Categories
Разкази и подобни

Последен гост

Бурята вилнееше над малката кръчма и я правеше още по-малка. Вятърът свиреше в комина, а редките капки дъжд удряха прозорците като случайно изтървани думи, които потъват в неловкото мълчание на нощта, което пък на свой ред бива изметено от вихъра.

Беше началото на есента, но беше топло. Странната комбинация от топлото и бурята правеше нощта някак нереална, като излязла от стар филм. Някъде скърцаше дъска. Сигурно нещо се беше разхлабило в и без това паянтовата конструкция на кръчмата; но звучеше така, сякаш нещо се беше разхлабило в паянтовата конструкция на времето.

Предпоследният клиент се свлече лениво от високия стол пред бара. Леко залитна от умората и от уискито, тихо изхълца, смутолеви едно дежурно “Лека нощ” и умислено се отправи към вратата. Когато я отвори, бурята почти го върна обратно, но той събра сили, излезе навън въпреки вихъра и затръшна вратата след себе си. Нощта го погълна.

Силен порив на вятъра се плъзна по стъклата на прозорците и те изскърцаха. Някъде между два електрически стълба премина тръпка, лампите изгаснаха за миг, светнаха отново и мъждивата им светлина сякаш въздъхна, отчаяна от самотата на бурната нощ.

Барманът, останал сам в малката си кръчма доста след обичайното време за затваряне, се огледа наоколо и реши, че няма да въздъхва. Празнотата на помещението, бурята отвън, вятърът почти без дъжд – всичко това му създаваше едно особено усещане за край на вечерта, което му беше повече приятно, отколкото самотно. Да, повечето хора биха се почувствали тъжни и сами, останали зад бара в кръчмата, където преди няколко часа десетки хора се бяха сместили на маса за трима, а бирата се лееше непрестанно, като почти нямаше смисъл да се запушва кегчето – така следваха една след друга празните чаши. Него обаче го беше обзело някакво особено вечерно спокойствие, възможно само в началото на есента или в края на… На какво?

Докато се зачуди каква беше тази мисъл за край, която се промъкна в главата му, вратата на кръчмата се отвори и през нея нахлу бурята. През праха, който се завихри в течението, барманът едва успя да различи силуета на последния си клиент.

Високата фигура, облечена в черно, носеше някакъв продълговат багаж. Приличаше на калъф за контрабас, но беше доста тесен, за да е това. Може би беше някакъв друг струнен инструмент. Барманът не разбираше много от музикални инструменти.

Късният гост затвори вратата след себе си, но това сякаш не спря вятъра, който влезе заедно с него като лек полъх, като постоянно хладно течение, от което замириса на нещо влажно.

Докато фигурата се приближаваше към бара, барманът се опита да я разгледа, но не успя. Тя беше цялата покрита с черната си мантия, която завършваше с островърха качулка, спусната ниско над невидимо лице. Барманът несъзнателно потръпна, почесвайки се зад ухото, където никак не го сърбеше. Беше виждал доста много клиенти в кариерата си и малко неща можеха да го изненадат или притеснят, но въпреки това този късен гост накара кръвта му да изстине с няколко градуса.

Фигурата се покатери на един от високите столове пред бара със странна грациозност, подпирайки багажа си на тезгяха. Облакъти се с наведена глава, която все още не се виждаше, и сякаш леко въздъхна.

Мълчанието, което последва, беше толкова ледено, че на бармана му стана студено.

Фигурата стоеше абсолютно неподвижна. Приличаше повече на нарисувана, отколкото на жив човек. От момента, в който се настани на стола и спря да се движи, диплите на мантията й сякаш застинаха и дори слабото течение, което беше влязло през вратата с нея, не ги помръдваше.

Повечето клиенти в бара поръчваха още с влизането си и даже понякога, докато седнат, вече получаваха чашите си. Този закъснял гост обаче не само че не бързаше да поръча – късните посетители даже бяха още по-чевръсти с поръчките, – но и не казваше нито дума. След няколко минути мълчание, които съвсем спокойно можеше да са били часове, барманът реши да наруши тишината.

– Ъм… Добър вечер. Да Ви налея ли нещо?

Отговор не последва. Всъщност не последва никаква реакция.

– Може би… Уиски? – беше преценил късния посетител повече като уиски, отколкото като бира.

Неочаквано за самия него на този въпрос барманът получи нещо като отговор под формата на едва доловимо кимване.

– Чисто?

Този път нямаше съвсем никаква реакция, но барманът бързо реши, че това е от клиентите, които предпочитат уискито си чисто. Наля му от своето любимо – 12-годишно Springbank, което му миришеше на ранна сутрешна разходка по бреговете на Шотландия, – след което сипа и на себе си. Като цяло той имаше правило да не пие с клиентите си – това му се струваше напълно несъвместимо с професията, – но някакси му се струваше, че тази вечер е по-различна.

Той придърпа високия стол, на който рядко успяваше да седне в натоварените вечери, и седна зад бара, малко встрани от госта си. Сякаш се страхуваше да седне право срещу него и да го погледне отблизо.

Тракането на стенния часовник леко заглъхна, спря за миг, после изтрака пак и после пак спря. Повече не тръгна. Отдавна не се беше развалял, а поправката му беше доста досадно нещо, защото проклетата прашасала антика беше на около 200 години и нямаше много часовникари, които да могат да я ремонтират. Леко раздразнен от заглъхналия часовник, барманът реши да направи нов опит за разговор.

– Времето навън си го бива, а? Не си спомням да е имало такава буря по това време на годината от доста отдавна… Какво те води по нашия край в това време?

Моментът отново се проточи и на бармана пак му се стори, че е минало много време, преди от черната пелерина да се чуе дълбок гърлен глас, който изпълни цялото помещение, въпреки че беше тих:

– Работа.

Неясно защо барманът изтръпна и припряно изпи голяма глътка, която почти го задави, но и го постопли. Стори му се, че в малката кръчма не беше останало място за нищо друго, освен за този глас. Странна мисъл, при условие, че кръчмата беше празна. Зачуди се дали да не се поинтересува от естеството на тази работа, но нещо му подсказа, че това вероятно не е добра идея. Въпреки неподвижността си, силуетът пред него го изпълваше със странно усещане, плашеше го по някакъв необясним начин, но и го успокояваше, което беше още по-необяснимо.

Любопитството му обаче все пак надделя.

През дългите години, които беше прекарал зад бара, разговорите с хората бяха любимата му част от работата. Да, имаше ги онези с лошото пиянство, имаше ги празните дърдорковци, имаше ги агресивните и буйстващите, имаше ги и потресаващо скучните, които не успяваха да станат интересни даже и с помощта на алкохола. Всички тези категории не му пречеха, стига да му оставяха време да си говори с останалите, с онези, които имаха какво да кажат.

Вече почти не си спомняше как точно се случи така, че животът го доведе до малката кръчма близо до морския бряг. Струваше му се, че е било много отдавна. Някои хора го смятаха за самотен – не се беше оженил, нямаше семейство. Той обаче не се чувстваше никак сам. Всяка вечер през кръчмата минаваха хора, лица и истории. С някои ставаше приятел, с редовните посетители говореше като с роднини, а новите хора посрещаше с радостта на гостоприемен домакин, чието най-голямо щастие е къщата му да е пълна с гости.

Това беше неговият дом и той беше щастлив.

И сега, седнал малко встрани от този странен последен клиент, макар и с неясното усещане, че той не е от приказливите, барманът отново го заговори, този път на “ти”, с приветливостта, която отдавна се беше превърнала от професионален навик в част от него.

– А имаш ли къде да отседнеш? Времето навън е такова, че не ти пожелавам да търсиш оттук нататък. Дано да имаш нещо предвид. Има една страноприемница на площада, но старата ханджийка е доста кисела и не обича да отваря вратите си след залез слънце. Малко е суеверна. Смята, че като залезе слънцето, е по-добре да не пускаш никого в къщата си.

