Кръгове

Пустиня

Всичко около него беше пусто и равно. Толкова пусто и равно, че той за миг затвори очи с надеждата, че като ги отвори, нещо магически ще се е променило.

Някъде далеч над главата му грееше безцветно слънце, което сякаш нито топлеше, нито светеше.

Докато отваряше отново очи, установи, че парчето надежда вече го няма.

Нищо не се беше променило.

Продължи да върви напред, въпреки че не беше съвсем сигурен къде е напред. Със същия успех можеше и да се върти в кръг.

Макар че малката черна точка на хоризонта беше някакъв ориентир.

Той предполагаше, че това е поредният град, който ще прилича на всички останали, през които беше минал. И въпреки че вече не се надяваше да намери някого в тази пустош, продължаваше да върви към точката, защото нямаше по-добра посока.

Погледът му блуждаеше наоколо, притъпен в равната монотонност. Струваше му се, че даже и нещо в пейзажа да се промени, очите му няма да го видят.

А гледката беше все така еднаква. Безкрайно поле-пустиня с белезникав цвят, напукана от слънцето гола земя и далечен, размазан в маранята хоризонт. Равно докъдето поглед стига, във всички посоки. Отвреме навреме той пробваше да се завърти около себе си с надеждата нещо около него да се промени. Всичко обаче си стоеше едно и също и само черната точка на хоризонта му показваше посоката. Посока, която той следваше без да знае точно защо.

Опита се да си спомни откога не беше виждал хора. Не успя. Спомените за лица и гласове бяха далечни и замъглени и всеки път, когато той се опитваше да се взре в тях и да ги възстанови, те ставаха още по-неясни.

Понякога, както вървеше с тежки стъпки през пустинята, му се струваше, че въздухът около него потреперва, все едно през него преминава нещо. Но не се виждаше нищо. И въпреки това всяко такова помръдване на въздуха го караше да изтръпва от очакване, да спира на едно място и да чака, без да знае какво. Сякаш усещаше някакво неясно, тихо присъствие, което хем беше съвсем до него, хем беше безкрайно, безнадеждно далеч.

А слънцето все така апатично и дежурно светеше над главата му и черната точка постепенно се уголемяваше подобно на митична птица, разперила крила на хоризонта.

Малко по малко точката се разтегли и от нея започнаха да се отделят нови точки. Появиха се ъгли и нови форми и постепенно далеч пред него започна да се оформя градът.

Всеки път, когато приближеше град в пустинята, у него се прокрадваше тиха надежда, че може би ще намери някого в него. Че най-после ще срещне друг човек и ще спре да обикаля през пустинята сам. И всеки път, когато видеше първите сгради, някакси знаеше, че и този град ще е съвсем пуст.

Понякога градовете бяха просто празни, все едно една сутрин хората се бяха събудили, бяха събрали багажа си и бяха тръгнали да търсят по-добри дни. Сградите, улиците, градинките – всичко беше запазено, просто беше съвсем празно.

А понякога, както беше и сега, градовете изглеждаха почти опустошени.

Още като мина покрай първите къщи, той леко потръпна и усети как му става студено.

Стените бяха полуразрушени, вратите зееха, окачени на една-две последни ръждясали панти, стъклата на прозорците бяха изпочупени и въпреки че сякаш нямаше вятър – всъщност въздухът изобщо не помръдваше, – през дупките се промъкваше някакво течение, което свиреше тънко и настойчиво, дълбаейки в ушите му. Улиците бяха покрити с боклуци, които несъществуващ вятър разхвърляше във всички посоки. Въпреки че беше слънчево, почти навсякъде имаше мокра лепкава кал, от която стърчаха части от кухненски прибори, инструменти, книги, детски играчки. По остатъците от стени имаше надписи, които той не разбираше, и разкривени картини, които не му говореха нищо.

И пак, както и в пустинята, отвреме навреме въздухът потръпваше, все едно нещо преминаваше през него. Той протягаше ръка, за да го хване, опитваше се да се вкопчи в това единствено подобие на присъствие, но все не успяваше. И въздухът пак ставаше неподвижен.

Неясната тъга и дълбокото отчаяние отвреме навреме се раздвижваха някъде в душата му и на него му се искаше да извика, да крещи, да плаче, да търси сродна душа или просто някого, нещо… Но някак все не намираше сили да извика, а и не вярваше, че някой ще го чуе. И вместо това продължаваше да върви по права линия, пресичайки и този призрачен град, за да излезе от него, да се озове отново в пустинята и да продължи да следва безкрайния си път, който уж го водеше някъде напред, но всъщност го въртеше в кръг.

Понякога го завладяваше някакво почти свръхестествено усещане, че някъде около него, невидими за очите му, има още много кръгове като неговия, в които се въртят още безброй много като него, търсейки се един друг. Обречени никога да не се намерят, защото кръговете им не се пресичат. Само отвреме навреме леко се докосват, въздухът се раздвижва за миг и после всичко отново утихва в безвремието.

А все му се струваше, че не винаги е било така. Че е имало време, някога, много, много отдавна, когато реалностите на различните хора са се пресичали и са образували едно цяло. Един общ живот. Някога. Много, много отдавна.

снимка: Miles Hardacre, Pexels.com

Реалност

Денят приличаше на пощенска картичка.

Слънцето вече беше изгряло над предградието и покривите на редиците еднакви двуетажни къщички сякаш блестяха. Градините пред къщите приличаха на зелени килими от мека трева с ивици цветя, подредени в прави лехи. Капчиците роса блестяха по цветовете и всяка следваща сутрин тези цветове сякаш ставаха все по-ярки и красиви.

Застанал пред собствената си малка градинка, той се замисли колко го радваха азалиите и как не можеше да си спомни някога да ги е виждал клюмнали или увехнали. Всъщност, гледайки надолу по улицата, към редиците едва събуждащи се къщи с цветни градини, към ярко боядисаните колела, подпрени на уличните лампи, и към синьото небе, по което нямаше нито едно облаче, се замисли и за друго – колко беше щастлив и колко хубаво беше, че всяка сутрин се буди с усмивка и отива на работа, подсвирквайки си тихо с уста.

Той поизтупа ръкавите на сакото си, въпреки че те бяха безупречни, леко нагласи очилата на носа си и тръгна по улицата, тихо тананикайки. Краткият път до работата му минаваше почти изцяло по уличките на предградието и той всяка сутрин го извървяваше с усмивка, поздравявайки съседите си, застанали по верандите и на прозорците. Малко след като свършваха къщите започваше краткият асфалтов път с мъничък тротоар от всяка страна, по който той стигаше до ниската административна сграда с цветя по прозорците, където работеше.

Всяка сутрин разходката му до работа беше една и съща и всяка сутрин той вървеше с усмивка. Всяка сутрин виждаше възрастната госпожа, чието име все не можеше да си спомни и която живееше на номер 15, как излиза да полива лехите пред къщата си. Видя я и сега, помаха й за поздрав и тъкмо я беше отминал, когато денят изведнъж притъмня.

Той спря, загледан право напред. Небето, допреди малко ослепително синьо, изведнъж беше придобило кафеникав оттенък. В ушите му се чу припукване, последвано от тънък звук, все едно край главата му се въртеше комар. Той инстинктивно вдигна ръка, за да пооправи очилата си, когато изведнъж разбра.

Досега не му се беше случвало. Как можа да постъпи толкова глупаво? При това знаейки, че подобно нещо се наказва. Дори не искаше да мисли как точно се наказва. Не знаеше някой някога да е забравял…

Да, той просто беше забравил. Нещо, което не смяташе за възможно. Беше забравил да включи очилата да се заредят и сега трябваше да си понесе последствията.

Небето притъмня още малко и на него внезапно му стана студено. Това ли беше? Може би това беше всичко?

Зареждането на очилата беше дълг на всеки гражданин и всички знаеха това. Той не знаеше откога бяха задължителни, беше се случило доста отдавна. Знаеше, че всеки ги слага на носа си със ставането от леглото и ги маха преди да заспи, като всяка вечер трябва да ги оставя в специалната им станция за зареждане. Той не се замисляше за функцията им, просто защото носенето им беше част от живота му, откакто се помнеше.

И никога, никога досега не му се беше случвало да забрави да ги зареди.

Ей сега ще стигне до работа. Там има резервни очила. Там

Небето вече беше тъмносиво, като преди дъжд. Той никога не го беше виждал такова. Жуженето на очилата стана все по слабо, пукотът спря и цветовете пред очите му се оттекоха като измити. Къщите наоколо посивяха, зелената трева в градините пожълтя и денят стана по-мрачен, отколкото той смяташе, че е възможно. И макар и да се страхуваше да се огледа наоколо, за да не би някой да разбере какво се случва с него, той не можа да устои на желанието да погледне. Обърна се бавно към градинката на старата госпожа, чието име не помнеше, и почти подскочи.

Милата възрастна дама с винаги подредена прическа и блястящи от чистота дрехи се беше превърнала в кокалеста старица, по която висяха някакви нещастни дрипи. В мръсните си ръце с извити жълтеникави нокти, в които допреди малко се виждаше красива порцеланова лейка, сега имаше изпоцапана, на места пробита кофа, с която тя поливаше угнили, умрели цветя. Водата, която се изливаше през дупките на кофата, беше тъмножълта и приличаше на гной. Когато старицата вдигна глава към него, вероятно учудена от внезапното му спиране и обръщане назад, изпод рошавата й посивяла коса го погледнаха чифт пусти, празни очи, потънали зад рамките на очилата; очи, които гледаха, но сякаш не можеха да го видят наистина.

Той преглътна сухо и вдигна ръка, все едно да я поздрави отново. Тя се усмихна, показвайки два реда сивкави оредели зъби, и също вдигна сухата си ръка за поздрав. От усмивката й го побиха тръпки. Обръщайки се бавно напред, той се стресна от тънък монотонен звук и му отне няколко секунди да разбере, че не беше спрял да си тананика.

Направи една крачка с усилие, после си наложи да направи втора. Трябваше да стигне до работа. Трябваше да гледа само пред себе си, да не мисли за нищо и да забрави, че някога е поглеждал света без очилата.

Но не можеше съвсем да не гледа. Всяка следваща къща, все по-порутена от предишната, се набиваше в погледа му като гвоздей. Белите измазани стени, блестящите от утринна роса покриви и подредените градини бяха изчезнали и на тяхно място се редяха полусъборени къщи с изпочупени прозорци и боклуци по верандите. Подпрените на уличните лампи колела нямаха цветни кошници за покупки, бяха целите ръждясали и спиците им стърчаха като оголени кости. Над всичко това тежеше ниско, схлупено тъмносиво небе без слънце.

По някои от къщите имаше надписи, нарисувани с огромни черни букви, тук-таме леко избелели от времето. Стараейки се да не чете, той все пак успя да прочете един: “Реалността вече не съществува!”

Автоматично вдигна ръка, за да нагласи очилата, от които вече нямаше смисъл, и видя, че безупречният му раиран костюм е овехтял, а от ръба на ръкава му стърчат конци. Свали ръката си, постара се повече да не гледа нито себе си, нито околния свят, пъхна ръце в джобовете и продължи да върви с полузатворени очи.

Още малко. Само да се добере до резервните очила. Още малко и всичко ще се оправи. Ще е все едно се е събудил от лош сън, след който постепенно се връща към реалността.

Към реалността. Ако си го повтаря достатъчно много, ще го повярва. И всичко ще бъде както преди. Както беше тази сутрин. Истинско.

Реално.

Очила


снимка: fotografierende, pexels.com