Установих, че очаквам хората да са по-скоро криви, отколкото усмихнати.
Непознати на улицата, продавачки в магазини, чиновници, всякакви хора, с които се срещаш в рамките на деня си. Свикнала съм те да са нацупени, ядосани на живота и отчетливо сиви.
Затова, когато някой направи нещо хубаво, откривам, че се усмихвам буквално до ушите, отчасти от изненада.
Днес ми се случи такава усмихваща случка, когато спрях на една пешеходна пътека.
Аз съм не много опитен шофьор и сред безброй многото неща, за които внимавам, докато карам, е това да спирам на пешеходни пътеки.
Един възрастен човек чакаше да пресече. Не беше стъпил на платното. По буквата на закона даже не бях длъжна да спра.
Аз обаче спрях. Той гледаше в другата посока, все още на тротоара, явно за да установи дали и там е чисто. В другата посока също имаше кола и тя също спря. Човекът се забави още малко и аз даже се зачудих защо се бави и не пресича. Когато все пак стъпи на платното, той забързано пресече улицата, вдигайки шапката си с поздрав към мен и към другия шофьор.
Кратък, прост жест, който толкова ме умили и така разтегна усмивката ми, че се замислих колко лесно забравяме, че когато правим мили неща за хората, и хората правят мили неща за нас…