Categories
Светът, в който живеем

Едно лицемерие, наречено вяра

Днес за първи път чух за един дебат, който явно се води от известно време по повод издигането на новия фар в Царево, който ще е във формата на статуя на тракийска богиня.

Ето какво пише по въпроса в местния новинарски сайт Flagman.bg:

“На мястото на стария фар, който бе повален от бурите, той [има се предвид кметът на Царево Георги Лапчев, бел.а.] издигна внушителна фигура на жена, която нищо не говори на местните, но пък яко ги разсърди, защото те очакваха да видят Кръст или Свети Никола – закрилникът на рибарите.”

В същия текст статуята е наречена „поредната глупост”, „проява на абсолютна безвкусица”, „грозната фигура”, „грозотия”, „женското чудовище на Лапчев”. (Царево в потрес: Не Св.Никола, а женски урод ще закриля моряци и рибари)

Няма да коментирам разнообразието от изрази, то е направо завидно. Отношенията между местната медиа и кмета на Царево също не са ми интересни, нито представите на цитирания сайт за журналистическа обективност и изказ.

Онова, което ми е интересно в тази история, разказана в местните медии, е лицемерието. Лицемерието, с което хората хукват да се кръстят и да се правят на най-смирени християни в момента, в който им се стори, че нещо заплашва тази тяхна много странна за мен вяра.

Ще цитирам позицията на Сливенската митрополия по въпроса:

„Историята говори, че на мястото на днешния град Царево през ІІІ- ІV век преди Христа е съществувало древно тракийско селище. След раждането на нашия Спасител Господ Иисус Христос, християнството в земите край Черно море е било проповядвано от св. апостол Андрей Първозвани, който в средата на І век е основал християнски общини в селищата по южното Черноморие. Град Царево вече 2000 години е традиционно християнско селище, в района на което има множество християнски символи, напомнящи за величието на християнската вяра, която вяра и днес изповядва населението на града.” (от сайта на Митрополията)

Всичко това е много хубаво.

Само че да се говори за християнска вяра на 2000 години в държава, в която допреди 20 години се е ходело тайно на цъква, ми се струва малко несериозно. Днешните българи са расли или във времето, когато „църква” е било мръсна дума, или във времето на така наречените демократични промени, които също не се характеризират с кой знае каква богоугодност.

Да не говорим, че идеята, която се противопоставя на статуята на езическата богиня – статуя на свети Никола, – мен лично ме кара да се сещам за идолопоклонничеството, което е забранено от същата тази наша християнска вяра.

Изобщо новопоявилата се обществена набожност (друг случай на внезапната й поява е смъртта на патриарх Максим) е нещо, което ме кара да се запитам дали всички тези вярващи на теория хора са толкова християнски чисти в мислите и делата си, че да се смятат за меродавни по въпросите на кръстовете, статуите и езичеството.

Още нещо ми направи впечатление в текста на Flagman.bg. Нещо, което, ако може да се вярва на този текст, е позиция на някои хора в Царево:

„Добре, че фундаментът е навътре в морето, че няма да виждаме изцъклените й очи – направо те стряскат”, иронично коментират зевзеците, не липсват описания за бюста и корема, дебелите кълки и прочее, далеч от представата за изящна русалка.

Не знам как от тракийска богина се стигна до русалка (това са два принципно различни образа), но ми е много интересно друго – дали ако статуята приличаше на манекенка, щяха да я приемат? Явно част от проблема са дебелите кълки на богинята, които може да не са много естетически (за днешните представи), но пък в културно-историческо отношение са напълно логични. Все пак древната представа за жените и богините не са днешните манекенки, а Вилендорфската Венера.

С всичко това не искам да изказвам позиция „за” или „против” статуята. Това е въпрос, който според мен би следвало да се реши от местните хора чрез обществени дебати.

Позицията ми е свързана с лицемерието, с което твърдим, че сме християни, само защото сме готови да изнамерим двадесет различни обиди за един неодушевен предмет, въплъщаващ нещо, което неясно определяме като езичество.

За мен лично църквата в България има много дълъг път пред себе си, свързан с комуникацията й с хората и с нейната обществена роля. Самите хора също имат да извървят дълъг път до църквата. Вместо това обаче, вместо да се достигне до някакво пълноценно общуване църква-миряни за ценностите, религията и нейната роля в съвременния начин на живот, се водят някакви дебати за повърхностни и далеч не толкова важни неща, които водят единствено до разделение на базата на местни настроения.

Когато липсва съдържанието, опитът да се запълни тази липса с празни спорове само увеличава дефицита на истинско разбиране на истинските проблеми.

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *