Трябва да вярваме, че един ден, някъде в бъдещето, всичко отново ще бъде наред. Такава е природата на човека. Надеждата е като въздуха.
Идеята за по-доброто “утре” прави “днес” възможно. Защото ако няма към какво да се стремим, настоящето става мрачно и безсмислено.
Като си мисля напоследък за бъдещето, то изглежда малко неясно, все едно го гледам през предното стъкло на колата по време на пороен дъжд.
Обаче едно нещо ми се струва сигурно – искам в това бъдеще да мога отново да пътувам. Да виждам нови неща, да научавам “Добър ден” на нови езици, да срещам нови хора.
И се сещам за Вечния град.
Самата идея, че може да съществува “вечен” град някакси успокоява. Че ще има утре. Че ще дойдат други, по-добри дни. Че по някакъв непонятен начин, като се докоснем до нещо вечно, и ние, макар и смъртни, ставаме вечни. Може би само за миг, може би само в собственото си въображение.
Рим, преди 3 години. Разпръснати, малко несвързани спомени, като разместени поизбелели страници от стар фотоалбум. Картини от миналото, в които търся очертанията на бъдещето.
