Защо вярваме на пропаганда

На черната дъска

Заради една огромна дупка, която зее в българското образование и в която може да пропадне цялото ни общество.

Едва ли са необходими аргументи в полза на тезата, че образованието е основна ценност за едно демократично общество. Още от уроците по история знаем, че духовното ни Възраждане е започнало преди борбата за политическа свобода и до голяма степен е било основа за тази борба.

Само че образованието е повече от това да знаеш исторически факти, да можеш да смяташ и да пишеш без правописни грешки. Тези базисни умения са само основата, над която трябва да се гради още много, особено в технологично сложния свят, в който живем. Именно това надграждане според мен е дефицитно в образователната ни система.

Дефицитът има поне три страни – липса на гражданско образование, липса на обучения по медийна грамотност и липса на възпитаване в критично мислене.

Дефицит на гражданско образование

Има някои теми, по които на мен за пръв път са ми говорили в учебна среда в университета – например какво е толерантност, какво представлява дискриминацията, какво е реч на омразата, какво се стереотипите и предразсъдъците, какво е национално малцинство, какви са разликите между различните политически системи, какво са авторитаризъм и тоталитаризъм, какво е свобода на словото, какво са човешките свободи като цяло и дали са безгранични. Какво е правото на самоопределение, какво е геноцид и престъпления срещу човечеството, какво са знакови документи в човешката история от Магна Харта през Декларацията за правата на човека и гражданина от времето на Френската революция до Европейската конвенция за правата на човека и основните свободи. И още много в този дух.

Също в университета са ми говорили за това как работи съвременният свят, откога съществува разбирането за държавен суверенитет и какво означава това, какво прави ООН, какво е Съветът за сигурност, какво правят организации като ОССЕ, каква е разликата между международна организация и съюз между държави, каква е разликата между ЕС и Съвета на Европа и разни други полезни неща.

Всичко това за мен стана ясно на ниво университет и то защото изучавах хуманитарна специалност (журналистика в СУ).

Дотогава, макар че съм завършила изключително добро средно училище – Английската гимназия в Бургас, – в моя образователен път такива неща или не се бяха споменавали, или се бяха споменавали ограничено и недостатъчно.

Което за мен е огромен дефицит. 

Няма как да имаш общество на свободни граждани, ако не им дадеш от най-ранен етап възможността да се запознаят с това как работи светът.

А и как работи собствената им държава.

Сигурно някъде в средното образование се споменава Конституцията и как България е парламентарна република с местно самоуправление, но дали се разяснява какво значи това? Дали се говори за изборен процес, за правата и задълженията ни на граждани, за това как работят основни институции? За разделението на трите власти и защо то е важно? За това какво прави парламентът и какво прави правителството? За четвъртата власт? За важността, изключителната важност на свободните медии за едно демократично общество? За обществения договор, за връзката между народа и неговите избраници?

Всичко това е липса, която се наслагва във времето, самовъзпроизвежда се и произвежда поколения, които са апатични към случващото се около тях, не желаят да гласуват, предпочитат да не гледат новини и като цяло не са част от своето общество. Което води до ерозия на самото общество.

Дефицит на медийна грамотност

Това е вторият елемент от дупката в образованието и той е изключително многопластов.

С развитието на интернет и комуникационните технологии достъпът ни до всякаква информация стана изключително лесен, само че отсяването на тази информация стана все по-трудно. И понеже няма някакви систематични усилия на ниво институции в тази посока, всеки трябваше сам да се научи как да съществува в дигиталната информационна среда.

Самообучението обаче не винаги стига. Според мен са необходими две неща – първо медийната грамотност да залегне в училищното образование и второ да се организират мащабни обучения за възрастни по медийна грамотност, тъй като много поколения се сблъскаха с новите технологии, без да имат каквато и да било подготовка да боравят с тях.

Медийната грамотност може да се разглежда многостранно. Най-общо казано, това е умението да боравиш с източници на информация и да преценяваш (не “преценяш”) самостоятелно тяхната достоверност.

Един пример – чувала съм изречения от сорта на “Той много чете. По цял ден е във Фейсбук, постоянно се рови и много знае по темата.”

Едно е да четеш, друго е да знаеш какво четеш, кой го е написал и защо. Както писах по друг повод, вече всички имаме нужда от базисните умения, които преди няколко десетилетия са трябвали само на професионалните журналисти. Необходимо е всеки да знае как да проверява източниците си на информация и че не всяко нещо, за което е заснето видео с ниско качество, качено в You Tube, е истина. Необходимо е да обучим и деца, и възрастни каква е разликата между факт и мнение и защо тя е важна. И защо не можем да си позволим да вярваме на медии, които не правят разлика между двете.

Медийната грамотност е част от дигиталната грамотност, която също липсва като тема за обществото и за образователната ни система. В света на съвременните технологии и деца и възрастни трябва да бъдат обучавани по теми като поведението им в интернет, сигурността на данните им, възможните интернет измами, как да използват технологиите безопасно.

Дефицит на критично мислене

Той е последица от горните две липси.

За да има самостоятелно мнение, човек трябва да мисли критично. А това е възможно само ако има познания за света, на базата на които да си състави мнение (гражданското образование), и умението да оценя фактите и мненията, които намира в медиите (медийната грамотност).

Пак пример от университета – отново като студент, вече магистър по европейска интеграция, за пръв път попаднах на преподавател, който повече задаваше въпроси, отколкото четеше лекции в класическия смисъл на думата. Започваше темата, но не изнасяше лекция, а ни питаше защо според нас това е така и какво следва от този факт. На практика се получаваше така, че ние, студентите, използвайки вече наученото до момента и мислейки самостоятелно, сами стигахме до познанията и изводите, вместо да чакаме някой да ни ги налее с фуния в главите.

Това според мен е изключително важно и ценно и също е една голяма липса в образованието в България. Самостоятелността на мисленето, логическото обвързване между отделни факти за света, достигането до собствени изводи – това би трябвало да е крайната цел на всяка образователна система. Само че основите трябва да се поставят още в училище, а не да чакаме да достигнем до хуманитарна специалност в университет.

Тези три липси в образованието ни според мен поне отчасти могат да обяснят популярността на неистината сред част от хората в България.

Те, плюс погрешното схващане за образованието като нещо, което получаваш и край.

Образованието продължава цял живот. Особено когато светът се променя толкова бързо в технологично отношение. И за да не остават цели поколения във вакуум, според мен е особено критично да се съгласим за важността на образованието за възрастни, което да им даде както базисни компютърни умения, така и способността да различават качественото медийно съдържание от манипулацията. Това наред с обучението на децата в училище по горните теми.

Историята за ламята

Накрая ми се иска да завърша с историята за ламята с многото глави. Героят се бори с нея, отсича една глава, на нейно място се появява друга и т.н. 

Главите на ламята са неистините, които могат да се разпространяват онлайн. Те са много, идват по различни канали и на практика са неизчерпаеми. Току обориш една и се появи следващата. Даже понякога на мястото на една разобличена неистина се появяват нови три.

Това е загубена битка срещу откровената лъжа и дезинформацията. Старата максима, че лъжата е обиколила света, преди истината да е успяла да си обуе обувките, се е появила още преди интернет и днес е по-актуална от всякога. (Една от най-старите й версии принадлежи на Джонатан Суифт: “Лъжата лети, а истината куцука след нея”. )

Единственият начин да се справим с ламята е вътре в нас. Нашите собствени механизми за разпознаване на дезинформацията, манипулацията, откровената лъжа, пропагандата. Единственият начин да не затънем в тресавище от неистини, изписани с главни букви и правописни грешки, е да поставим образованието на деца и възрастни в центъра на израстването ни като граждани. Образованието по принцип и по-конкретно гражданското образование, медийната и дигиталната грамотност и критичното мислене. Звучи дълго и трудно и не малко време вече е загубено, но друг начин няма.

Алтернативата е героят ни най-накрая да се изтощи от битката с ламята, да бъде изяден от една от многото й глави и на следващия ден ламята да напише във вестника, че не, тя не е изяла героя, тя герои по принцип не яде, просто го е гонила да го освободи и той, бягайки, е паднал по стълбите.

Образованието не е да напълниш кофа, а да запалиш огън” – Уилям Бътлър Йейтс

снимка: Pixabay, Pexels.com

Операция или война – отговорът е в руските медии

Свобода на словото?

Всъщност е много лесно да разберем каква е действителността – трябва ни само малко логика и критично мислене.

Има два наратива за онова, което се случва в момента в Украйна.

Путин и официалните медии в Русия го наричат “специализирана операция” без цивилни цели, чиято цел е “демилитаризация и денацификация” на Украйна и един вид освобождаване на хората в Донбас и в цялата страна от “нацистите”.

Останалата част от света (141 държави според гласуваната в ООН резолюция за осъждане на действията на руската държава) нарича случващото се непредизвикана военна инвазия, при която се нападат безразборно цивилни, обстрелват се жилищни квартали и се отправят заплахи за ядрена война.

Това не са две гледни точки.

Това са два взаимно изключващи се наратива, две версии за реалността, от които само едната би могла да бъде вярна. И не ни трябват нито емоции, нито спорове за отделни събития и случки, обхващащи последните 8, 10 или 20 години, за да разберем къде е истината.

Има една много проста, логична и достатъчна причина, поради която, разсъждавайки критично, би следвало да стигнем до извода, че наративът на Путин за войната в Украйна е нереален и няма връзка с действителността.

И тя е, че в Русия няма нито свободни медии, нито свобода на словото.

А без тези две необходими характеристики на демократичното общество официалната власт действа без коректив, без да трябва да отговаря на въпроси и без да носи отговорност пред никого за нищо. Нито за войните, които води, нито за информацията, която спуска към обществото.

Иначе казано, онова, което се излъчва по официалните руски медии, не подлежи на никакъв граждански или журналистически контрол.

Откъде знаем, че в Русия няма свободни медии?

Няколко неща:

1. Липсата на свобода на словото вече е закон

От 4 март 2022 г. в Русия действа закон, според който всички журналисти, които отразяват войната в Украйна по начин, различен от наложения от Кремъл – например като я наричат “война” – могат да бъдат наказани със затвор.

2. Заради този закон работа на терен в Русия спряха на практика всички медии освен официалните

Заради горното редица големи международни медии спряха да предават от Москва. Изтеглиха екипите си от Русия, за да защитят безопасността на журналистите си. Една от тези медии е BBC, чийто директор коментира така: “Този закон криминализира процеса на независима журналистика”.

Тази сутрин радио “Свободна Европа” обяви, че спира операциите си в Русия – решение, което според медията се е наложило “заради нападението над истината от страна на режима на Владимир Путин”. “Свободна Европа” излъчва радио програма за руска аудитория от 1953 г. Днес достъпът до радиото е спрян на територията на Русия и на сайта си те съветват руснаците как да заобиколят забраната. Което ще рече, че свободният достъп до “Свободна Европа” е бил по-лесен по време на социализма, отколкото сега. Държавата е ограничила разпространяването на чуждестранни медии като цяло, което на практика означава, че хората там нямат никакъв достъп до външна информация.

3. Независимите руски медии почти изчезнаха

Малкото независими руски медии са почти изчезнали към днешна дата – преди дни работа приключиха радио “Ехото на Москва” (основано през 1990 г. от съветски дисиденти) и телевизия “Дъжд” (младият й екип я наричаше “оптимистичния канал”), а вестник “Новая газета” засега продължава работа, но трябваше да свали всичките си материали за инвазията на Русия в Украйна, за да не попадне под ударите на новия закон.

Главният редактор на телевизия “Дъжд” – Тихон Дзядко – коментира: “Основният проблем е, че ние отразявахме случващото се в Украйна обективно.” Той напуска Русия заради притеснения за безопасността си. Водещата Екатерина Котрик също бяга от страната. Нейният коментар: “15 години затвор за това, че казваш истината. Това е краят на демокрацията в Русия. Всякаква свобода е изгубена.”

4. Това е продължение на отдавнашна тенденция

Още от преди войната в Русия съществува законодателство, според което действията на независими медии, журналисти и правозащитни организации могат да бъдат органичавани, като на тези субекти се сложи етикет “чуждестранни агенти”.

5. Повече от натиск

През последните 20 години шестима от журналистите на “Новая газета” – една от малкото независими медии в Русия – са убити заради работата си. Една от тях e Анна Политковская, която е работила по отразяването на войната в Чечня.

6. “Репортери без граници” поставят Русия на 150-о място в света по свобода на словото

През 2021 г. Русия е на 150-о място от 180 държави в класацията за свободата на медиите на “Репортери без граници”. Това е с едно място по-назад от 2020 г. (България е на 111-о място през 2021, също с място надолу спрямо предходната година.) В края на този текст е пълният профил на страната според организацията.

7. Режимът в Русия е авторитарен

Според неправителствената организация Freedom House Русия днес се класифицира като авторитарна държава. “Авторитарна” се нарича всяка политическа система, която концентрира власт в ръцете на един лидер или на малоброен елит, който не носи отговорност пред народа. Характеристики на системата са произволното упражняване на власт, липсата на свободни и демократични избори и липсата на свобода за създаване на политически партии, различни от управляващата. Един от инструментите за поддържане на такава система е потъпкването на медийната свобода – медиите стават единствено и само проводник на онова, което казва официалната власт.

8. В Русия няма свобода на словото и изразяването

Освен свобода на медиите, в Русия няма и свобода на словото и изразяването – хиляди хора са арестувани през последните 10 дни из цяла Русия, защото са излезли на площадите, за да протестират срещу войната, която води държавното им ръководство в Украйна. Което значи, че правото на свободно изразяване на гледна точка, различна от тази на управляващите, ефективно е потъпкано.

Тоест – официалните руски медии не са свободни медии

Така че, ако се чудим дали да вярваме на информацията, която идва за войната в Украйна от официалните руски медии, първо трябва да тръгнем от позицията, че това не са свободни медии. Оттам нататък би трябвало да е лесно да си вземем решението.

Като илюстрация на казаното можем да си припомним състоянието на медийната свобода и на свободата на словото по време на комунистическия режим в България, който чисто исторически и фактологично се нарича “тоталитарен”. (“Тоталитарен” е “авторитарен” с още по-малко свободи и със силна идеологическа обосновка.) Така лесно можем да си отговорим на въпроса дали журналистите, а и хората като цяло в едно изцяло контролирано общество имат възможности за изразяване на собствено мнение. Дали през годините на комунизма е имало друг наратив за случващото се у нас и по света освен този на официалната власт?

Следователно, за да преценим дали да вярваме на информацията, която идва от официалните канали на руската държава, никак не се налага да прибягваме до емоционални аргументи, свързани с някаква митична крепостническа любов към отдавна несъществуващата царска Русия, омесена с неразбираема носталгия към също вече изчезналия Съветски съюз и с щипка сляпо преклонение към Путин в ролята на поредния портрет на стената. Всичката тази емоция никак не ни трябва, за да си вземем решението на кого да вярваме. Просто трябва да разсъдим логично и критично, използвайки разума си.

И да вземем за отправна точка логичната постановка, че не можем да приемаме безкритично информация, подадена от официалните правителствени медии на държава, в която няма нито свобода на словото, нито независими, критични или опозиционни медии. Държава, която използва репресивни методи, за да спре изразяването и разпространяването на всяка гледна точка, различна от нейната.

Власт без коректив

Една от основните функции на журналистиката е да бъде коректив на властта. Там, където тази роля не може да бъде изпълнявана, властта е оставена без коректив. Такава власт може да каже и направи всичко, което поиска, без някой да й държи сметка.

Власт без коректив има пълната свобода да изгради своя собствена, удобна за нея версия на света – фикция, която да използва с политически цели, налагайки я чрез официалните си комуникационни канали у дома и чрез добре организирана пропаганда извън държавата. Например в България.

*

А ето какво казва по въпроса за критичното мислене един класически руски автор:

Свободомислещите хора са онези, които са готови да използват умовете си без предразсъдъци и без да се страхуват да разберат неща, които са в противоречие с техните собствени обичаи, привилегии или вярвания. Това състояние на ума е рядко и е абсолютно необходимо за критичното мислене.” – Лев Толстой

Допълнителна информация за медийната обстановка в Русия от “Репортери без граници”, 2021:

“С драконовски закони, блокиране на уебсайтове, спиране на интернет и ограничаване или задушаване на новинарски източници натискът върху независимите медии устойчиво нараства от времето на големите антиправителствени протести от 2011 и 2012 г. Тормозът достигна нови нива след завръщането в Русия на опонента на Кремъл Алексей Навални, който беше арестуван веднага след пристигането си. Журналистите, които се опитаха да отразят събитията около Навални, включително демонстрации в негова подкрепа, са подложени на безпрецедентни и понякога насилствени ограничения. Докато основните телевизионни канали продължават да облъчват зрителите с пропаганда, средата става изключително потисническа за онези, които поставят под съмнение новия патриотичен и нео-консервативен дискурс или просто се опитват да правят качествена журналистика. Неясни избирателни закони се използват за вкарването в затвора на журналисти и блогъри. Кремъл изглежда има намерение да контролира интернет – цел, наречена “суверенен интернет”. Журналисти се обозначават като “чуждестранни агенти” – обиден етикет, който вече е залепен на много медии и неправителствени организации. Журналистите, които отразяваха големите протести в далекоизточния град Хабаровск през 2020 г., често са арестувани или глобявани с огромни произволни глоби, които да ги накарат да спрат. Междувременно Крим, който беше анексиран през 2014 г., и Чечня се превърнаха в “черни дупки”, от които има твърде малко новини и информация. Натам отиват още две републики в Кавказ – Дагестан и Ингушетия. Убийства и физически нападения срещу журналисти все така остават ненаказани, макар понякога кампании в тяхна защита да постигат победи срещу абсурдните обвинения на държавата, какъвто е случаят с Иван Голунов – разследващ журналист, който беше освободен през 2019 г., след като беше арестуван по скалъпено обвинение за трафик на наркотици.”

Мария Реса за журналистиката в света на социалните медии

Носителите на Нобеловата награда за мир за 2021 г. - Мария Реса и Дмитрий Муратов. снимка: Nobel Prize Outreach
Тя получи Нобеловата награда за мир за 2021 г. съместно с главния редактор на “Новая газета” Дмитрий Муратов.

Нобеловите лауреати за мир през 2021 г. са двама журналисти, което само по себе си е събитие – както припомня самата Мария Реса в интервю за “Икономист”, преди 2021 г. Нобеловата награда за мир последно е дадена на журналист през 1936 г. (Записана е като наградата за мир за 1935 г.)

Карл фон Осиетски
Карл фон Осиетски

Получава я немският журналист и пацифист Карл фон Осиетски (1889 – 1938) заради редица свои материали, в които разкрива тайното превъоръжаване на Германия в междувоенния период, което е в противоречие с Версайския договор. Заради работата си Осиетски е арестуван и изпратен в нацистки концентрационен лагер, където го намира новината, че е получил Нобеловата награда за мир. Властта не му позволява да отиде в Швеция, за да си получи наградата. След няколко тежки години на мъчения в различни лагери Осиетски умира от туберкулоза през 1938 г.

85 години по-късно Нобеловата награда за мир получават отново журналисти, този път двама – Мария Реса от Филипините и Дмитрий Муратов от Русия. Те живеят и работят в различни краища на света, но са обединени от усилията, които полагат “да защитават свободата на изразяване, която е необходимо условие за демокрация и продължителен мир”, по думите на Норвежкия Нобелов комитет. Работата на двамата често ги изправя срещу съответните им правителства, което води включително и до личностни атаки срещу тях. Дмитрий Муратов е главен редактор на критичния към властта руски вестник “Новая газета”, а Мария Реса е създател на платформата Rappler, която се бори за човешки права, срещу дезинформацията и срещу авторитарния режим на филипинския президент Родриго Дутерте.

