Отражението

Отражението

Ясно си спомням първия път, когато го видях.

Всъщност си спомням всички пъти. Може би дори хронологично. Иска ми се да можех да ги забравя, но не мога.

Спомням си всички, но всички започнаха с първия.

Валеше от два дни, но аз имах усещането, че вали поне от месец. Не беше буря, нямаше вятър, нито драма, просто водата се изсипваше бавно и методично по предното стъкло на колата. Чистачките скърцаха меко, а светлините на булеварда се отразяваха в дъждовните капки. Радиото пращеше, но на мен не ми пречеше. Бях спрял да го слушам много отдавна.

Бях изморен. Не толкова, че да се страхувам, че ще заспя на волана, но все пак много изморен. Уличните лампи се редяха някъде в периферното ми зрение, премигвайки на фона на притъмнелите сгради. Не знам защо ме караха да си мисля за дълги пусти болнични коридори, в които лампите премигват несигурно, опитвайки се да задържат ръждивата си светлина. Жужене на изтънели жички, последвано от пукот и пълен мрак. Накрая лампите все пак се предаваха.

Стреснах се и се огледах. Сън ли беше това? Дали все пак не бях задрямал за миг? Бях спрял на червен светофар. Колоната пред мен беше дълга и неподвижна. За момент изпаднах в паника, сякаш всичко около мен беше спряло, но не за малко, не за да изчакаме да светне зеленото. Не, всичко беше спряло завинаги.

Разтърсих глава. Глупости. Бях изморен, това беше всичко. Представих си леглото си, чистите чаршафи, възглавницата. И може би чаша уиски на заспиване. Умората ме затисна. Още малко. Отивам си вкъщи, ще се наспя и…

И тогава го видях.

Погледът ми разсеяно обикаляше, без да търси нещо конкретно. Предното стъкло, скърцащите чистачки, далечното размазано червено на светофара, волана, собствените ми пръсти, почукващи по него, огледалото за задно виждане.

Огледалото за задно виждане.

И в него – отражението.

Неподвижно, наблюдаващо, почти нереално спокойно. Все едно винаги е било там.

Все едно винаги ще бъде там.

Даже не можах де се изплаша. Толкова беше… Естествено. (Естествено? Как това беше естествено?)

Мозъкът ми се опита да подреди нещата. Някой, който седи на задната седалка. Точно зад мен. И диша зад врата ми. (Дали наистина усетих хладния му дъх по кожата си или това беше само въображението ми? Кое от всичкото беше “само въображението ми”? Въпросите започваха да се трупат в главата ми.)

Не знам колко време мина. Беше едновременно твърде дълго и само един миг. Светофарът все още светеше в червено някъде далеч отвъд колоната от спрели автомобили. А аз гледах с широко отворени очи отражението в огледалото за задно виждане, опитвайки се да подредя в главата си някаква картина на света, която да има смисъл.

Лицето му беше в сянка и не виждах чертите му много добре. Виждах обаче достатъчно, за да разбера, че ми е познат. Познавах го, в това бях сигурен, но нямах никаква идея откъде.

Ситни капчици студена пот избиха по челото и по врата ми. Преглътнах болезнено. Прииска ми се да затворя очи. Само за миг. Може би, когато ги отворя, отражението ще е изчезнало? Ще се е разтопило в нощния мрак, ще се е разтворило в отблясъците от фаровете и стоповете на колите наоколо, ще е потънало там, откъдето беше дошло – в нищото, в пренапрегнатото ми въображение, в света на илюзиите, които понякога ни се струва, че виждаме да надничат иззад ъгъла, но които всъщност не са нищо повече от мъгляви парчета от собствените ни забравени сънища?

Затворих очи. Опитах се да преброя до десет. Това ми се стори най-простото и логично нещо, което някакси щеше да ме върне към реалността. Бях стигнал до пет, когато усетих, че трябва да погледна. Да проверя дали отражението все още виси в огледалото.

Отворих очи и си поех дълбоко въздух.

Беше там. Не беше помръднало. Стоеше си все така безучастно и все така упорито. Стиснах волана и същевременно стиснах зъби. Не, нямаше да позволя да полудея. Това нямаше – нямаше! – как да бъде реално.

