Не мога да си спомня кога е писан този текст. Писах го за един конкурс за пътепис, но не помня кога точно. Било е поне преди 4-5 години. Не спечелих нищо от конкурса, даже не съм сигурна, че изпратих текста. Днес попаднах на него някъде из дебрите на компютъра си и реших, че искам да го споделя.
Стоя на повече от 2000 метра надморска височина. Около мен Пирин е разкрил цялата си недостъпна хубост. Казва се, че върхът се покорява. Но аз си мисля, че върхът покорява.
Това не е началото на едно пътешествие. Това са няколко часа от него, но именно те са се запечатали в паметта ми. Много по-назад в мислите ми остава дългото изкачване, невероятната умора, моментът, в който ми свърши водата. Всичко това потъна някъде сред скалите. Моментът на върха обаче остана.
Още на път за Вихрен планината малко по малко показва скалистите си очертания, сякаш издялани с няколко груби движения преди милиони години и после малко по малко оформяни от длетото на времето. Незнайно защо именно стръмните склонове, ронещите се камъни по пътеката и голите върхове ме привлякоха много повече от ширналите се в ниското гори. Тази сурова красота ми се струваше някак студена и покоряваща като неясен сън, който се разтваря в утринния хлад.
През август там, горе, е хладно, но сигурно този хлад няма нищо общо със стихиите, които са дали името на върха. Казват, че в двете котловини под него – Големия и Малкия казан – се завъртат силни вихри. И наистина – човек сякаш усеща как тук са препускали ветровете само като погледне каменистите склонове, по които едва се показват немощни стръкове трева.
Изкачването на самия купол е трудно, както можеше да се очаква. Преди него поглеждам за малко тази грамада от светла скала, която се е изправила почти отвесна пред мен. Личат маркираните пътеки, но това не прави купола по-малко заплашителен и строг в красотата си. Всяка стъпка по отвесния камънак може да бъде опасна, всяко камъче може да се плъзне под крака на непредпазливия турист. Затова вървим внимателно и взимаме уж краткото разстояние за около час.
Първото, което забелязваме горе, е малка кула от камъни, направена от патриотични туристи с цел Вихрен да се издигне над връх Митика в гръцкия Олимп и така да стане втори, а не трети по височина на Балканите. Има нещо трогателно в тази грамада от камъни, макар че тя няма да промени учебниците по география.
След това обаче каменната кула отстъпва пред гледката наоколо. Очертанията на планината се виждат на всички страни – като подредени по хоризонта, като част от пъзел, който природата е сглобила, за да покаже на човека могъществото си. Застинал във времето, идващ от дълбините на историята, носещ мириса на тънки треви и свирепи ветрове.
Редят се възвишения, склонове, едно езеро, което в далечината изглежда съвсем малко и дълбоко синьо, като ваденка, залепена на фона на планината. Разглеждайки всичко това, забравям и за вятъра, и за умората. Върхът е покорен, планината е цялата пред мен, върхове след върхове се редят в безкрая. И все пак природата е някак недокосната, сякаш изобщо не се интересува от моето присъствие, от това, че съм изкачила нейния връх. Аз съм прашинка, която ще слезе надолу по стръмната пътека и ще си отиде далеч в големия град и моето присъствие с нищо няма да е променило спокойствието на скалистия купол. Аз не съм докоснала със съществуването си неговата студена и горда хубост и може би затова си отивам още по-щастлива.