„Като че ли подценихме противоречивия образ, който е изградил или се е изградил за господин Пеевски в обществото” – така пред БТВ премиерът Пламен Орешарски се опита да обясни опита за назначаване на Делян Пеевски за председател на ДАНС. Опит, който и Орешарски, и Сергей Станишев в момента наричат „грешка”. В обясненията си и двамата доста често и много удобно употребяват безподложни изречения, които дават граматическата възможност да се избегне отговорът на въпроса „Кой?”.
Дали премиерът за пръв път откри, че съществува нещо такова като обществено мнение?
Още от съставянето на правителството на г-н Орешарски имам чувството, че управляващите се опитват да разберат докъде точно могат да стигнат. Дали може или не може да се назначи Х за министър? А У за шеф на агенция?
„Дали на някого ще му направи впечатление, ако…” – това ми се струва основната формула в работата на новите ни управляващи.
И когато дадено назначение направи впечатление на обществото, правителството се стряска: „А, ама то имало общество, при това общество с мнение…?”
И това вярно е новина.
В западните демокрации общественото мнение винаги е имало огромна роля при взимането на решения. То е едно от нещата, с които държавниците са длъжни да се съобразят при прокарването на политики, защото ако не го направят, постовете им се разклащат доста бързо.
В България почти не е имало моменти, в които общественото мнение е играло значима роля в политическите процеси. Дали защото е отсъствало или защото обществото не е успявало да припознае едно-единствено мнение като легитимно, а не наложено от нечии неясни интереси – това е въпрос на друг анализ. Важното в случая е, че в малкото години демократичен опит, които имаме, общественото мнение не е имало ролята, която има в по-старите демокрации.
Дали това се променя? Ще ми се да кажа да.
Мнението ми за протестите през последните месеци не е еднозначно. От една страна демократичният протест е нещо полезно за съвременните цивилизовани общества, но от друга доста често по време на протестите на мен лично ми беше трудно да идентифицирам кой точно протестира, какво иска и какви реални мерки предлага за постигането на исканията си.
Това мое мнение започва малко по малко да се променя през последните дни, макар и общественият оптимизъм да не ми е никак присъщ. Не ми се иска преждевременно да се възрадвам за това, че сме станали граждани, но пък ми се струва, че виждам някакви първи признаци за това.
И аз, като г-н Орешарски и г-н Станишев, съм изненадана, че обществено мнение има. Само че, за разлика от тяхната, моята изненада е приятна.
Оказа се, че дори и когато си във властта, не можеш да правиш всичко, разчитайки на дългогодишното мълчание на обществото. Друг е въпросът, след като обществото проговори, какво точно ще каже и какви ще бъдат последствията от това.
Има и още един интересен въпрос – докога правителството ще може да работи по метода „проба – грешка” и какви ще бъдат последиците за държавата от този начин на работа. И още един въпрос – докога г-н Орешарски и г-н Станишев ще могат да правят кадрови грешки, които са толкова скандални, че дори и пословично тихото общество в България придоби глас?
Иска ми се да вярвам, че последните няколко месеца са пример за това как и най-търпеливите и неми общества в някакъв момент проговарят. Иска ми се да вярвам, че вече сме достигнали критичната маса от грешки, които можем да толерираме като граждани. И че апатията е намаляла поне малко. Включително и моята собствена – за пръв път имам желание и аз да изляза да протестирам.