Той млъкна внезапно, защото усети, че не оставил време на госта да отговори. Той обаче нямаше и намерение. Седеше все така неподвижен, със скрито от пелерината лице. Едва сега барманът осъзна, че уискито стоеше пред него недокоснато. И че вече не беше облакътен на бара (кога ли беше помръднал?), не се беше и подпрял. Ръцете му не се виждаха, бяха завити някъде из диплите на тежкото черно наметало. Странният му багаж, подпрян на бара, приличаше на килнато бесило. Странно как му хрумна такова сравнение. Той се прокашля, преди да повтори въпроса си:

– Та… имаш ли къде да отседнеш?

Фигурата беше все така неподвижна, като паметник. Барманът беше загубил надежда за отговор, когато гласът отново изпълни кръчмата:

– Не. Няма да се застоявам. 

– Няма да останеш за вечерта? Къде ще ходиш в това време?

– Какво му има на времето? – гласът беше все така дълбок и кънтящ, въпреки че беше тих, но в него се прокрадна нещо ново, което барманът не успя да разпознае веднага.

– Как какво? Вятърът ще те отнесе в момента, в който излезеш навън, а когато се усили, дъждът ще влезе даже и под тази внушителна наметка, която имаш. По това време човек трябва да е на топло, със сухи дрехи и чаша уиски до себе си, а не навън. Има и едно друго място, където може да има стаи, но не е толкова близо…

– Нима малко дъжд ти се струва толкова страшен? Природата не е страшна, тя просто… Тя просто е.

Барманът бързо разбра каква е новата нотка в гласа на непознатия – това беше желание за разговор, което сякаш изненадваше и самия него. Дали… Барманът се зачуди. Дали късният гост беше самотен? Някои от клиентите му си говореха с него, защото нямаха други хора в живота си, с които да споделят какво ги мъчи и радва, освен полупознатия барман в малката кръчма. Може би гостът беше от тях?

– Не че е страшна, обаче не е необходимо да се излива върху нас. Искаш ли да останеш тук? По принцип имам една стаичка за гости, която не давам, но в тази нощ мисля, че мога да направя изключение.

Фигурата леко се завъртя към него, но лицето й все още беше в сянка. Изпод наметалото сякаш надничаше дълбок мрак, събиран векове наред, вече част от тъканта на времето. Барманът за втори път се зачуди защо тази вечер му хрумваха най-странни сравнения. А фигурата го гледаше и сякаш нещо в нея… Да, нещо в нея се усмихваше, може би дори се смееше. Какво точно беше то беше трудно да се каже, защото нищо не се виждаше.

– Да остана тук? Предлагаш ми своя покрив? – да, вече нямаше съмнение. Гласът звучеше развеселен. Беше обаче все така всеобхватен и тежък и веселостта не му отиваше много, даже беше леко абсурдна.

– Защо това ти се струва толкова странно? – барманът вече съвсем не беше сигурен накъде отива този разговор, но някакси не можеше да го прекъсне.

– Защото… – гласът стана още по-тих и кънтящ едновременно, ако това изобщо беше възможно. – Никога досега не ми се е случвало… – гостът сякаш се чудеше какво точно иска да каже. – Никога досега не ми се е случвало някой да е загрижен за мен. За мен. – Последните думи прозвучаха някак натъртено, все едно чук се стовари върху наковалня. Ехото ги повтори, но не беше точно ехо, защото кръчмата беше твърде малка, за да има ехо. Беше по-скоро като нещо, което кънти вътре в главата ти.

Барманът внезапно се намери в невъзможност да измисли какво да каже. Искаше му се да прояви някакъв вид съчувствие, но му беше трудно да изрази нещо такова към фигура, облечена в черно, чието лице беше скрито и чийто глас по някакъв странен начин отекваше повече в съзнанието, отколкото в стаята. Изминаха няколко минути, в които липсата на тиктакането на стенния часовник беше оглушителна. Бурята навън продължаваше да вилнее.

– На мен не ми и трябва някой да е загрижен за мен – фигурата пак се завъртя така, че барманът я виждаше в профил. – Така че не ми съчувствай.

