандния наратив подигравателно се обявяват за по-слаби, по-малко лидери и дори по-малко мъже. (Линията за мъжеството кореспондира и с отчетливо патриархалните характеристики както на обществото по време на социализма, така и на част от пропагандните послания.)

Затова носталгията по соца е и носталгия по Бащицата, който знае най-добре, който взима решения между нас, който ни е отбременил от тежкото задължение да направляваме собствените си съдби. И който гледа с едни такива добри очи от портрета на стената във всяка канцелария.

Този елемент от носталгията се претворява от една страна в силното присъствие на лидерски партии в българския политически живот, при което партията в общественото съзнание де факто е неразличима от лидера си; и от друга – в обожанието към личността на Путин като силен и мъжествен авторитарен лидер. Култът към личността придобива форма, която може да изглежда малко по-различно, но всъщност си е същото преклонение към живи и мумифицирани партийни дейци от близкото и далечното минало.

* Носталгия по младостта

Макар и условно, можем да добавим и този чисто човешки елемент – за много хора носталгията по соца се преплита с носталгия по собствената им младост. “Тогава беше по-добре” говори не само за света тогава спрямо света днес, но и за чисто обективния факт, че времето на собствената младост винаги се възприема – субективно – като по-добро от времето, в което младостта вече е отминала.

Тази носталгия по собствената младост оцветява миналото с розови краски и спомага за развиване на един копнеж по отминалото време, чиито реални недостатъци бързо са забравени. Затова много често по пропутинските пропагандни канали се срещат различни елементи от възхвала на миналото като по-хубаво, по-спокойно и по-щастливо време. Емоцията замъглява разума и споменът за младостта се превръща в спомен за “тогава беше по-хубаво”. Това усещане, когато е достатъчно добре интернализирано, се предава и на поколенията. Поради което често можем да чуем носталгични твърдения за социалистическото минало от хора, които дори не са били родени преди 1989 г.

* Носталгия по чернобялото

В тоталитарните общества всичко е пределно ясно. Ясно е, че нашата идеология е по-добра от конкурентната, че врагът е морално по-ниско от нас, че едното е черно, а другото – бяло. Нюанси няма. Всякакви нелицеприятни случки в контролираното общество – престъпност например – се крият и обществото се представя като идеално. Затова пък всякакви нелицеприятни характеристики на “прогнилия Запад” се преувеличават и превръщат в аксиоми.

Тази постановка се пренася директно в пропутинската пропаганда. В нея няма нищо сиво, всичко е пределно ясно и просто. Има добри и лоши, като в детска приказка. Сложността на света е заменена от простотата на една фикция. Путин е велик и безгрешен в своята православна святост, а упадъчната Америка е превъплъщение на рогатия. Именно заради това архипротивопоставяне в момента руската пропаганда представя войната на Путин в Украйна като война между Русия и САЩ. Крайностите, черното и бялото са важни оръжия на пропагандата, които опростяват сложния свят и правят посланията лесни за възприемане и повтаряне.

Тук много лесно се вижда връзката между носталгията по социалистическото минало и приемането на руската пропаганда днес – противопоставянето между СССР и САЩ в двуполюсния свят на Студената война е директно пренесено в днешната реалност.

* Носталгия по икономическата и социалната сигурност

По времето на соца на пръв поглед всеки е имал някакъв достъп до минимум от услуги – образователни, здравни, социални. Може да не е имало банани, но пък повечето хора са имали някакво базисно спокойствие, включващо работа, жилище и детска градина за децата си. Да, чакали са с години да си купят телевизор или кола, но поне на повърхността е изглеждало, че за всеки е имало ако не много, то поне достатъчно. (Друга тема е дали това действително е било така, въпросът е в усещането и спомените за онова време.)

При смяната на тоталитарния режим с демократично-преходен цялата социално-икономическа основа на живота в страната логично се разклаща, докато се видоизменя. И за не малко хора животът става по-беден и по-несигурен, без онази бащинска закрила, която партията сякаш е давала преди.

На тези промени стъпва недолюбването на съвременната държава и нейните институции, които сякаш са изоставили много от хората в България и особено най-уязвимите. Затова всеки път, когато изглежда, че тази държава харчи пари за нещо, което не сме самите ние, се чувстваме лично засегнати. На тези настроения стъпва недоволството, с което някои хора приеха отпускането на 40 лева на ден за хотелиерите, подслонили бежанци от Украйна. Поради това, че държавата наистина не върши каквото трябва в много сфери – социална, здравна, образователна, – отпускането на тези средства лесно се превърна в пропагандно послание, стъпващо на страховете, че някой дава нещо на други, а не на нас самите.

