Боят е станал вчера на опашка за записване в Ректората, във Философски факултет. Тук има разказ и видео.
Всеки, който е завършил Софийския университет, знае каква е неговата административна организация и какво значи да чакаш на опашка, за да се запишеш, за да си платиш таксата, за да си подадеш документите за стипендия. За всичко.
За мен университетът е място, където съм срещнала някои невероятно добри преподаватели и най-ужасната административна организация. Което е много тъжно. Това висше училище, което предполагаемо събира цвета на нацията, в административно отношение е организирано сигурно по-зле, отколкото е било по времето на Евлоги и Христо Георгиеви. Новите технологии сякаш се изправят пред стена, дебела колкото стените на Ректората, и не могат и не могат да пробият. Всичко е на ниво уверения, листчета, подписи и печати. Във време, в което НАСА изпрати робот на Марс, студентите в СУ се разхождат като топчета за пинг-понг между Ректората и Студентски град, за да УВЕРЯТ (т.е., да представят уверение), че са записали съответния семестър. Във време, в което една единна компютърна система не е фантастика, а логично развитие. Да, развитие, което ще направи голяма част от служителите, раздаващи подписи и печати, излишни. Но отказът от старото е неизбежна част от приемането на новото.
Не че студентите са само и единствено цветя. Не че според някои разкази боят, за който става дума, не е предизвикан с участието на лице в нетрезво състояние. Но това е друга тема. Моята тема в случая е абсурността. Абсурдността да караш студентите да чакат по опашки за един печат и един подпис. В 21 век.
Аз имам много топли чувства към Алма Матер, но не мога да не си спомня как за последно си тръгнах оттам – с официално връчване на сгрешена диплома, която по-късно отидох да взема повторно – вече оправена, – за което, разбира се, отново чаках на опашка около час. Мило, тъжно и много, много типично и логично.