Да хванеш светкавица

Буря на плажа

– Искаш ли да си хванем светкавица? – попита момчето.

– Как се хваща светкавица? – попита на свой ред момичето.

– Не знам. Може би просто протягаш ръка…

Морето тихо боботеше в лятната нощ, пясъкът беше влажен, а коленете им се докосваха. Беше хубаво.

Някъде далеч напред хоризонтът се губеше в сгъстяващия се мрак. Виждаше се само когато светваха светкавиците. Бурята все още беше далеч и тътенът й се усещаше само като лека въздишка във въздуха, като почти неуловим трепет на самата земя под тях. Светкавиците светваха за миг някъде отвъд хоризонта и ослепителното им сияние разделяше за секунда света на черно и бяло, след което изчезваше, оставяйки след себе си само цветните петна пред погледа. Всичко потъваше в мрак, а морето зашепваше притеснено в очакване на бурята.

– Баба ми казваше, че светкавиците идват от Долната земя. Като бях малък, много обичах тя да ми разказва приказки. Според нея хората, които живеят на Долната земя, ни изпращат светкавиците и гръмотевиците, за да ни кажат нещо.

Момичето се усмихна и затвори очи, слушайки гласа му и мърморенето на вълните в краката им.

– И какво искат да ни кажат?

– Не знам. И тя не казваше. Когато я питах, тя все отговаряше уклончиво. Постепенно започнах да подозирам, че има нещо странно в цялата история, а после пораснах и съвсем спрях да й вярвам. Така става с приказките.

Нова светкавица блесна точно над хоризонта и този път беше по-близка. Многоцветният й зигзаг проряза черното небе като костелива ръка, протегната от друг свят. Няколко мига след това пясъкът потрепера под вибрациите на гръмотевицата.

– Мисля си… – той също затвори очи, но и под клепачите му светлината на отминалата светкавица беше ослепителна. – Мисля си, че ако хванеш светкавицата, ще разбереш какво ти казват. Дори е възможно…

Той се усмихна, отвори очи и я погледна. Тя все още го слушаше със затворени очи и отпусната назад глава и профилът й се очертаваше на тъмния фон на заспалия плаж.

– Възможно е направо да отидеш при тях.

Тя се усмихна и се обърна към него. В погледа й блестеше светлината на последната светкавица.

– Къде да отидеш? На Долната земя?

– Защо не?

Тя продължи да се усмихва и не отговори. Думите му хем не бяха съвсем сериозни, хем някакси й се струваше, че по време на лятна буря всичко е възможно. Че световете се пренареждат и се нагласят, побутвани като на шега от светкавиците и гръмотевиците. И въпреки че науката отдавна има обяснение за природните явления, може би хората никога няма съвсем да изгубят онзи първичен страх на ранното човечество от стихиите. Страх, примесен с дълбоката възхита от нещо, което винаги ще е по-голямо от теб.

Небето беше съвсем черно. Толкова черно, че просто се усещаше как всеки момент ще дойде следващата ослепителна светкавица.

– Ами, да опитаме – гласът й беше едновременно шеговит, нежен и притихнал. – Да пробваме да хванем следващата светкавица.

Той се засмя тихо, все още гледайки я в тъмнината. Почти не я виждаше, но я усещаше до себе си.

– Добре. И как ще го направим?

– Както ти каза – ще протегнем ръка.

Следващата светкавица се спусна от нищото на небето и се гмурна право в морето, оставяйки след себе си виолетово-оранжева диря. Въздухът сякаш замириса по нов начин, вълните потръпнаха и всичко стана някак неестествено тихо, все едно целият свят се беше приготвил за гръмотевицата. Тътенът се бавеше и очакването се сгъстяваше в лятната нощ.

Плажът беше пуст, следите от стъпките им в пясъка започнаха да избледняват, а приключението им в Долната земя тъкмо започваше.

*

снимка: Greg, Pexels.com

Бурята

Хижа в снега

(етюд или няколко разсъждения в художествена форма на един леко недисциплиниран автор)

*

– Няма да дойде.

– Ще дойде, ще видиш.