Макар и да са минали повече от 80 години от времето на Осиетски, изглежда не много се е променило или поне не навсякъде – заради критиките си към режима на Дутерте Мария Реса е с повдигнати редица обвинения, заради които властите й забраняват да напуска държавата. Едва след като се обръща към съда, за да търси правата си, тя получава правото да излезе от Филипините и да отиде да си получи Нобеловата награда.

В интервюто за списание “Икономист” Мария Реса говори за работата си и за предизвикателствата пред журналистите в света на социалните медии. Цялото интервю може да се чуе в подкастa на “Икономист” (на английски):

Ето няколко акцента от него:

Технологии, тролове, дезинформация

Технологията промени напълно правилата на играта. Журналистите изгубиха силата на “пазачи на входа” в полза на технологичните платформи.

Лъжи, подправени с гняв и омраза – това е, което приоритизират алгоритмите на социалните мрежи; а не скучни факти. Това носи много пари на платформите. […] Колкото повече гняв, колкото повече омраза, толкова по-бързо и по-надалеч се разпространява посланието ти. Винаги съм казвала, че в момента социалните медии са настроени против фактите, против журналистите. И начинът да се противопоставим са пак фактите, дори и публично достъпните данни, които понякога не всеки може да разбере.”

На въпрос не е ли по-добре да си замълчиш пред масовото тролене, тя отговаря: “Не, защото ако мълчиш, наративът ще те заличи. Повторената хиляди пъти лъжа става истина.”

Дезинформация и политика

Според Мария Реса обикновено покрай избори се наблюдава увеличаване на дезинформацията в интернет. Тя разказва за политически кандидат във Филипините, който е обвинен в убийство и който използва акаунта си в социалните мрежи, за да разпространява дезинформация и така премества фокуса от обвиненията срещу себе си. Премества реалността.

Дигиталните авторитарни фигури, които и преди това си бяха авторитарни, се възползваха от социалните медии, за да консолидират властта си, за да манипулират хората и от това всички губим. Не знам как това не е ясно за всички онези, които имат възможността да променят нещо.”

“Единственият начин, по който журналистите могат да отговорят, когато властта ги притиска, е като “светнат лампата”.”

Ролята и отговорността на Фейсбук

Мария Реса работи като фактчекър за Фейсбук, което изглежда малко странно предвид мнението й за платформата като разпространител на дезинформация. На въпрос как се съчетават двете тя отговаря, че тези платформи имат всички средства, за да променят нещата, т.е. да променят това, че се използват предимно за разпространение на лъжи. На тях не им е необходимо специално законодателство, за да вземат мерки. И това е едната причина да работи с тях. Другата е, че аудиторията й е във Фейсбук. (100% от филипинците са във Фейсбук.)

И все пак, как може Фейсбук да е част от решението на проблема с дезинформацията, ако той е част от възникването му?

Отговорът на Мария Реса: “Нямаш избор като журналист. Иска ми се да затворя Фейсбук, но не мога. И мисля, че оттук ще дойде решението. Това е бизнес организация. А устойчивият бизнес модел включва технологиите. Това, което правят технологичните компании, е неустойчиво. Не само за тях, но и за обществото. На тях ще им се наложи да въведат журналистическите принципи.”

Нищо от това, което правим, няма значение, ако платформите, които доставят новини, не създадат механизми за защита на фактите”

Оптимист съм, защото трябва да съм. Аз израстнах със CNN и видях как тя се превърна в глобален новинарски лидер. И искам да дам на Фейсбук същия шанс. Става бавно, те правят твърде много пари. Просто се надявам, че големите технологични компании няма да искат да си спечелят славата на големите производители на тютюневи изделия.”

Борбата за фактите и за общата ни реалност

Притеснявам се, че когато разделяме реалността по този начин, не можем да имаме демокрация. Ако нямаме споделена реалност, не можем да решаваме проблемите. А има един тон проблеми за разрешаване.”

“Проблемът е, че новините идват до нас със светкавична скорост, а способността ни да ги възприемаме си остава нормалната човешка.”

“Фокусът върху свободата на словото и върху журналистите показва колко важно е да приемем сериозно борбата за фактите. Защото това [дезинформацията] променя нашата демокрация, това убива нашето споделено пространство.”