Барманът преглътна и усети как нещо полази по гърба му. Не че беше кой знае какво четене на мисли, но фактът, че гостът толкова точно усети настроението му, го стресна повече, отколкото можеше да го стресне черният му силует или липсата на видимо лице. Преди барманът да успее да отговори, гостът продължи, сякаш говорейки на себе си:

– Човешката загриженост е една от многото емоции, които не разбирам. Сигурно защото не ги изпитвам. Като цяло емоциите не са добри за мен. Те не са добри за никого, ако питаш мен. Усложняват и най-простите задачи. Карат хората да се отклоняват от това, което трябва да бъде свършено. Пълна загуба на време. Не че очаквам да се съгласиш с мен, просто споделям.

– Нуждата от споделяне също е човешка емоция – тихо каза барманът. Пълзенето по гърба му беше намаляло, но не беше изчезнало съвсем. Даже леко се усили, когато фигурата отново се завъртя към него. Тъмнината, която надничаше изпод качулката, се беше сгъстила, а движението на тъмния силует донесе едва доловим хладен полъх.

– Да… – гласът звучеше малко уморен и умерено изненадан. А може и да беше много изненадан, но не можеше да изрази това чувство с по-голяма сила. – Предполагам, че си прав… – последната сричка заглъхна, а изненадата в тона на госта сякаш се оттичаше в тишината, подобно на дъждовните капки, които се стичаха по прозорците. Кога ли се беше усилил дъждът?

В последвалата тишина барманът се опита да прецени откога навън валеше толкова силно и без особен успех посвети на този въпрос цялата си мисловна енергия. Вероятно защото не знаеше точно какво да каже. Погледна към часовника, за да не гледа към госта. Стрелките бяха спрели почти една върху друга и изглеждаха като замръзнали. Дъждът навън се усили още повече, а времето сякаш се забави. Барманът бавно отпи от уискито си, но глътката не му беше приятна. По някаква причина гърлото му се беше стегнало. Той остави чашата на бара и погледна към госта си, сякаш го виждаше за първи път. Той изглеждаше по същия начин, но барманът сякаш едва сега го видя. Ръката му конвулсивно стисна чашата и той се опита безуспешно да преглътне. Сърцето му започна да бие учестено.

– Нима те е страх? – гласът на черната фигура прозвуча още повече като глас в главата му. Барманът най-сетне успя да преглътне мъчително. Когато отвори уста да отговори, гласът му беше дрезгав и сух. Беше разбрал.

– Не знам… Трябва ли да ме е страх?

Фигурата сякаш леко повдигна рамене.

– Как да ти кажа… При всеки е различно.

– Не… – барманът едва позна собствения си глас. – Имам предвид… Трябва ли да ме е страх?

– Хм… – гласът изпод черната мантия пак леко се развесели. – И на този въпрос ми е трудно да ти отговоря. Виж… Човешките емоции, както вече ти казах, за мен не са много ясни. Ако ме питаш мен – не, няма причина да те е страх. Да се страхуваш от мен е все едно да се страхуваш да сложиш единия си крак пред другия, когато вървиш. Безсмислен и излишен страх. Няма как да стигнеш където и да било, ако не слагаш единия крак пред другия. Разбираш ли?

Барманът кимна. Не отговори, заслушан в собствената си душа. Опитваше се да открие съжаленията, въпросите, недовършените неща, далечните спомени. Замисли се за всичко и за нищо и усети гърдите си малко празни. Прииска му се да вземе чашата с уискито и да отпие една глътка, но ръката му отказа да помръдне. Цветът в чашата беше меден и той се съсредоточи в него. Без да поглежда настрани към непознатия и едновременно познат гост, той попита тихо:

– А… Има ли значение… Може ли нещо да се направи? Можеше ли…

– Как така нещо да се направи? – фигурата звучеше искрено учудена. След миг размисъл гласът й стана знаещ. – Имаш предвид дали е неизбежно? Е, би трябвало да знаеш. Нали не си от онези, които се пазарят?

– Не… – барманът вдигна поглед от уискито и погледна към спрелия часовник. – Нямам предвид това. Става дума за чисто любопитство. Ако например бях затворил по-рано днес… Или ако бях извън града… Такива неща имат ли значение?

Фигурата сякаш тихо се засмя. Беше искрен, дори някак добронамерен смях.