– Няма. Забравил ни е.

– Не вярвам.

– Вярвай каквото си искаш. Аз мисля да се махам оттук.

Същият този разговор се беше провел вече много пъти и никой не му обръщаше внимание. Малката схлупена хижа беше потънала под снежна покривка. Снегът стигаше до средата на прозорците и продължаваше да вали. Отвреме навреме излизаше и вятър, който свиреше в пролуките между дъските. Звукът отекваше отчаяно в хижата, която имаше само една стая и всички бяха събрани в нея.

– Няма да дойде – сърдито повтори Художникът и се облегна назад в стола си. Бялата му риза беше на петна от бои, а очите му имаха безсънен и измъчен вид.

Срещу него, от другата страна на масивната дървена маса, седеше Принцесата. Дългите й коси бяха малко разпилени. Роклята й покриваше целия стол и шумолеше при всяко нейно движение. Беше овехтяла и с кръпки, но платът беше тежък и тук-там по него се виждаха ситни мъниста, които отразяваха слабата светлина на газената лампа.

– Ще дойде – повтори и тя. – Просто трябва да имаме малко търпение.

– Малко търпение? – Художникът се изсмя. – Колко точно търпение му трябва още? Знаеш ли от колко време сме затворени тук? Ако не знаеш, аз ще ти кажа – от толкова дълго, че вече даже не помня колко.

– Виж… – Принцесата също се облегна назад и започна да обяснява бавно и търпеливо, като на малко дете. – На мен също не ми се стои в тази дупка. Само че, за разлика от теб, аз му вярвам. И знам, че ще се върне за нас. Щом е казал, ще се върне.

Художникът се наклони напред и се облегна на масата, за да подсили думите си:

– Даже и да се върне, може да е късно. Чуваш ли бурята? Виждаш ли колко е дълбок снегът? Колко дълго смяташ, че можем да оцелеем?

Тя не отговори. Придърпа напред шала, който покриваше раменете й, а погледът й инстинктивно се стрелна към малкото огнище в ъгъла, където трепереше анемичен огън. 

Пред него, на ниско столче седеше Рицарят. Доспехите му бяха леко оранжеви на слабата светлина на огъня и в същото време изглеждаха матови, посивели от времето. Изглеждаха като празна черупка, в която отдавна няма нищо. И наистина Рицаря го нямаше, поне през по-голямата част от времето. Седеше на ниското столче, изглеждайки ужасно неудобно, сгънат в почти неестествена поза и само отвреме навреме леко почукваше с някой от металните си пръсти по металното си коляно. Ако точно в този момент в стаята нямаше никакви разговори, звукът отекваше кухо из цялата хижа, смесваше се с песента на бурята и караше всички присъстващи да подскочат на местата си.

– Все пак си мисля, че имаме доста по-голям шанс като чакаме тук, отколкото ако излезем навън – тихо заговори Принцесата, сякаш на себе си. – Ако тръгнеш навън в тази буря… Нека да изчакаме още малко. Той ще се върне и бурята ще отмине.

– Бурята няма да отмине – също толкова тихо промълви Художникът. – Ти помниш ли кога започна? – Тя не му отговори и той продължи. – Не, нали? И аз не помня. Струва ми се, че този сняг вали от началото на времето. И че никога няма да спре.

Последните му думи бяха съвсем тихи и въпреки това снежинките отвън сякаш го чуха и се хвърлиха към стъклата на прозорците, посипвайки се с весел пукот. Пръснаха се с шумолене, след което снегът продължи да вали кротко, поривът на вятъра замря и всичко стана нереално тихо. Думите на Художника се заредиха в новата тишина. Сякаш гласът му се сля със снега.

– И не мисля, че той ще се върне. Струва ми се, че мина много време, откакто излезе през тази врата и каза, че се връща след малко. Даже понякога се чудя…

Гласът му съвсем изчезна в тишината на стаята.

– Какво? Какво се чудиш? – тънкият креслив глас идваше от някъде изпод масата. Художникът погледна надолу. – Кажи, де! Има ли нещо, което не ни казваш? Кажи, кажи, кажи! – сричките се редяха толкова бързо, че думите в един момент губеха смисъл. 

