Колкото и да ми се струва странно сега, имаше време, когато дигиталните технологии и интернет не бяха толкова разпространени. Смартфоните все още не съществуваха, а лаптопите бяха стока на лукса.
За това време си спомних, докато разчиствах разни стари документи, университетски лекции и безброй хартийки и тефтерчета, които имам навика да пазя.
Две от нещата, на които попаднах, ме накараха да се сетя за времето, когато все още не съм знаела какво е WiFi, а не ми е и трябвало.
Първото е една карта на София. Книжна карта, тоест, която си купих, когато заминах да уча в София. Тогава ми се струваше, че ще ми отнеме време, докато опозная града, и че през това време е добре да си имам карта. И я използвах. Сигурно звучи като история за динозаври, но действително имаше моменти, в които на улицата разгръщах огромна хартиена карта. Доста различно от това да имаш смартфон и да можеш по всяко време да провериш къде си, както и кой път трябва да хванеш, за да стигнеш там, накъдето си тръгнал.
Второто бяха два филмови плаката – на “Големите надежди” и на “Само един свят не стига”. Не че това са ми били любими филми, просто тези плакати са ми се падали в разни филмови списания. Книжни филмови списания, каквито не съм си купувала много отдавна. Заменила съм ги с IMDb и разни други такива сайтове.
Всичко това ме накара да се замисля колко бързо се променят и технологиите, и нашето отношение към тях. Плакатите са на по-малко от 15 години, а картата – на 7-8. В години не е чак толкова много време, в технологични промени обаче ми се струва доста. И в духа на този размисъл реших да снимам находките си, преди да ги изхвърля, тъй като в дигиталния ми свят няма място за всички книжни спомени от миналото.
