– Искаш ли да си хванем светкавица? – попита момчето.
– Как се хваща светкавица? – попита на свой ред момичето.
– Не знам. Може би просто протягаш ръка…
Морето тихо боботеше в лятната нощ, пясъкът беше влажен, а коленете им се докосваха. Беше хубаво.
Някъде далеч напред хоризонтът се губеше в сгъстяващия се мрак. Виждаше се само когато светваха светкавиците. Бурята все още беше далеч и тътенът й се усещаше само като лека въздишка във въздуха, като почти неуловим трепет на самата земя под тях. Светкавиците светваха за миг някъде отвъд хоризонта и ослепителното им сияние разделяше за секунда света на черно и бяло, след което изчезваше, оставяйки след себе си само цветните петна пред погледа. Всичко потъваше в мрак, а морето зашепваше притеснено в очакване на бурята.
– Баба ми казваше, че светкавиците идват от Долната земя. Като бях малък, много обичах тя да ми разказва приказки. Според нея хората, които живеят на Долната земя, ни изпращат светкавиците и гръмотевиците, за да ни кажат нещо.
Момичето се усмихна и затвори очи, слушайки гласа му и мърморенето на вълните в краката им.
– И какво искат да ни кажат?
– Не знам. И тя не казваше. Когато я питах, тя все отговаряше уклончиво. Постепенно започнах да подозирам, че има нещо странно в цялата история, а после пораснах и съвсем спрях да й вярвам. Така става с приказките.
Нова светкавица блесна точно над хоризонта и този път беше по-близка. Многоцветният й зигзаг проряза черното небе като костелива ръка, протегната от друг свят. Няколко мига след това пясъкът потрепера под вибрациите на гръмотевицата.
– Мисля си… – той също затвори очи, но и под клепачите му светлината на отминалата светкавица беше ослепителна. – Мисля си, че ако хванеш светкавицата, ще разбереш какво ти казват. Дори е възможно…
Той се усмихна, отвори очи и я погледна. Тя все още го слушаше със затворени очи и отпусната назад глава и профилът й се очертаваше на тъмния фон на заспалия плаж.
– Възможно е направо да отидеш при тях.
Тя се усмихна и се обърна към него. В погледа й блестеше светлината на последната светкавица.
– Къде да отидеш? На Долната земя?
– Защо не?
Тя продължи да се усмихва и не отговори. Думите му хем не бяха съвсем сериозни, хем някакси й се струваше, че по време на лятна буря всичко е възможно. Че световете се пренареждат и се нагласят, побутвани като на шега от светкавиците и гръмотевиците. И въпреки че науката отдавна има обяснение за природните явления, може би хората никога няма съвсем да изгубят онзи първичен страх на ранното човечество от стихиите. Страх, примесен с дълбоката възхита от нещо, което винаги ще е по-голямо от теб.
Небето беше съвсем черно. Толкова черно, че просто се усещаше как всеки момент ще дойде следващата ослепителна светкавица.
– Ами, да опитаме – гласът й беше едновременно шеговит, нежен и притихнал. – Да пробваме да хванем следващата светкавица.
Той се засмя тихо, все още гледайки я в тъмнината. Почти не я виждаше, но я усещаше до себе си.
– Добре. И как ще го направим?
– Както ти каза – ще протегнем ръка.
Следващата светкавица се спусна от нищото на небето и се гмурна право в морето, оставяйки след себе си виолетово-оранжева диря. Въздухът сякаш замириса по нов начин, вълните потръпнаха и всичко стана някак неестествено тихо, все едно целият свят се беше приготвил за гръмотевицата. Тътенът се бавеше и очакването се сгъстяваше в лятната нощ.
Плажът беше пуст, следите от стъпките им в пясъка започнаха да избледняват, а приключението им в Долната земя тъкмо започваше.
*
снимка: Greg, Pexels.com