Дребничкият гном подскачаше около дебелия крак на дървената маса и гледаше нагоре с тревожно очакване. Той като цяло не излизаше много – живееше си под голямата маса откакто се бяха озовали в хижата и си говореше с останалите само по изключение и почти винаги без да подава дори и носа си от сенките. Сега обаче беше развълнуван, може би дори леко уплашен.

Художникът го гледаше малко разсеяно, все едно сам се чудеше за какво се чуди. Рицарят се понамести и скърцането на доспехите му сякаш върна Художника към мисълта му.

– Чудя се дали той изобщо съществува.

Принцесата го погледна с ужасени очи. Рицарят не помръдна – току-що се беше наместил. Гномът изпищя, покри лицето си с ръце (не успя съвсем, защото носът му беше голям и остана да стърчи измежду пръстите му) и бързо се скри отново под масата. От сенките покрай стените се размърдаха и останалите. Чуха се въздишки, възмутени шепоти и тихи ридания.

– Това са глупости – отсече Принцесата. В очите й все още имаше следи от ужаса, но тя геройски се стараеше да изглежда смела. – Няма как да не съществува. Нали всички си спомняме как беше тук и как обеща да се върне, докато излизаше през същата тази врата!

Художникът се усмихна малко вяло.

– Това е което си мислиш, че си спомняш. Може да е било просто сън.

– Който сме сънували всички едновременно?

– Кой знае…

Принцесата поклати глава и несъзнателно започна да чопли с пръсти една от кръпките по роклята си.

– Говори каквото си искаш – тя погледна Художника сърдито, сякаш предизвиквайки го да говори каквото си иска. – Аз смятам да го чакам. Щом е казал, ще се върне.

– Аз пък мисля да пробвам късмета си в бурята – казвайки това, Художникът стана рязко и тръгна към вратата. Гномът изпищя отново изпод масата, но не се показа.

– Това е безумно! – извика Принцесата. – Бурята ще те убие на часа! Ще те погълне, ще…

– Може така да е по-добре – Художникът се обърна към нея и тя видя, че очите му бяха потъмнели. – Поне ще спра да се надявам.

Тя отиде до него и хвана ръката му, която вече държеше дръжката на вратата. Той пусна дръжката и наведе рязко глава, сякаш изведнъж нещо го сломи. Принцесата преглътна и избърса една сълза, която се беше търкулнала по бузата й. Прегърна Художника и заговори с тих глас, който обаче всички в хижата някакси чуха:

– Ще дойде. Няма да ни остави в тази пустош. Няма да ни остави да изчезнем. Ще видиш. Ще се върне за нас и ще ни напише. Ще ни даде цел и посока, ще ни даде път. Ще видиш. Ще дойде и ще напише историите ни. Няма как да не се върне за нас. Няма да ни остави да се разтворим във въздуха, все едно никога не сме били. Няма да позволи да се разтопим като сняг на слънцето.

… Нашият писател ще се върне за нас, защото всички ние сме част от него…

снимка: cmonphotography, pexels.com

Демони

В гората

Гората беше като от приказките. Все едно съм се върнала във времето, когато съм чела детски приказки от книжки с картинки. Хензел и Гретел, заобиколени от тъмни заплашителни дървета, изоставени и необичани. И единствената светлина в цялата гора идва от къщата на вещицата.

Птиците отдавна са изкълвали трохите, които могат да ме заведат у дома, отлетели са към далечни земи и в гората сме само аз и тишината.

Огледах се, опитвайки се да намеря някаква посока, в която да тръгна. Всичко обаче беше еднакво и сякаш нямаше никакво значение дали ще вървя напред или назад, наляво или надясно. Посоките се бяха слели в едно с дърветата.

Нямах никаква идея как съм се озовала в гората. Спомените ми сякаш започваха от преди малко. Оглеждах се, за да видя нещо познато, но не виждах нищо освен еднакви прави и високи дървета, които скриваха небето. Само отвреме навреме, високо горе, между далечни вековни клони се подаваше парче сребриста луна, която сякаш играеше с мен на криеница.

