Categories
Разкази и подобни

Бурята

(етюд или няколко разсъждения в художествена форма на един леко недисциплиниран автор)

*

– Няма да дойде.

– Ще дойде, ще видиш.

– Няма. Забравил ни е.

– Не вярвам.

– Вярвай каквото си искаш. Аз мисля да се махам оттук.

Същият този разговор се беше провел вече много пъти и никой не му обръщаше внимание. Малката схлупена хижа беше потънала под снежна покривка. Снегът стигаше до средата на прозорците и продължаваше да вали. Отвреме навреме излизаше и вятър, който свиреше в пролуките между дъските. Звукът отекваше отчаяно в хижата, която имаше само една стая и всички бяха събрани в нея.

– Няма да дойде – сърдито повтори Художникът и се облегна назад в стола си. Бялата му риза беше на петна от бои, а очите му имаха безсънен и измъчен вид.

Срещу него, от другата страна на масивната дървена маса, седеше Принцесата. Дългите й коси бяха малко разпилени. Роклята й покриваше целия стол и шумолеше при всяко нейно движение. Беше овехтяла и с кръпки, но платът беше тежък и тук-там по него се виждаха ситни мъниста, които отразяваха слабата светлина на газената лампа.

– Ще дойде – повтори и тя. – Просто трябва да имаме малко търпение.

– Малко търпение? – Художникът се изсмя. – Колко точно търпение му трябва още? Знаеш ли от колко време сме затворени тук? Ако не знаеш, аз ще ти кажа – от толкова дълго, че вече даже не помня колко.

– Виж… – Принцесата също се облегна назад и започна да обяснява бавно и търпеливо, като на малко дете. – На мен също не ми се стои в тази дупка. Само че, за разлика от теб, аз му вярвам. И знам, че ще се върне за нас. Щом е казал, ще се върне.

Художникът се наклони напред и се облегна на масата, за да подсили думите си:

– Даже и да се върне, може да е късно. Чуваш ли бурята? Виждаш ли колко е дълбок снегът? Колко дълго смяташ, че можем да оцелеем?

Тя не отговори. Придърпа напред шала, който покриваше раменете й, а погледът й инстинктивно се стрелна към малкото огнище в ъгъла, където трепереше анемичен огън. 

Пред него, на ниско столче седеше Рицарят. Доспехите му бяха леко оранжеви на слабата светлина на огъня и в същото време изглеждаха матови, посивели от времето. Изглеждаха като празна черупка, в която отдавна няма нищо. И наистина Рицаря го нямаше, поне през по-голямата част от времето. Седеше на ниското столче, изглеждайки ужасно неудобно, сгънат в почти неестествена поза и само отвреме навреме леко почукваше с някой от металните си пръсти по металното си коляно. Ако точно в този момент в стаята нямаше никакви разговори, звукът отекваше кухо из цялата хижа, смесваше се с песента на бурята и караше всички присъстващи да подскочат на местата си.

– Все пак си мисля, че имаме доста по-голям шанс като чакаме тук, отколкото ако излезем навън – тихо заговори Принцесата, сякаш на себе си. – Ако тръгнеш навън в тази буря… Нека да изчакаме още малко. Той ще се върне и бурята ще отмине.

– Бурята няма да отмине – също толкова тихо промълви Художникът. – Ти помниш ли кога започна? – Тя не му отговори и той продължи. – Не, нали? И аз не помня. Струва ми се, че този сняг вали от началото на времето. И че никога няма да спре.

Последните му думи бяха съвсем тихи и въпреки това снежинките отвън сякаш го чуха и се хвърлиха към стъклата на прозорците, посипвайки се с весел пукот. Пръснаха се с шумолене, след което снегът продължи да вали кротко, поривът на вятъра замря и всичко стана нереално тихо. Думите на Художника се заредиха в новата тишина. Сякаш гласът му се сля със снега.

– И не мисля, че той ще се върне. Струва ми се, че мина много време, откакто излезе през тази врата и каза, че се връща след малко. Даже понякога се чудя…

Гласът му съвсем изчезна в тишината на стаята.

– Какво? Какво се чудиш? – тънкият креслив глас идваше от някъде изпод масата. Художникът погледна надолу. – Кажи, де! Има ли нещо, което не ни казваш? Кажи, кажи, кажи! – сричките се редяха толкова бързо, че думите в един момент губеха смисъл. 

Дребничкият гном подскачаше около дебелия крак на дървената маса и гледаше нагоре с тревожно очакване. Той като цяло не излизаше много – живееше си под голямата маса откакто се бяха озовали в хижата и си говореше с останалите само по изключение и почти винаги без да подава дори и носа си от сенките. Сега обаче беше развълнуван, може би дори леко уплашен.

Художникът го гледаше малко разсеяно, все едно сам се чудеше за какво се чуди. Рицарят се понамести и скърцането на доспехите му сякаш върна Художника към мисълта му.

– Чудя се дали той изобщо съществува.

Принцесата го погледна с ужасени очи. Рицарят не помръдна – току-що се беше наместил. Гномът изпищя, покри лицето си с ръце (не успя съвсем, защото носът му беше голям и остана да стърчи измежду пръстите му) и бързо се скри отново под масата. От сенките покрай стените се размърдаха и останалите. Чуха се въздишки, възмутени шепоти и тихи ридания.

– Това са глупости – отсече Принцесата. В очите й все още имаше следи от ужаса, но тя геройски се стараеше да изглежда смела. – Няма как да не съществува. Нали всички си спомняме как беше тук и как обеща да се върне, докато излизаше през същата тази врата!

Художникът се усмихна малко вяло.

– Това е което си мислиш, че си спомняш. Може да е било просто сън.

– Който сме сънували всички едновременно?

– Кой знае…

Принцесата поклати глава и несъзнателно започна да чопли с пръсти една от кръпките по роклята си.

– Говори каквото си искаш – тя погледна Художника сърдито, сякаш предизвиквайки го да говори каквото си иска. – Аз смятам да го чакам. Щом е казал, ще се върне.

– Аз пък мисля да пробвам късмета си в бурята – казвайки това, Художникът стана рязко и тръгна към вратата. Гномът изпищя отново изпод масата, но не се показа.

– Това е безумно! – извика Принцесата. – Бурята ще те убие на часа! Ще те погълне, ще…

– Може така да е по-добре – Художникът се обърна към нея и тя видя, че очите му бяха потъмнели. – Поне ще спра да се надявам.

Тя отиде до него и хвана ръката му, която вече държеше дръжката на вратата. Той пусна дръжката и наведе рязко глава, сякаш изведнъж нещо го сломи. Принцесата преглътна и избърса една сълза, която се беше търкулнала по бузата й. Прегърна Художника и заговори с тих глас, който обаче всички в хижата някакси чуха:

– Ще дойде. Няма да ни остави в тази пустош. Няма да ни остави да изчезнем. Ще видиш. Ще се върне за нас и ще ни напише. Ще ни даде цел и посока, ще ни даде път. Ще видиш. Ще дойде и ще напише историите ни. Няма как да не се върне за нас. Няма да ни остави да се разтворим във въздуха, все едно никога не сме били. Няма да позволи да се разтопим като сняг на слънцето.

… Нашият писател ще се върне за нас, защото всички ние сме част от него…

снимка: cmonphotography, pexels.com

One reply on “Бурята”

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *