Кръгове

Пустиня

Всичко около него беше пусто и равно. Толкова пусто и равно, че той за миг затвори очи с надеждата, че като ги отвори, нещо магически ще се е променило.

Някъде далеч над главата му грееше безцветно слънце, което сякаш нито топлеше, нито светеше.

Докато отваряше отново очи, установи, че парчето надежда вече го няма.

Нищо не се беше променило.

Продължи да върви напред, въпреки че не беше съвсем сигурен къде е напред. Със същия успех можеше и да се върти в кръг.

Макар че малката черна точка на хоризонта беше някакъв ориентир.

Той предполагаше, че това е поредният град, който ще прилича на всички останали, през които беше минал. И въпреки че вече не се надяваше да намери някого в тази пустош, продължаваше да върви към точката, защото нямаше по-добра посока.

Погледът му блуждаеше наоколо, притъпен в равната монотонност. Струваше му се, че даже и нещо в пейзажа да се промени, очите му няма да го видят.

А гледката беше все така еднаква. Безкрайно поле-пустиня с белезникав цвят, напукана от слънцето гола земя и далечен, размазан в маранята хоризонт. Равно докъдето поглед стига, във всички посоки. Отвреме навреме той пробваше да се завърти около себе си с надеждата нещо около него да се промени. Всичко обаче си стоеше едно и също и само черната точка на хоризонта му показваше посоката. Посока, която той следваше без да знае точно защо.

Опита се да си спомни откога не беше виждал хора. Не успя. Спомените за лица и гласове бяха далечни и замъглени и всеки път, когато той се опитваше да се взре в тях и да ги възстанови, те ставаха още по-неясни.

Понякога, както вървеше с тежки стъпки през пустинята, му се струваше, че въздухът около него потреперва, все едно през него преминава нещо. Но не се виждаше нищо. И въпреки това всяко такова помръдване на въздуха го караше да изтръпва от очакване, да спира на едно място и да чака, без да знае какво. Сякаш усещаше някакво неясно, тихо присъствие, което хем беше съвсем до него, хем беше безкрайно, безнадеждно далеч.

А слънцето все така апатично и дежурно светеше над главата му и черната точка постепенно се уголемяваше подобно на митична птица, разперила крила на хоризонта.

Малко по малко точката се разтегли и от нея започнаха да се отделят нови точки. Появиха се ъгли и нови форми и постепенно далеч пред него започна да се оформя градът.

Всеки път, когато приближеше град в пустинята, у него се прокрадваше тиха надежда, че може би ще намери някого в него. Че най-после ще срещне друг човек и ще спре да обикаля през пустинята сам. И всеки път, когато видеше първите сгради, някакси знаеше, че и този град ще е съвсем пуст.

Понякога градовете бяха просто празни, все едно една сутрин хората се бяха събудили, бяха събрали багажа си и бяха тръгнали да търсят по-добри дни. Сградите, улиците, градинките – всичко беше запазено, просто беше съвсем празно.

А понякога, както беше и сега, градовете изглеждаха почти опустошени.

Още като мина покрай първите къщи, той леко потръпна и усети как му става студено.

Стените бяха полуразрушени, вратите зееха, окачени на една-две последни ръждясали панти, стъклата на прозорците бяха изпочупени и въпреки че сякаш нямаше вятър – всъщност въздухът изобщо не помръдваше, – през дупките се промъкваше някакво течение, което свиреше тънко и настойчиво, дълбаейки в ушите му. Улиците бяха покрити с боклуци, които несъществуващ вятър разхвърляше във всички посоки. Въпреки че беше слънчево, почти навсякъде имаше мокра лепкава кал, от която стърчаха части от кухненски прибори, инструменти, книги, детски играчки. По остатъците от стени имаше надписи, които той не разбираше, и разкривени картини, които не му говореха нищо.

И пак, както и в пустинята, отвреме навреме въздухът потръпваше, все едно нещо преминаваше през него. Той протягаше ръка, за да го хване, опитваше се да се вкопчи в това единствено подобие на присъствие, но все не успяваше. И въздухът пак ставаше неподвижен.

Неясната тъга и дълбокото отчаяние отвреме навреме се раздвижваха някъде в душата му и на него му се искаше да извика, да крещи, да плаче, да търси сродна душа или просто някого, нещо… Но някак все не намираше сили да извика, а и не вярваше, че някой ще го чуе. И вместо това продължаваше да върви по права линия, пресичайки и този призрачен град, за да излезе от него, да се озове отново в пустинята и да продължи да следва безкрайния си път, който уж го водеше някъде напред, но всъщност го въртеше в кръг.

Понякога го завладяваше някакво почти свръхестествено усещане, че някъде около него, невидими за очите му, има още много кръгове като неговия, в които се въртят още безброй много като него, търсейки се един друг. Обречени никога да не се намерят, защото кръговете им не се пресичат. Само отвреме навреме леко се докосват, въздухът се раздвижва за миг и после всичко отново утихва в безвремието.

А все му се струваше, че не винаги е било така. Че е имало време, някога, много, много отдавна, когато реалностите на различните хора са се пресичали и са образували едно цяло. Един общ живот. Някога. Много, много отдавна.

снимка: Miles Hardacre, Pexels.com

Завръщане на мегдана

Копче за reset на света?

Как се е разпространявала информацията преди да има масова комуникация? Преди интернет, преди радиото и телевизията, преди вестниците?

Като излезеш на мегдана да чуеш какво ново.

Разбира се, може да не е мегдан. Може да е пазар. Може да е религиозен храм. Или кафене. Може да е друга формална или неформална организация, институция или структура, в рамките на която така наречените обикновени хора са получавали информацията си от уста на ухо. С всичките произтичащи от това последствия. Той каза, че тя каза, че някой е чул, че… Ефектът на разваления телефон според мен се е появил доста преди самия телефон.