Значи беше нощ. Не че тази информация ми помогна особено.

Намирах се на нещо като пътека и реших, че едната от двете й посоки е също толкова добра идея, колкото и другата. Избрах и тръгнах.

Изумително колко еднакви бяха дърветата и как се разгръщаха пред мен с всяка моя стъпка, все едно бяха театрална завеса. И все очаквах зад поредния завой да видя края на гората, само че нищо такова не се случваше. Напротив, някакво неясно чувство ми казваше, че вместо да излизам от нея, навлизам все по-навътре. Сякаш в самото начало – или тогава, когато за мен беше началото – съм била на ръба на гората и доброволно съм избрала да тръгна навътре, а не навън.

За момент се зачудих дали иззад поредното дърво няма да се покаже къщичка на кокоши крака.

Само че нямаше нищо освен дървета. Надвиснали, сериозни и малко враждебни. Стъпките ми шумоляха. Под краката ми се стелеше мека шума, която сякаш приканваше да се гушнеш в нея. Вероятно за да заспиш и да станеш по-лесна плячка на… На кого? На какво?

Това не знаех, но бях сигурна в едно – не бях сама в гората.

Беше странно усещане отвъд сетивата. Не виждах нищо освен дърветата и някой случаен лъч на потайната луна, не чувах нищо освен тихите си стъпки, но все пак някъде дълбоко в стомаха ми имаше едно неспокойно чувство, че съвсем наблизо има и някакво друго присъствие. Може би диво животно вървеше успоредно на мен, дебнейки, прикривайки се зад дърветата, чакайки удобен момент да скочи върху мен? Или беше човек, също като мен изгубен в гората, готов да убива от страх или от лудост? Или пък беше нещо… Нещо друго?

Спрях и се ослушах. Тишината беше дълбока, но и някак очакваща. И аз чаках. Лунен лъч се плъзна между дърветата и полегна на пътеката да си почине. Гората притихна още повече, все едно това беше възможно. И тогава…

Беше като настъпан клон. Кратко и много ясно “Пук!”, което потъна в шумата. Стори ми се, че гората изпадна в тихо удоволствие от този звук.

Огледах се на всички страни, търсейки откъде беше дошъл пукотът. Вероятно някой беше настъпал сух клон. Тоест този някой се движеше. Вероятно към мен.

Сърцето ми първо заби учестено, след това се забави изведнъж. Спокойно. Опитах се да дишам дълбоко. Знаех, че в този момент паниката е най-големият ми враг. Затворих очи, вдишах, издишах. Отворих ги и се огледах отново.

До пътеката имаше един доста голям и дебел клон, подобен на тояга. Взех го и макар да не бях сигурна дали от него има смисъл, самото усещане за някакво оръжие в ръцете ми ми даде някакво чувство на спокойствие. Много относително спокойствие.

Все още не виждах нищо, затова тръгнах отново. За момент се зачудих дали не обърнах посоката, но нямах много време да мисля по този въпрос, защото пукотът внезапно се повтори. Само че този път бяха няколко. “Пук-пук-пук”, все по-близо и по-бързо, все едно нещо бягаше към мен. Обърнах се по посока на дърветата, откъдето идваше звукът, и малко неуверено вдигнах тоягата. Все по-малко вярвах, че от нея има смисъл.

Клоните зашумоляха, лунният лъч се скри някъде и духна хладен вятър. Пристъпих крачка назад, все още гледайки към дърветата, сред които внезапно се появиха две жълтеникави точки.

Две очи.

Шумолене, още пукане, счупени клони и един тъмен силует, който ставаше все по-голям и по-голям. Вятърът се засили и от хладен внезапно стана почти горещ. Жълтите очи се приближаваха бързо и ставаха все по-големи. Бяха безчувствени, като стъклени.

Тъмният силует внезапно скочи и се приземи на пътеката на крачка от мен с тежко тупване.

Преглътнах и за момент не можах да реагирам. Всички мисли изчезнаха от главата ми – за бягство, за уплашен вик, за тоягата.