– Не, разбира се. Виж аз съм само изпълнител. Решението кога да стане не е мое. Виж, “къде” може да варира, но това няма особено значение. Важно е “кога”. А то не зависи от мен. Аз си имам списъци. Всичко е описано, точният момент е подаден и аз само изпълнявам каквото се иска от мен. Толкова е просто.

Барманът на свой ред тихо се усмихна.

– Това е някак успокоително. Тоест няма значение, че днес работих до по-късно. Да не съжалявам, че не затворих навреме.

– Навреме… – гласът на госта се забави, сякаш той се замисли над нещо ново. – Времето е толкова особено нещо. Времето… 

Внезапно фигурата млъкна. Барманът я погледна и почти падна от стола си, когато видя достолепната черна фигура да слиза от високия си стол с бързина, която никак не й отиваше.

Гостът се обърна с гръб към бара и направи крачка към вратата. След това застина.

Барманът се огледа, очаквайки нещо да се случи. Само че не се случи съвсем нищо. Единствено дъждът навън сякаш леко намаля, а вятърът поотслабна. Дали бурята не свършваше? И имаше ли значение това за него?

– Не, не, не, не, не… – гласът на фигурата прозвуча първо съвсем тихо, после малко по-силно, след което замлъкна. Барманът разтревожено се навдигна в стола си.

– Всичко наред ли е? – въпросът му прозвуча доста нелепо в създалата се ситуация. Гостът все така мълчеше и не мърдаше. Барманът леко се притесни. Понечи да каже още нещо, когато гостът заговори, все така с гръб към него.

– Това не е възможно. Няма как…Не е…

Едва сега барманът разбра накъде гледаше гостът му – към стенния часовник над вратата, който беше спрял малко след влизането на последния клиент.

– Да, развали се – каза барманът малко извинително. – Рядко се случва, но се случва. Иначе е много точен. Ти да не би да закъсняваш за някъде?

Фигурата се обърна към него като на пружина. За пръв път барманът се оказа директно пред госта си, но някакси не се изненада, че изпод качулката му пак нищо не се виждаше. Затова пък гласът се чуваше доста добре. Беше все едно бурята отвън се е концентрирала в звук.

– Да, закъснявам. Даже вече закъснях. За теб.

Барманът премигна няколко пъти, без да разбира. След което премигна още няколко пъти, чудейки се дали пък не е разбрал.

– Тоест? – въпросът му беше изключително предпазлив.

Фигурата не отговори. Вместо това с бавни стъпки се отправи към продълговатия си багаж. Сякаш клатеше глава невярващо или поне така изглеждаше. И говореше на себе си.

– Не помня кога ми се е случвало за последно. И дали изобщо ми се е случвало. Това не трябва да става. Не е редно. Разваля се всичко. Редът. Редът е най-важен.

Фигурата прегърна багажа си и сякаш погледна към пълната си чаша уиски.

– Да не искаш да кажеш… – барманът все пак се осмели да попита, защото му се струваше някакси важно.

– Да – гласът на госта беше съвсем тих. Звучеше и много, много стар. – Сгреших. Заговорих се с теб и пропуснах часа. Не че се ориентирам по тези смешни неща, които използвате, за да отмервате времето. Времето отеква вътре в мен. Аз го усещам така, както ти усещаш всеки дъх, който поемаш. Изглежда невъзможно да пропусна момента, щом времето е вътре в мен, нали? Обаче… – гостът тихо въздъхна. – Обаче явно е възможно.

– И… Това означава ли, че…?

Фигурата се обърна отново към вратата. Багажът й беше по-висок от нея и сякаш се облягаше нежно на рамото, скрито под пелерината.

– Означава, че ще се видим друг път – и, както казваше това, гостът тихо се засмя. – Идея си нямаш колко рядко ми се случва да кажа нещо подобно. Но така стоят нещата. Не знам кога ще е. Може да е следващата седмица, а може и да е след години. Както ти казах, от мен нищо не зависи. Аз съм само изпълнител. И действам само в момента, в който трябва да се действа. Ако го изпусна… Ами, виждаш какво става. 