Обърнах се рязко назад. Трябваше да разруша илюзията.

На задната седалка нямаше никого. Нищо, освен жълтеникав полумрак и светъл правоъгълник от улични светлини, проснал се на седалката във формата на прозореца. Никой не седеше зад мен и никой не дишаше във врата ми.

Бавно извърнах глава отново напред. Какво ставаше с този светофар? Присвих очи, търсейки незнайно какво в далечината. Опитах се да устоя на желанието да погледна в огледалото, но знаех, че няма да мога. Не за дълго.

Някъде далеч, далеч напред червената светлина премигна за миг в жълто и се смени със зелено. Колоната пред мен бавно започна да помръдва като събудено от сън праисторическо чудовище.

Включих на първа и по навик хвърлих поглед на огледалото за задно виждане. Усетих, че изтръпвам.

Отражението беше там, на същото място, на което и преди малко. Механично потеглих, усещайки как ме наблюдават чифт очи, които не можех да видя добре.

Не знам как се прибрах. Мисля, че си наложих да не гледам в огледалото, да се съсредоточа върху движенията си, върху волана, върху педалите, върху всички онези действия, които обикновено извършвам, без да мисля за тях. Пътуването ми се стори безкрайно. Усещането, че зад мен има някого, беше почти физическо и на моменти дори очаквах пътникът зад мен да протегне костелива ръка и да ме хване за гърлото.

Нищо такова не стана.

Прибрах се, паркирах, изключих двигателя, взех си чантата от колата, слязох и заключих. И всичко това, без да погледна нито веднъж в огледалото. Накрая само хвърлих поглед на задната седалка. Беше празна.

В следващите няколко дни животът някакси течеше нормално. Ходех на работа, връщах се, шофирах, като се стараех да не поглеждам в огледалото за задно виждане. Понякога хвърлях поглед и не виждах нищо на задната седалка. Когато най-накрая си позволих да мисля за случилото се в онази дъждовна вечер, си казах, че всичко е било само илюзия, породена от умора, недоспиване и… Може би и нещо друго, което не можех да разбера съвсем. Някакво особено състояние на духа, в което човек изпада, когато вали? Някакъв спомен, някакъв отблясък от миналото? Не знам. Така или иначе, реших да не мисля за това повече. Не казах нищо на никого. Нямаше и какво да кажа, без да прозвуча като напълно луд.

Скоро след тази случка започнах да сънувам – нещо, което не ми се беше случвало отдавна. Бяха неясни, объркани сънища без никаква логика. Лица, които се опитвах да разпозная, но които не ми говореха нищо. Всички си приличаха по едно – бяха изплашени. Даже не точно изплашени, ами ужасени. По челата им се бяха наслоили мръсотия и кръв, а очите им ме гледаха с някаква дива паника, примесена с омраза. Устите им се бяха изкривили и аз очаквах да започнат да викат в лицето ми, но те не издаваха нито звук. След това тези безименни лица се разтваряха в някакви други неясни форми и потъваха в морето на някакъв друг неспокоен сън, от който нямах никакви спомени. Събуждах се посред нощ, облян в пот. Ставах, преобличах се и лягах отново, оглеждайки се наоколо. Все едно чаках нещо да се появи. Лицата от съня ми или фигурата в огледалото на колата ми.

Нищо не се появяваше, но това не ми помагаше да заспя отново. Често се въртях до сутринта, заспивах за кратко на разсъмване и след това ставах с тежко главоболие.

Не знам колко време мина, преди да го видя отново. Времето някакси беше започнало да тече по особен начин. Сега, пишейки тези редове, се затруднявам да сложа точни дати към тези събития, макар и да ги помня изключително ясно.

Видях го един ден по време на работа. 

Стоях до прозореца на кабинета си, който гледа към вътрешен двор. Отсреща са наредени други прозорци на други кабинети. Беше сив облачен ден и аз гледах навън, отпивайки от кафето си, без да мисля за нищо конкретно. Погледът ми блуждаеше разсеяно по отсрещните прозорци. Някои бяха отворени, през някои се виждаха наведени над бюрата глави, през други – празни стаи с наредени покрай стените шкафове.

Един прозорец обаче привлече вниманието ми. Беше затворен и в него рязко се очертаваше някакъв силует. Беше тъмен, почти черен, все едно беше направен от мрак. Стоеше неподвижно. Лицето му беше в полусянка. Сякаш имаше някаква качулка, спусната над челото. Или беше някаква друга сянка. Каквото и да беше, ми пречеше да разгледам подробно чертите му, а и все пак беше далеч. Но бях сигурен, че това е фигурата от огледалото на колата ми. И отново имах чувството, че го познавам.

Присвих очи. Отворих моя прозорец, наведох се напред и се опитах да видя по-добре.

Не видях нищо повече. Само тъмен силует, който ме наблюдаваше. Не виждах очите му, но усещах, че гледат право в мен. Все едно ме изучаваше. Почувствах се като поставен под микроскоп.

Отнякъде се чу протяжен телефонен звън. След това пърхането на чифт криле. По покрива на сградата често се разхождат гълъби. Беше нормален ден. Ден като всички останали. С изключение на тъмната фигура отсреща.

В някакъв момент – колко време беше минало? – някой отвори отсрещния прозорец и отражението изчезна. Млада жена се показа през прозореца, огледа се предпазливо и извади цигара и запалка. Зад нея се виждаше празна стая.

Оставих кафето си на близката масичка и, докато го оставях, усетих как ръката ми трепери.

След този ден нямах много време да мисля, защото всичко започна да се случва по-бързо.

Започнах да го виждам навсякъде. В огледалата на колата, в прозорците, в локвите по време на дъжд, в приборите, докато се хранех. Всичко, в което можеше да има отражение. Започнах да избягвам огледалото в банята, защото се страхувах, че ще го видя и там. Стоях встрани от мивката докато си миех зъбите и докато се бръснех. Започнах почти всеки ден да се порязвам. Но въпреки това не исках да погледна в огледалото.

Навсякъде беше едно и също – тъмна фигура, която ме наблюдаваше. Стоеше неподвижна, не ме заплашваше по никакъв начин и в един момент страхът ми премина в тиха паника, с която започнах да свиквам.

Най-много ме тормозеше лицето му. Винаги беше в някаква полусянка и не можех да го разгледам. А знаех, че съм го виждал някъде. И опитите да се сетя къде бяха също толкова мъчителни, колкото и самата поява на отражението.

Сънищата също продължаваха. Всяка вечер бяха почти едни и същи – мръсни и кървави лица, които викаха без глас и гледаха с някакъв първичен ужас. Започнах да свиквам и с тях.

В началото пиех чаша уиски преди лягане с надеждата да спя по-добре, да не сънувам и да не виждам отражението. Постепенно чашите станаха три.

Започнах да се успивам, да отивам на работа все по-късно и с все по-дълбоки кръгове под очите. Усещах погледите на околните, които постепенно започнаха да ме отбягват. Но това не ме интересуваше. Всичко, от което се интересувах, беше да избягвам, доколкото е възможно, огледални повърхности. Оглеждах се постоянно, все едно нещо ме преследваше.

И докато все още не можех да се сетя къде съм виждал силуета от отражението, лицата в сънищата ми малко по малко започнаха да се подреждат. Само че аз не исках да си спомням за тях и отказвах да се сетя кои са. Те ставаха все по-познати, а аз все повече отказвах да си призная, че ги познавам.

Мина много време. Няма да мисля за тях. Беше отдавна. Не бях виновен. Не бях…

Постепенно осъзнах, че основното чувство, което ме беше обзело още първия път, когато видях познатото непознато отражение в огледалото за задно виждане, не беше страх. Не беше ужас. Не беше паника. Аз знаех през цялото време какво е, но не исках да го призная пред себе си. Докато не го кажеш, то не съществува. И все пак в един момент трябваше да го кажа, поне на себе си.

Беше вина.

Стара, погребана под пластовете на много години, потисната, смачкана в спомените. Но беше там. Тлееше като стара, гноясала рана, която ме изяждаше отвътре.

И сега, пишейки всичко това, се опитвам да намеря някаква утеха в призанието пред белия лист. Не успявам.

