Днес четох изказвания на сегашния и на бившия културен министър и впечатлението от тях е, че ако това са хората, които се занимават и са се занимавали с култура в България, то българската култура е в доста окаяно състояние.
Темата беше проектът, който стана известен като “българският Лувър”.
Сегашният културен министър (в смисъл, че е министър на културата, а не че е културен) Петър Стоянович каза следното по повод направеното по проекта от бившия културен министър (в смисъл, че е бил министър на културата, а не че е културен) Вежди Рашидов:
“Той също така добави, че не е успял да открие “интелектуален напън” в направеното от Вежди Рашидов” (Петър Стоянович: Няма план, нито визия за “българския Лувър”, Dnevnik.bg)
Стоянович на няколко пъти каза още, че в планирания музей няма да има какво да се сложи, и че в Националната хиудожествена академия и без това било влажно за картини.
След което бившият културен министър Вежди Рашидов надгради, като отговори с думите: “Голям екип сме, ще духаме, за да прогоним влагата.” (от същата публикация в Dnevnik.bg) След което по “Хоризонт” добави, че той лично е създал Ларгото, където сега гражданите протестират – “Този площад аз го създадох”, – както и че сегашният министър трябва да му благодари, че е осигурил парите за българския Лувър. Всичко това – гарнирано с обилно количество “к’во”-та.
Цялата размяна на реплики е отчайваща със своето ниво на културност, а още по-отчайващо е това, че говорим за две личности, които се намират или са се намирали на върха на така наречения ни културен живот. И, още повече, личности, от които зависи менажирането и разпределянето на средствата за този културен живот.
От грандоманията на това да създаваме български Лувър до обидното твърдение, че няма какво да сложим вътре, през взаимните “културни” обвинения между “културните” министри цялата история е на изключително ниско и некултурно ниво, което е твърде ниско дори и за неформално общуване на улицата. А когато става дума за министри, ниското ниво на култура на общуване води до логичния въпрос какво могат да правят тези хора, след като не могат да се изкажат по начин, който подобава на положението им.