Думата “избори” е много интересна. Чисто смислово тя предполага наличие на известен брой неща, сред които човек може да си избере онова, което най-много му допада.
Избор ли е обаче, когато всъщност няма избор?
Аз лично не се чувствам като да имам избор на тези избори. Не виждам политическа сила, на която да дам доверието и гласа си и то не защото съм песимист, а защото самата политическа среда в България обуславя липсата на избор.
Политическите системи, които функционират на основата на представителната демокрация, изборите и политическите партии, би следвало да имат определена логика, базирана на нещо, което в България според мен липсва – представителството на интереси.
Защо ми е да гласувам за партията Х? В идеалния случай, защото партията Х има политическа програма, която съответства на моите интереси.
Примерно, ако съм земеделец, а партията Х предлага програма за развитие на българското земеделие, то тя ще е моят логичен избор. Отново в идеалния случай след изборите аз ще имам някаква обратна връзка с тази партия и ще мога – чрез различни механизми – да й давам своите мнения и предложения за политиките, които тя води. Без значение дали моята партия Х е в управлението или в опозицията.
Съседът ми обаче има малко семейно хотелче и не се интересува пряко от земеделие. Той се интересува от политическо представителство на интересите на малкия бизнес и конкретно от програмите, свързани с развитието на туризма. Затова той ще избере друга партия, примерно У.
След което, в една по-съвършена политическа система, Х и У ще прекарат мандатите си в опити да реализират програмите си. Тези опити ще зависят много от това дали са в управлението или в опозицията, както и от това какъв брой депутати има всяка от двете партии.
По този начин, ако например земеделците в една страна са 60% от населението й и всички гласуват за партията Х, то тази партия ще управлява, ще развива земеделието като основен приоритет и нейните избиратели ще се чувстват добре представени във властта. За сметка на това партията У ще има по-малко механизми за влияние, за да прокарва реформи, свързани с туризма, обаче, макар и в опозиция, ще продължава да води диалог със своите си поддръжници, стремейки се да използва всички възможни политически механизми, за да прокарва своите политики и програми. Защото ако не го прави, а само лежи по гръб зад щита на думата “опозиция”, на следващите избори няма да получи доверието на избирателите си.
Това, макар и много опростено, се доближава до един модел на представителство на интереси, който не е съвършен, но поне осигурява някаква степен на политическа логика.
Политическа логика, която в България липсва.
В българската политическа система няма представителство на интереси. Ако разпитате някой върл привърженик на която и да е партия за програмата на тази партия, за политическите й ценности и за икономическите й планове за развитие на държавата, най-вероятно ще установите, че той си няма никаква идея за какво го питате. По подобен начин аз лично си нямам идея коя политическа партия какви обществени интереси защитава.
Ако ги питате, партиите са за всички. За гражданите, за работещите, за пенсионерите, за децата. Как обаче тези рекламни лозунги се превеждат на езика на реалните програми за тези части на обществото – това е дупка, която остава незапълнена вече повече от 20 години.
Много е тъжно, когато един човек ти каже, че няма да гласува. Особено млад човек. А такива има много и аз съм един от тях. Напълно разбирайки порочния кръг, в който ни завърта негласуването, аз просто не искам да участвам в друг порочен кръг – в едно безсмислено разпределяне и преразпределяне на пари и политическо влияние в една система, която по самата си същност не дава право на избор. Даже и по време на избори.