Аз познавах лицата от сънищата си, защото аз бях причината за техния ужас. Беше отдавна, в някаква далечна младост, която сега ми се струваше нереална. Дълги години се бях опитвал да оправдая сам себе си. Да си кажа, че не бях аз. Че други ми казваха какво да правя. Че беше война. Че не бях аз. Не бях, не бях. Повтарях си го, опитвах се да си повярвам, изпивах четвъртата чаша уиски, заспивах и пропадах в същите сънища.

Това, че всяка вечер бяха едни и същи, сякаш беше най-големият кошмар. Бях застинал в някакъв кръг от ужаси, чиято причина бях самият аз, и тази повтаряемост тежеше като воденичен камък. Едно и също обвинение в ужасените очи, едни и същи беззвучни викове, едно и също желание отново да забравя.

Напразно. Не само не се връщах към забравата, която бях успял да си наложа, но и започвах да си спомням всичко все по-ясно. Постепенно започнах да чувам и виковете.

И тази сутрин реших, че съм готов.

Станах много рано. И без това не бях спал. Забърсах потта от челото си с ръка и усетих, че косата ми е пораснала. Тръгнах към банята, клатушкайки се от умората и от ужаса, който се натрупваше в гърлото ми. Струваше ми се, че в очите ми напират сълзи.

Влязох в банята и тръгнах право към мивката. Застанах срещу нея и погледнах в огледалото.

Първо видях себе си. Брадата ми беше набола и цялото ми лице беше надупчено от белези от стари порязвания. Косата ми наистина беше пораснала и се беше сплела над челото ми. Под очите ми бяха издълбани дълбоки тъмни кръгове, от които цялото ми лице беше придобило мъртвешки вид. За момент даже ми беше трудно да се позная.

После видях и отражението.

Не го бях виждало скоро, защото внимателно бях отбягвал всичко, което може да отразява. Сега обаче исках да го видя. Исках да го позная.

Пак беше тъмно, като сянка. И пак над челото му се спускаше нещо като качулка, от която чертите му не се виждаха ясно.

Само че този път изглеждаше някак… Близко. И аз не отвърнах поглед, а продължих да го изучавам. Исках да видя, да знам. Трябваше да знам.

Или може би вече знаех.

Обърнах се бавно и тръгнах с тежки стъпки към леглото си. Усетих, че по лицето ми се стичат сълзи, но не се чух да плача. Мисля, че не можех. Легнах си и се загледах в тавана.

Отражението в огледалото бях аз.

Но не аз сега, остарял от вина и самота, затиснат от спомените за онова, което бях извършил.

Бях аз от преди. От преди това.

В отражението бях млад, почти момче. Още не бях направил в живота си нищо, от което да се срамувам. Нищо, което да виждам в кошмарите си. Нищо, което да ми пречи да се погледна в огледалото.

Стори ми се, че заспивам. Унасяйки се, започнах да виждам безгласните ужасени лица, които вече познавах до болка и чиито викове вече чувах. Редом до тях беше и отражението ми.

Наблюдаваше ме безмълвно, а лицето му вече се виждаше съвсем ясно. Моето лице от миналото. Не казваше нищо, не правеше нищо. Само ме гледаше настойчиво, сякаш търсеше себе си. Сякаш ме питаше къде го изгубих, какво направих с него, как се превърнах от него в онова, което съм сега. Въпросът в очите му ми тежеше и ме задушаваше.

Не можех да му отговоря.

снимка: Zachary DeBottis, Pexels.com

Кръгове

Пустиня

Всичко около него беше пусто и равно. Толкова пусто и равно, че той за миг затвори очи с надеждата, че като ги отвори, нещо магически ще се е променило.

Някъде далеч над главата му грееше безцветно слънце, което сякаш нито топлеше, нито светеше.

Докато отваряше отново очи, установи, че парчето надежда вече го няма.

Нищо не се беше променило.

Продължи да върви напред, въпреки че не беше съвсем сигурен къде е напред. Със същия успех можеше и да се върти в кръг.

Макар че малката черна точка на хоризонта беше някакъв ориентир.

Той предполагаше, че това е поредният град, който ще прилича на всички останали, през които беше минал. И въпреки че вече не се надяваше да намери някого в тази пустош, продължаваше да върви към точката, защото нямаше по-добра посока.

