Повече от 20 дни граждански протести. Опити да властта да назначи хора със съмнителен морал и заслуги на ръководни постове. Народно събрание, което работи в някакъв орязан вид и което по никакъв начин вече не може да поддържа маската на представителността на обществените интереси. Международни организации, които критикуват отношението на водещи политически фигури към медиите и свободата на словото.
А днес – и чужди посланици, които откровено призовават българската власт да скъса връзките си с олигархията.
Вече дори и чуждите наблюдатели не виждат смисъл от парфюмиране на изказа си. А щом двама дипломати – при това посланиците на страните-двигатели на ЕС Германия и Франция – говорят за олигархия, това би трябвало да ни показва пълната липса на съмнения у когото и да било в истинността на твърдението, че в България има олигархична власт. Дипломатите, бидейки дипломати, боравят много внимателно с думите и точно тази тяхна откровеност ме плаши.
Плаши ме не за друго, ами защото точно такива откровени наблюдения отвътре и отвън ме карат да се запитам “А сега накъде?”
ОК, ясно е, че властта е олигархична. Ясно е, че управляващите са обвързани с интереси на определени икономически кръгове. Ясно е, че общественият интерес не е фактор в правенето на политики. Ясно е, че се правят опити за ограничаване на медийната свобода. Ясно е дори, че малко по малко се оформя гражданско общество.
Но оттам нататък става неясно.
След като е възможно за една власт да се кажат толкова притеснителни неща и тя да продължи да се крепи въпреки непрестанната обсада, под която работи, то какво следва оттук нататък?
Единият сценарий – протестиращите се уморяват от безрезултатността на протестите си и се прибират у дома, оставяйки полупарламента с едва закрепен всеки ден кворум да реди бъдещето на държавата.
Другият сценарий – правителството най-накрая регистрира народното недоволство и подава оставка. Следват нови предсрочни избори, след които най-вероятно в парламента влизат малко повече политически сили, което обаче изобщо не гарантира някаква реална промяна. Докато минат новите избори – с предизборна кампания, чиято мръсотия мога само да си представям, – и докато се съставят парламент и правителство, минават няколко месеца (4-5 минимум), в които отново има служебен кабинет, отново има министри, които идват да поработят за малко, и отново държавата се превръща малко или много в разграден двор.
Има и други варианти, които се коментират в публичното пространство – като например осъществяване на радикални промени в Конституцията, включително чрез свикване на Велико народно събрание, с цел да се сменят не само конкретните олигарси, но и системата.
Нито един от възможните сценарии не изглежда изцяло оптимистичен и причината вероятно е фактът, че престиращите хора са граждани, а не политици. Че нямат политически формат, чрез който да се опитат да внесат реална промяна.
Което според мен води до една парадоксална дилема – протестиращите нямат политически инструменти за осъществяване на промяна; те биха могли да ги изградят – да формират партия например, – но това би довело до риск или и те да станат част от системата, която искат да променят, или системата, бидейки по-силна и устойчива в годините, да ги изхвърли от себе си чрез някой от многобройните механизми, с които безсъмнено разполага.
Какъв тогава е оптимистичният вариант? Какъв е правилният ход на всички онези граждани, които искат да бъдат граждани, а не пионки на олигархичната власт?
Аз за себе си не съм достигнала до някакъв логичен отговор.
И въпреки че развитието след евентуални предсрочни избори не ми се вижда розово, този вариант може би все пак е по-малкото зло. Сегашната власт е твърде компрометирана, за да бъде задържането й добър вариант за когото и да било, освен за самата нея и за онези, които стоят зад нея.
Лошото обаче е, че има съвсем реална възможност под други имена и с други лица – може би не толкова скандални – властта да продължи да бъде същата дори и след още едни предсрочни избори. Защото смяната на лицата и на имената не винаги означава смяна на същността. А именно смяната на същността не се е случила през годините на прехода, който всъщност до момента все още не е преход. В този смисъл ми се струва, че властта през последните десетилетия, въпреки наличието на избори, всъщност е била една и съща. И тя ще се опита да се самоопази и да се върне, дори и да се престори, че си заминава.