Беше нещо огромно. Приличаше на вълк, но беше поне пет пъти по-голямо и черно като черна дупка. Козината му лъщеше от пот, а от огромната уста течаха лиги. Жълтите очи се бяха фиксирали върху моите и сякаш леко се присвиха, изучавайки.

Преглътнах и поех дъх, опитвайки се да изляза от вцепенението. Сякаш чул вдишването ми, звярът отвори паст, която можеше спокойно да ме глътне на една хапка, показа няколко реда огромни бели зъби и изрева с глас, който отекна в цялата гора. За момент имах чувството, че дърветата ще се срутят и гората ще изчезне от този звук. Вятърът стана още по-силен и аз разбрах, че това беше дъхът на звяра. Докато ревът му отекваше между дърветата, една от предните му лапи риеше на място. Беше нетърпелив да скочи. Всичките му мускули се бяха напрегнали в очакване на най-малкото движение от моя страна, което да бъде наказано с моментален скок.

Малко по малко разумът ми се върна. Страхът беше ужасяващ, но аз го изтиках настрани. Трябваше да се действа. Нямах никакъв друг шанс.

Бавно отпуснах ръце и стиснах тоягата пред гърдите си. Звярът проследи движението ми. Сякаш беше неспокоен. Гледах го в очите и мислено отброявах. Едно. Две.

Три.

Тръгнах да бягам както никога през живота си. Притискайки тоягата, тичах по пътеката без да знам накъде, само и само да се отдалеча от него. Знаех, че вероятно бяга доста по-бързо от мен, но някаква налудна надежда ме беше обзела и аз слагах единия крак пред другия, единия пред другия, почти останала без дъх. Напред, напред, напред…

Не знам колко време мина, преди да усетя, че никой не ме гони.

Хвърлих поглед назад, все още бягайки. Пътеката беше празна. Забавих темпото, чудейки се дали е добра идея да спирам. Умората обаче беше твърде голяма. Трябваше да възстановя силите си. Не се знаеше дали няма да ми се наложи да бягам отново.

Спрях и седнах по средата на пътеката, като едва си поемах въздух. Лицето ми гореше, косата ми беше влажна, дланите ми бяха червени от стискането на тоягата. Мина известно време, в което се чудех дали изобщо ще възстановя дишането си и дали просто няма да легна и да умра в шумата.

Успокоих се. Отне време, не знам колко, но се успокоих. Огледах се и се ослушах. Нямаше нищо, освен дърветата, пътеката, сянката на луната и дълбоката, измамна тишина на гората.

Тръгнах отново. Вече не се чудех дали посоката е правилна – отдалечавах се от звяра с жълтите очи и това беше достатъчно.

Известно време тишината си остана същата, но аз вече знаех, че това е само временно. Ослушвах се за следващото пукане.

Само че не беше пукане, беше по-скоро… Някакво суркане по шумата. Все едно огромна змия се влачеше някъде измежду дърветата, отново движейки се заедно с мен, успоредно на моята посока. Опитах се да видя какво има между дърветата, но нямаше смисъл. Не можех да видя нищо освен дебелите стволове, измежду които се виждаха само още дебели стволове.

Но ясно чувах влаченето през шумата. Приличаше на шепот – тих, потаен и зловещ. Като лоша поличба, която не смееш да изречеш на висок глас. Шшшшттттттпппссссссттт….

Както и предишния път, и сега суркането изведнъж се забърза, все едно онова, което се суркаше, бързаше да ме изпревари, да препречи пътя ми. Ускорих крачка, почти тръгнах да бягам, но и звукът се засили и сякаш стана по-настойчив. Идваше към мен. Дали не наближавах края на гората? Дали на ръба на гората не свършваше и силата на чудовищата? Дали се опитваха да ме спрат, преди да съм излязла?

Изведнъж шумоленето спря. И аз спрях и се огледах.

Тогава с тежък трясък нещо се изсипа пред мен на пътеката, препречвайки пътя ми.