Така фокусът се измества изключително успешно – пропагандата поставя в центъра на вниманието негодуванието срещу помощта за бежанците. Докато реалният ни фокус по темата би трябвало да е съвсем друг – да се акцентира върху продуктивни и смислени дебати за ролята на социалната държава, какво прави и какво не прави тя за уязвимите групи в обществото и как да променим положението към по-добро, без да търсим отговорност в бежанците, които нямат нищо общо с недостатъците на нашата социална система. Тази алтернативна и далеч по-продуктивна линия на мисълта е твърде сложна в сравнение с опростенческото негодувание срещу действията на държавата в подкрепа на бежанците, което е раздухано от пропагандата не без помощта и на усещането за живот в социална и икономическа бедност на много хора в България.

* Носталгия по славното минало и засилване на националистическите тенденции

На пръв поглед може да звучи контралогично, но на втори е очевидно, че крайният национализъм и крайното русофилство имат едни и същи корени и са подхранвани от едни и същи пропагандни послания. Просто много хора явно не се замислят над противоречието в това да си едновременно националист и русофил.

Тази носталгия се цели не в соца, а още по-назад в миналото, търсейки доказателства за величието на българите в най-далечните дебри на историята. Затова в много комуникационни канали, проповядващи пропутинска пропаганда, се срещат и послания за Велика България и уникалността на българите като народ.

Това лесно води и до едно удобно изкривяване на понятието “национален интерес”, което се използва по време на настоящата война с цел оправдаване на вялата и невеществена до момента – поне във военно отношение – подкрепа, която страната ни оказва на Украйна. Наричането на бездействието “неутралитет” стъпва именно на националистическите тенденции и на изкривеното разбиране на съдържанието на понятието “национален интерес”.

Този клон на пропагандата предлага и специален бонус – като вкараш подопечните на пропагандата в една митологизирана версия на миналото, много по-лесно насочваш настроенията им в настоящето, особено след като първо си изчеткал самочувствието им по повод на това колко велики са били прабългарите преди петнадесет века.

Така носталгията по миналото ни води до пропагандата днес.

На всички тези носталгични настроения се опира пропутинската пропаганда в своите тези. Тя ги подсилва, насочва и управлява със средствата на хибридната война, наводнявайки социалните мрежи с посланията, които са й полезни. През годините те са различни – че норвежците ще ни вземат децата, че от Запад ще нахлуят орди войнстващи хомосексуалисти, че Бил Гейтс ще ни чипира. Всички тези послания в различни моменти от времето целят едно и също нещо – разделение на обществото и подкопаване на демократичните ценности като такива. Дискредитиране на цивилизования свят и връщане към миналото, по което и без това много хора си имат носталгията поради изложените по-горе характеристики на тоталитарната система и на прехода към демокрация. Тази носталгия успешно се насочва от пропагандата и се превръща в оръжие.

Стигаме до пропагандата за войната в Украйна

Всички тези дремещи усещания, условно обединени от идеята за носталгия по соца и по миналото, успешно се впрягат от пропагандната машина, чиято най-нова цел е да оправдае ужасяващата жестокост, с която се бомбардират болници и безочливия цинизъм, с който родилни домове се обявяват за нацистки сборища. Войната на Путин в Украйна е най-новото в една дълга поредица случки и събития, които намират изкривено, до безкрай уродливо представяне в пропагандата на Кремъл. 

Живот в не съвсем славното минало

Повече от 30 години след разпадането на тоталитарния режим в България за съжаление все още носим колективната травма на онова – “по-спокойното, по-хубаво” – време, която намира израз в носталгията и която продължава да ни дефинира като общество, действайки в синергия с руската пропаганда.

И докато преживяваме някаква, каквато и да било носталгия по идеализираната версия на отминалото тоталитарно време, ще продължаваме да живеем в него. В миналото. От по-лошата страна на завесата. Под надвисналата сянка на Големия руски брат, който ни казва какво да правим и как да мислим. Щастливо избягали от собствената си свобода.

Докато продължаваме да се вкопчваме в копнежа по миналото, завинаги ще останем в него, обречени на мрака и мухъла на мавзолей, чиято сянка вече тегне не над центъра на София, а вътре в самите нас.

Още по темата: Защо вярваме на пропаганда

Снимка: Anete Lusina, Pexels.com