Погледът му блуждаеше наоколо, притъпен в равната монотонност. Струваше му се, че даже и нещо в пейзажа да се промени, очите му няма да го видят.

А гледката беше все така еднаква. Безкрайно поле-пустиня с белезникав цвят, напукана от слънцето гола земя и далечен, размазан в маранята хоризонт. Равно докъдето поглед стига, във всички посоки. Отвреме навреме той пробваше да се завърти около себе си с надеждата нещо около него да се промени. Всичко обаче си стоеше едно и също и само черната точка на хоризонта му показваше посоката. Посока, която той следваше без да знае точно защо.

Опита се да си спомни откога не беше виждал хора. Не успя. Спомените за лица и гласове бяха далечни и замъглени и всеки път, когато той се опитваше да се взре в тях и да ги възстанови, те ставаха още по-неясни.

Понякога, както вървеше с тежки стъпки през пустинята, му се струваше, че въздухът около него потреперва, все едно през него преминава нещо. Но не се виждаше нищо. И въпреки това всяко такова помръдване на въздуха го караше да изтръпва от очакване, да спира на едно място и да чака, без да знае какво. Сякаш усещаше някакво неясно, тихо присъствие, което хем беше съвсем до него, хем беше безкрайно, безнадеждно далеч.

А слънцето все така апатично и дежурно светеше над главата му и черната точка постепенно се уголемяваше подобно на митична птица, разперила крила на хоризонта.

Малко по малко точката се разтегли и от нея започнаха да се отделят нови точки. Появиха се ъгли и нови форми и постепенно далеч пред него започна да се оформя градът.

Всеки път, когато приближеше град в пустинята, у него се прокрадваше тиха надежда, че може би ще намери някого в него. Че най-после ще срещне друг човек и ще спре да обикаля през пустинята сам. И всеки път, когато видеше първите сгради, някакси знаеше, че и този град ще е съвсем пуст.

Понякога градовете бяха просто празни, все едно една сутрин хората се бяха събудили, бяха събрали багажа си и бяха тръгнали да търсят по-добри дни. Сградите, улиците, градинките – всичко беше запазено, просто беше съвсем празно.

А понякога, както беше и сега, градовете изглеждаха почти опустошени.

Още като мина покрай първите къщи, той леко потръпна и усети как му става студено.

Стените бяха полуразрушени, вратите зееха, окачени на една-две последни ръждясали панти, стъклата на прозорците бяха изпочупени и въпреки че сякаш нямаше вятър – всъщност въздухът изобщо не помръдваше, – през дупките се промъкваше някакво течение, което свиреше тънко и настойчиво, дълбаейки в ушите му. Улиците бяха покрити с боклуци, които несъществуващ вятър разхвърляше във всички посоки. Въпреки че беше слънчево, почти навсякъде имаше мокра лепкава кал, от която стърчаха части от кухненски прибори, инструменти, книги, детски играчки. По остатъците от стени имаше надписи, които той не разбираше, и разкривени картини, които не му говореха нищо.

И пак, както и в пустинята, отвреме навреме въздухът потръпваше, все едно нещо преминаваше през него. Той протягаше ръка, за да го хване, опитваше се да се вкопчи в това единствено подобие на присъствие, но все не успяваше. И въздухът пак ставаше неподвижен.

Неясната тъга и дълбокото отчаяние отвреме навреме се раздвижваха някъде в душата му и на него му се искаше да извика, да крещи, да плаче, да търси сродна душа или просто някого, нещо… Но някак все не намираше сили да извика, а и не вярваше, че някой ще го чуе. И вместо това продължаваше да върви по права линия, пресичайки и този призрачен град, за да излезе от него, да се озове отново в пустинята и да продължи да следва безкрайния си път, който уж го водеше някъде напред, но всъщност го въртеше в кръг.

Понякога го завладяваше някакво почти свръхестествено усещане, че някъде около него, невидими за очите му, има още много кръгове като неговия, в които се въртят още безброй много като него, търсейки се един друг. Обречени никога да не се намерят, защото кръговете им не се пресичат. Само отвреме навреме леко се докосват, въздухът се раздвижва за миг и после всичко отново утихва в безвремието.