Приличаше на змия, само че беше много по-голямо и по-дебело. Гърчеше се като огромен червей, тъмнозелено и ужасяващо лъскаво, сякаш се опитваше да си намери място. Всъщност се навиваше, за да се изправи и да надвисне над мен с три еднакви глави, всяка с по един раздвоен език, който опипваше въздуха със скърцащо съскане. И без очи. Главите си имаха всичко останало, само на мястото на очите нямаше съвсем нищо и от това ме побиха тръпки повече, отколкото от звяра с жълтите очи.

Главите явно не ме виждаха, но ме усещаха, защото се стрелкаха, търсейки. Бяха ужасяващо близо, надвиснали над мен, съскащи, плюещи някаква тъмна храчка. Опитах се да не мърдам и да не дишам, но усещах, че това няма да ме спаси. Рано или късно, макар и без очи, змията щеше да стигне до мен. Лъскавото й нагънато тяло се гърчеше и на мен ми се пригади.

Не можех да бягам назад, защото там вероятно се беше спотаил звярът с жълтите очи.

Все още стисках тоягата. Трябваше да опитам. Можеше да спечеля само един миг, но той можеше да е достатъчен.

Вдигнах тоягата над главата си възможно най-тихо. Стисках я здраво, болезнено усещайки тежестта й. Не се изплъзвай, стой с мен…

Засилих се и замахнах.

Ударът ми попадна между две от главите и явно мястото беше чувствително, защото цялото тяло на чудовището се разтресе и от всичките му три слепи глави се разнесе смразяващ кръвта звук, който почти ме вкамени. Наложих си да не го чувам, шмугнах се изпод един от трите врата и тръгнах да бягам още по-бързо, отколкото първия път.

Този път погледнах зад гърба си по-рано, отново за да намеря пътеката празна.

По някакъв начин успявах да се спася, поне първите два пъти. Първите два? Да не би да очаквах, че ще има още?

Не, аз знаех. Не знам как. Знаех, че това не е всичко.

Но вече бях малко по-смела. Тоягата в ръцете ми и двете победени чудовища ме караха да вървя малко по-уверено, без дори да се ослушвам много-много. Подозирах, че това може би е капан, в който ме вкарва собствената ми увереност, но въпреки това продължавах напред. И без това нямаше какво друго да направя.

Пътеката продължи да бъде неизменно една и съща още известно време, когато внезапно нещо се промени.

Нощта сякаш започна да избледнява. Дърветата се раздалечиха едно от друго, гората започна да оредява. Някъде много, много далеч над главата ми може би имаше неясно обещание за изгрев. Може би нощта свършваше? Може би гората свършваше?

Усмихнах се, което беше много странно. Надеждата беше нещо, което не ми се беше случвало, откакто бях попаднала в гората.

Пътеката стана по-широка, почти път. Дърветата оредяха още и внезапно, като на филм, пред мен вече имаше не гора, а поле.

Широко, равно, докъдето поглед стига. Без нито едно дърво. А хоризонтът наистина се беше изчервил от целувката на идващия ден. Усмихнах се още по-широко и излязох от сянката на дърветата.

Когато всичко внезапно притъмня.

Розовият хоризонт изчезна, земята под краката ми потрепера, а небето стана тъмносиньо. Луната се уголеми и надвисна над полето, огромна и кървавочервена. Все едно искаше да се приближи до мен и да ме разгледа отблизо. Приличаше на прожектор. Или на лампа над операционна маса.

Примигнах от потискащата й светлина и свалих поглед към полето.

Тогава ги видях.

Бяха десетки, може би стотици. Преди миг ги нямаше, а сега се бяха строили пред мен като армия, готова за битка.

Някои приличаха на звяра с жълтите очи. Космати, с изплезени езици и течащи лиги. Други бяха като змията. С по една, две, три или повече глави без очи, съскащи, гърчещи се, надвиснали.

А имаше и други, много други. И най-различни. Някои имаха крила, които изглеждаха като кожени, меки и черни. Други имаха рога. Трети приличаха на хора, само че бяха огромни, като великани.

И всички чакаха мен.