Какво се променя в епохата на масовата комуникация?

С появата на вестници, радио и телевизия малко по малко започваме да се информираме не само от съседката и от случайно срещнати на мегдана хора, а от източници, които се занимават професионално с масова комуникация. Постепенно се развиват правила, по които се разпространява информация, появява се професията на журналиста и идеята за медиите като “пазачи на входа”. Тоест като онова сито, което определя какво и как стига до обществото.

Редакторите в тези традиционни медии са онези, които поемат огромната отговорност да решават какво и как да се съобщава, да следят за проверката на фактите и да спазват правилата на журналистическата етика.

Далеч съм от мисълта да твърдя, че всички традиционни медии работят по тези идеални правила. Още по-далеч съм от твърдението, че в епохата на класическите медии нямаме явления като подвеждане, прикриване или изкривяване на информация. Напротив.

Има обаче нещо друго. Самият факт, че се развиват и усъвършенстват правила за коректно поведение на медиите, показва, че съществува най-общо разбиране и съгласие за тяхната огромна отговорност и за всичко, което тази отговорност предполага.

За пример – това са няколко извадки от редакторския наръчник на BBC:

“В новините и актуалните предавания точността на информацията е по-важна от скоростта.”

“Ще се стараем да наблюдаваме лично събитията и да събираме информация от първа ръка. Когато това не е възможно, ще говорим с източници от първа ръка и, когато е възможно, ще търсим потвърждение на техните думи.”

“Ще избягваме да разчитаме на един-единствен източник. Ако разчитаме на един-единствен източник, то той трябва да е достоен за доверие, като винаги ще предпочитаме източници, които не са анонимни и които са готови да бъдат записани.”

Как се променя картинката, когато включим в нея социалните медии?

Изключително много.

Копче за reset на света?
Копче за reset на света?

В нито един момент от своето съществуване традиционните източници на информация не са били толкова избутани, колкото са сега. През последното десетилетие социалните медии – основно Фейсбук, но не само – ефективно се превърнаха не просто в платформи за споделяне, но и в източник на информация.

/Отварям скоба, за да уточня, че за целите на настоящия размисъл разграничавам класическите медии от социалните мрежи като източници на информация и следователно постовете на официалните профили на медиите в социалните мрежи следва да се смятат за част от първите./

Замисляли ли сте се колко често чувате – или дори казвате – за нещо, че сте го “прочели във Фейсбук”? Все едно Фейсбук сам по себе си е източник на информация? И то достоверен такъв? (Подобно е и “четох в интернет”.)

Все повече хора се информират основно от Фейсбук, погрешно отъждествявайки платформата с източник на информация, пропускайки да идентифицират реалния източник на информацията (ако това изобщо е възможно) и да го подложат на здравословно съмнение. Какво следва от това? Ужасно много, но най-общо:

Традиционните медии губят мястото си на основни информационни източници в полза на Фейсбук и социалните мрежи като цяло. И последиците от този процес са доста.

Една от най-важните е, че професионалните журналисти и редактори, класическите пазачи на входа биват изместени от една аморфна маса, в която дори да има реални авторитети, те са удавени от псевдоспециалисти, лъжепророци, врачки и баячки, откровени манипулатори, фалшиви експерти, платени и безплатни тролове. Тази помийна яма за много хора се превръща в “източник”, резултатът от което е разпространение на гримирани неистини, откровени лъжи, заблуди и недопроверени псевдофакти, които в представите на много хора се кичат с името “истина”. Която “прочетох във Фейсбук”.

Друга последица е, че чисто икономически традиционните медии поемат един сериозен удар. Вниманието и времето на аудиторията са ограничени и колкото повече внимание и време отива във Фейсбук и социалните мрежи, толкова по-малко остава за традиционните медии. Което означава, че много от тях изчезват или се видоизменят по чисто икономически причини. Което от своя страна може да доведе до още по-голям дефицит на качествена и проверена информация. Класически затворен кръг.

И, накрая, последицата от преместването на аудиториите в социалните мрежи е едно де факто връщане към мегдана, където източник на информация е първият срещнат. И където няма стандарти, няма принципи на журналистическо поведение, няма правила.

“Прочетох във Фейсбук” е същото като “Чух на мегдана от един случаен непознат”.

Само че много хора не се замислят за това. Печатаното слово им изглежда истинно само защото е печатано. Цели системи от убеждения започват да се градят и крепят на псевдофакти, споделени от източници, мимикриращи като достоверни. Защото мегданът няма пазачи на входа, които да отсяват проверената информация от лъжеинформацията. На мегдана може да се изказва всеки. Което има и плюсове, и ужасяващи минуси.

И сега накъде?

Въпросът с отговорността на платформите за споделяне на съдържание малко по малко се появява в дневния ред на обществата, което изглежда като някаква светлина в края на тунела. Обаче става дума за един много, много труден и трънлив път. Приемането от страна на Фейсбук и останалите социални мрежи на отговорността за разпространяваната чрез тях информация е изключително сложно по много причини, само една от които е трансграничната природа на тези мрежи, съпоставена с ограниченията на националните законодателства.

Докато нещо се промени към по-добро ни остава само едно – да не вярваме на всичко, което чуем на мегдана. И да не бъркаме фийда* си във Фейсбук с реалния свят.

* (“Feed” във Фейсбук се нарича персонализираната поредица от постове на хора и страници, които сте харесали и следвате, подредени от алгоритмите на платформата и смесени с реклами. “Feed” значи “храня”.)

Източниците на информация – още по темата

снимка: Jose Antonio Gallego Vázquez, Pexels.com