А все му се струваше, че не винаги е било така. Че е имало време, някога, много, много отдавна, когато реалностите на различните хора са се пресичали и са образували едно цяло. Един общ живот. Някога. Много, много отдавна.

снимка: Miles Hardacre, Pexels.com

Да хванеш светкавица

Буря на плажа

– Искаш ли да си хванем светкавица? – попита момчето.

– Как се хваща светкавица? – попита на свой ред момичето.

– Не знам. Може би просто протягаш ръка…

Морето тихо боботеше в лятната нощ, пясъкът беше влажен, а коленете им се докосваха. Беше хубаво.

Някъде далеч напред хоризонтът се губеше в сгъстяващия се мрак. Виждаше се само когато светваха светкавиците. Бурята все още беше далеч и тътенът й се усещаше само като лека въздишка във въздуха, като почти неуловим трепет на самата земя под тях. Светкавиците светваха за миг някъде отвъд хоризонта и ослепителното им сияние разделяше за секунда света на черно и бяло, след което изчезваше, оставяйки след себе си само цветните петна пред погледа. Всичко потъваше в мрак, а морето зашепваше притеснено в очакване на бурята.

– Баба ми казваше, че светкавиците идват от Долната земя. Като бях малък, много обичах тя да ми разказва приказки. Според нея хората, които живеят на Долната земя, ни изпращат светкавиците и гръмотевиците, за да ни кажат нещо.

Момичето се усмихна и затвори очи, слушайки гласа му и мърморенето на вълните в краката им.

– И какво искат да ни кажат?

– Не знам. И тя не казваше. Когато я питах, тя все отговаряше уклончиво. Постепенно започнах да подозирам, че има нещо странно в цялата история, а после пораснах и съвсем спрях да й вярвам. Така става с приказките.

Нова светкавица блесна точно над хоризонта и този път беше по-близка. Многоцветният й зигзаг проряза черното небе като костелива ръка, протегната от друг свят. Няколко мига след това пясъкът потрепера под вибрациите на гръмотевицата.

– Мисля си… – той също затвори очи, но и под клепачите му светлината на отминалата светкавица беше ослепителна. – Мисля си, че ако хванеш светкавицата, ще разбереш какво ти казват. Дори е възможно…

Той се усмихна, отвори очи и я погледна. Тя все още го слушаше със затворени очи и отпусната назад глава и профилът й се очертаваше на тъмния фон на заспалия плаж.

– Възможно е направо да отидеш при тях.

Тя се усмихна и се обърна към него. В погледа й блестеше светлината на последната светкавица.

– Къде да отидеш? На Долната земя?

– Защо не?

Тя продължи да се усмихва и не отговори. Думите му хем не бяха съвсем сериозни, хем някакси й се струваше, че по време на лятна буря всичко е възможно. Че световете се пренареждат и се нагласят, побутвани като на шега от светкавиците и гръмотевиците. И въпреки че науката отдавна има обяснение за природните явления, може би хората никога няма съвсем да изгубят онзи първичен страх на ранното човечество от стихиите. Страх, примесен с дълбоката възхита от нещо, което винаги ще е по-голямо от теб.

Небето беше съвсем черно. Толкова черно, че просто се усещаше как всеки момент ще дойде следващата ослепителна светкавица.

– Ами, да опитаме – гласът й беше едновременно шеговит, нежен и притихнал. – Да пробваме да хванем следващата светкавица.

Той се засмя тихо, все още гледайки я в тъмнината. Почти не я виждаше, но я усещаше до себе си.

– Добре. И как ще го направим?

– Както ти каза – ще протегнем ръка.

Следващата светкавица се спусна от нищото на небето и се гмурна право в морето, оставяйки след себе си виолетово-оранжева диря. Въздухът сякаш замириса по нов начин, вълните потръпнаха и всичко стана някак неестествено тихо, все едно целият свят се беше приготвил за гръмотевицата. Тътенът се бавеше и очакването се сгъстяваше в лятната нощ.

Плажът беше пуст, следите от стъпките им в пясъка започнаха да избледняват, а приключението им в Долната земя тъкмо започваше.

*

снимка: Greg, Pexels.com