Обожавам да пътувам. Особено със самолет. Моментът, в който самолетът излита и главата ти става по-лека от въздуха, ми е любим.
Моментът, в който всичко това се променя, е като се прибера на родна земя.
Повечето българи, които се връщат от чужбина (особено от онази, по-западната), изживяват поне малък културен шок. Така че едва ли ще е кой знае каква новина да опиша моя, но пък тъй като на българска земя има и хубави неща и едно от тях е безплатният и неограничен интернет на летището, смятам да го използвам, за да споделя, че поне да ми олекне.
В едно ъгълче на Терминал 2, откъдето заминават самолетите по вътрешни линии (не съм пътувала по линията София – Бургас със самолет откакто съм била 3-годишна), кафенето не работи.
Това не е кой знае какво. Сандвичите за 8 лева не ме изкушават, защото в предишния самолет ме нахраниха.
Обаче съм жадна. И след известно колебание събирам лаптопа си (пуста българска недоверчивост) и изминавам няколкото крачки до примамливо светещата машина до изхода, за да дам 2 лева за половин литър вода.
След втората заседнала монета от 50 стотинки и след няколко неуспешни опита да принудя машината да върне стотинките с блъскане (аз лично нямаше да блъскам, обаче двама души до машината бяха много мили и дадоха тон) все пак се отказвам от мисълта за водата и се връщам на иначе прекрасната масичка до неработещото барче, за да удавя мъката си във Фейсбук.
Само че преди това отивам да се оплача – знам, че няма смисъл, – на някакви служители на чекина, които, очаквано, ми казват, че нищо не могат да направят. И докато аз се опитвам да обясня, че не искам нищо да правят, че знам, че не е тяхна работа, и че просто искам да съобщя, че всичко това не е редно, те ми обясняват, че на другия край на салона работи друго кафе и че за 1 лев никой няма да дойде, даже и да се обадя на телефона, изписан на машината. Отказвам се да обяснявам и се връщам на иначе приятната масичка в ъгъла на салона.
Около мен има още десетина-двадесет души, които също се радват на интернета. Само че някои не могат да го ползват, тъй като не могат да намерят контакт да си включат лаптопите. Някои от тях са чужденци, от които, незнайно защо, ми става неудобно.
И понеже все пак човек трябва да е оптимист, се успокоявам с мисълта, че за пръв път ще видя варненското летище. Както се казва, ще открия ново място на картата. Пътешественикът в мен е доволен и щастлив.