Дали трябваше да се преборя с всеки от тях? Дали можех изобщо? Дали нямаше да ми скочат всички вкупом, задушавайки ме с криле, опашки и зеещи усти? Дали трябваше да се обърна и да потърся несигурно спасение в гората, при чудовищата, от които тъкмо бях избягала? А имаше ли трети път?

Изобщо, какво можех да направя?

Тихо ридание, подобно на скимтене. Тежко дишане, последвано от внезапен пронизителен писък.

Слънцето едва беше изгряло и се опитваше да влезе през полуспуснатите щори. А аз седях в леглото, цялата вир вода, стресната от собствения си писък.

Спалнята ми изглеждаше нормално. Нямаше чудовища. Гардеробът си беше на мястото, нощното шкафче също. Дрехите на стола бяха същите, които бях съблякла предишната вечер. Всичко беше съвсем в реда на нещата, освен студената пот, която се стичаше по мен.

Станах, оглеждайки се. Ослушвах се да чуя нещо, но освен приглушеното радио на раннобудната ми съседка, което едва-едва жужеше през няколко стени, не чувах нищо.

Влязох в банята и пуснах душа. Силната струя ме успокои, сякаш изми кошмара. Постоях малко под душа със затворени очи, слушайки как водата се оттича в канала. Напомняше ми на пороен пролетен дъжд, който гледаш през прозореца, отпивайки от чаша горещ чай.

Просто сън. Нищо повече. Неприятен, определено, но сън.

Спрях водата, загърнах се в халата и се отправих към кухнята. Всичко изглежда по-добре след душ и кафе.

Само че…

Нещо не беше наред.

Направих няколко крачки по късия коридор, преди да се усетя какво точно ме притесняваше.

Миризма на кафе.

На прясно приготвено кафе. Кафе, което някой току-що е направил.

Аз живея сама.

Преглътнах и се запитах дали не полудявам.

Може би съм забравила кутията с кафето отворена? Или някакси, заедно с жуженето на радиото на съседката, през няколко стени се е процедила и миризмата на кафето й?

Не бях убедена, че в разсъжденията ми има каквато и да било логика. Стиснах ръцете си в юмруци, опитвайки се да се успокоя, и бутнах вратата на кухнята.

На кухненската маса наистина имаше готово кафе. Две чаши. А на стола до масата седеше някой. Нещо.

Сутрешната светлина влизаше през прозореца. Пердетата бяха дръпнати (така ли ги бях оставила снощи?), така че можех добре да огледам фигурата.

И да позная, че беше едно от чудовищата от съня ми.

Бях видяла доста като него в множеството, което ме пресрещна на полето под кървавата луна. Беше човекоподобно, в лицето дори доста приличаше на човек, само че беше покрито с козина, имаше опашка и малки рога.

И ме гледаше някак…

Някак мило.

Това ме учуди повече от всичко останало и усетих как ръцете ми се отпуснаха.

– Добро утро – съществото се усмихна. – Направих кафе.

Опитах се да кажа нещо, но гърлото ми беше пресъхнало. Преглътнах с усилие и едва успях да промълвя с дрезгав глас:

– Добро утро… Благодаря…

Съществото се усмихна и отпи от чашата си, след което посочи към стола срещу себе си.

– Няма ли да седнеш?

Машинално направих две крачки и предпазливо седнах срещу него. Всеки момент очаквах да скочи и да ме нападне, обаче нищо такова не стана. Все така си седеше срещу мен, отпивайки от кафето си

– Това… – почти не познах собствения си глас, като заговорих. – Това сън ли е?

– О, не. И онова снощи също не беше. Поне не точно. Малко е сложно – съществото остави чашата си на масата и аз проследих косматата ръка с широко отворени очи.

– А кой… Какво си ти? – гласът ми малко по малко заприлича на моя.

– Демон – учтиво отговори съществото и отново се усмихна. – Един от твоите демони.

Моите демони? – може би наистина полудявах. Сигурно беше умора. Бърнаут. Трябваше по-рано да си взема отпуск.

– Да – усмивката стана още по-широка. – Много се радвам най-после да се запознаем.