Все така с гръб към бара, късният посетител бавно тръгна към вратата. Бурята навън беше утихнала и гласът на госта прозвуча още по-кристално ясно в тишината:

– Колкото и странно нещо да е времето – а идея си нямаш колко е странно за твоите представи, – човек просто не може да умре вчера. Толкова е просто. Предполагам, че за твоите разбирания имаш късмет. Или нещо такова.

Фигурата вдигна дясната си ръка – или по-скоро ръкав, защото ръка не се видя – като за поздрав, докато с лявата хвана дръжката на вратата. Барманът установи, че му беше станало доста по-лесно да диша и че ужасно много му се иска да си допие уискито. Но също толкова много искаше да изпрати госта си, да му каже нещо мило като на всеки друг гост или просто да го попита…

– А дали мога да те питам нещо?

Както беше тръгнала да отваря вратата, фигурата се спря. Изпод диплите на черната мантия се чу тихият и непривичен смях.

– Повечето хора в своята ситуация нямаше да имат търпение да си тръгна, а ти ме спираш, за да си поговорим още малко?

– Да…- барманът се усмихна на гърба на госта си. – Звучи доста абсурдно, прав си. Обаче… Кой знае кога ще мога да си поговоря с теб отново – той се сепна. – Не че много искам – сепна се отново. – Не че не ми е приятно. Разбираш ме, нали? Искам да кажа… Просто ми се иска да те попитам.

– Нека да позная – искаш да знаеш какво има след това?

– Не… Тоест, да, искам, но не мисля, че ще ми кажеш.

– Прав си. И? Какъв ти е въпросът?

– Какво има в калъфа?

Тихият смях изпод мантията стана по-силен и някак по-сърдечен, въпреки че думата “сърдечен” никак не изглеждаше подходяща за случая. На бармана даже му се стори, че необикновеният му гост не може да спре да се смее за достатъчно дълго време, за да може да отговори на въпроса. И наистина отговорът дойде малко през смях:

– Искаш да знаеш какво има в калъфа? Добре, предполагам, че мога да ти кажа. Истината е, че няма нищо.

– Как така нищо? – барманът се облегна на бара и се надвеси напред, за да чува по-добре. Гласът на госта му беше станал по-тих.

– Така, нищо. Очакваше да ти кажа, че вътре е косата, нали? Вие, хората, сте много интересни в това отношение. Имате някакви предварителни представи за нещата, които са толкова упорити, че влияят на начина, по който виждате света. Толкова са упорити, че понякога надделяват над разума и над онова, което виждат очите ви. Ако се вгледаш по-добре, ще видиш, че ръцете ми са празни. Онова, което нося – или не нося, – е изцяло плод на твоето въображение. Начинът, по който ме виждаш и чуваш, също е плод на твоето въображение.

Последните думи бяха съвсем тихи, макар че барманът ги чу много добре. С последната сричка от последното изречение вратата се отвори, фигурата изчезна в мрака, все едно се разтвори в него, след което вратата се затвори. В кръчмата стана съвсем тихо.

Нощта навън също беше тиха. Беше не просто тиха, а съвсем безмълвна и неподвижна, каквато може да е само късна нощ след буря. Нощ, която се е притаила в очакване на новия ден.

снимка: Tobias Bjorkli, pexels.com

Categories
Разкази и подобни

Скърцането /разказ/

КилерКогато за пръв път чу скърцането от килера, той се направи, че не го чува.

Categories
Разкази и подобни

Търсенето

– Ето го, тук трябва да е! – малкият Гошко тичаше запъхтян към едно от дърветата в малкия парк. След него бавно вървеше дядо му.

Categories
Разкази и подобни

Последният летен следобед

Изсъхнал стрък трева я убоде по бузата и тя се почеса разсеяно. Размърда пръстите на краката си и погледна към небето. Слънцето се беше спуснало ниско над хоризонта, но все още печеше доста силно.

Categories
Разкази и подобни

Един ден на Джим

Днес Джим беше неспокоен. Беше успял да се измъкне за малко, но знаеше, че всеки момент ще го повикат обратно. Може би затова се оглеждаше със страх, което беше глупаво и нямаше да помогне.