– Най-после… – повторих думите му, без да мога да ги разбера напълно. Посегнах към чашата с кафето с надеждата това нормално действие да направи всичко останало нормално. Нищо такова не стана. Съществото все още стоеше срещу мен. И явно разбираше объркването ми, защото услужливо започна да обяснява.

– Виж… Всеки си има демони. Някои повече, други по-малко. Различно е. Но всеки си ги има и си ходи с тях. Понякога просто си живеем заедно, друг път се налага да се поскараме и посбием. Знаеш как е. Случва се и в най-добрите семейства – демонът се разсмя на собствената си шега, при което аз почти се задавих с кафето си.

– Как да ти кажа… По принцип рядко се виждаме както сега. И най-вероятно до довечера ще си забравила този разговор. Най-много до утре сутринта. Разбираш ли, повечето хора не могат да живеят, знаейки за нашето съществуване, затова потискат всякакъв спомен, че са ни виждали. Така че не се притеснявай. Също така, не полудяваш.

– А какво… Какво искате от мен?

– О, нищо. Няма какво да искаме, ние сме част от теб.

Не мислех, че е възможно, но очите ми се отвориха още по-широко.

– Част от мен?

– Да. Виж сега. Демоните на един човек са всички онези неща, които го тормозят по един или друг начин и които в повечето случаи хората не искат да признаят дори пред себе си. Ние сме всичко това. Ние сме изгубените идеали, забравените мечти, неизпълнените обещания. Ние сме нещата, които хората са направили и съжаляват, че са направили. Ние сме нещата, които хората не са направили и съжаляват, че не са направили. Ние сме счупеният морален компас, егоистичните постъпки, сгрешените приоритети. Ние сме неизказаното, ненаправеното. Ние сме изгубеното време. Ние сме мъката, която хората причиняват на други хора нарочно или без да искат. Ние сме всички онези хубави неща, които само се каните да направите и все отлагате. Ние сме съжаленията, грешките, лъжите…

– Стига! – прекъснах го, почти викайки. – Това е ужасно!

– Е, чак ужасно… Всъщност е напълно нормално.

– Нормално?

– Да. Такава е самата природа на човека. Ние сме част от нея. Да се учудваш, че съществуваме, е все едно да се учудваш, че имаш отражение в огледалото.

Замълчах за миг, силно надявайки се, че наистина ще забравя този разговор до няколко часа.

– И мога ли… Мога ли да ви победя? Аз почти победих снощи…

Демонът се засмя и смехът му беше странно звънък.

– О, не. Никакъв шанс. Но можеш да се опитваш. В това е целият смисъл. Трудно ще ни победиш изцяло, но не трябва да се отказваш. От теб зависи да живееш така, че да имаш по-малко демони. Да постигнеш онзи баланс, в който сме на заден план и не те тормозим. Този баланс е крехък, но е напълно възможен. Все едно стоиш на ръба на пропаст, не можеш да се върнеш назад, но и успяваш да не паднеш напред. Ръбът може да бъде странно безопасно място, да знаеш. Защото на ръба всичко е възможно.

Някакси не ми се вярваше това да е така. Но пък доста от нещата, които ми се случваха в момента, не бяха за вярване.

– А това… Това ли е единственият път, когато ви срещам? Или трябва да очаквам редовно да се появявате в съня ми и в кухнята ми?

– О, не, като цяло сме доста дискретни. Просто понякога, при определени състояния на духа хората ни виждат. След което, както ти казах, забравят. Което е добре, не мислиш ли? И ме подсеща, че е време да вървя. Ще си измия чашата, за да не се чудиш с кого си пила кафе.

Ставането на демона от кухненската ми маса и това, че изми чашата си, по някакъв странен начин бяха най-странните от всички странни неща, които ми се бяха случили през последните часове. Това ме накара да се усмихна. Отпих от кафето си. Беше черно и ароматът му беше силен. Затворих очи, поемайки миризмата на кафето и на утрото.

Когато ги отворих, бях сама в кухнята. Слънцето беше изгряло.

снимка: Spencer Selover, Pexels