Categories
WWW Светът, в който живеем Четвъртата власт

“Видях го в интернет, значи е вярно”

Настоящият текст виждам като начало на нещо по-голямо, което отдавна ми се иска да напиша и което в главата ми има малко учебникарското заглавие “Журналистика за всеки”. Надявам това наистина да се превърне в по-голям проект и да му измисля по-хубаво заглавие.

Каква е идеята с две думи

Пандемията от Ковид-19 и съпътстващата я пандемия от всякаква (включително подвеждаща и невярна) информация ме накара да се замисля за новата роля, в която всеки един от нас е влязъл, независимо дали го осъзнава или не.

Посредством социалните медии всички ние не само консумираме, но и разпространяваме и публично коментираме информация. В зависимост от броя на хората, с които сме свързани виртуално, и от свободното време, с което разполагаме, всички ние имаме потенциала да комуникираме съобщения до големи групи хора – от няколко десетки до няколкостотин или доста повече. При това без да се налага да влагаме кой знае колко усилия или време.

По този начин реално всички влизаме в ролята на журналисти.

Онова, което доскоро беше професия, сега се е превърнало в хоби на всеки, който има интернет връзка и някакво устройство за достъп. Всички уведомяват, съобщават, споделят, коментират, качват видеа и снимки, правят анализи, изказват мнения.

И тъй като в този смисъл всички вече сме журналисти, ми се струва полезно всеки да се запознае с основните принципи на журналистическата работа. Защото, както казват англичаните, If a thing is worth doing, it is worth doing well. (“Ако си струва да правиш нещо, то си струва да го правиш добре”). Продължението би било “иначе не го прави изобщо”.

Аз съм журналист. Завършила съм журналистика във ФЖМК (Факултет по журналистика и масова комуникация) при Софийския университет “Свети Климент Охридски”. След това съм избрала да се занимавам професионално с други неща. Публикувам само тук, в личния си блог. Пиша както публицистични текстове, така и художествени. Писането като цяло е моя страст. Имам малка аудитория и никой не ми плаща за това, което пиша. Което значи, че съм напълно свободна в мненията, които изразявам.

Разказах ви накратко за себе си, за да знаете какъв е човекът, написал настоящия текст. Което води до първото правило на това, което засега се казва “Журналистика за всеки”:

Винаги, винаги, винаги проверявайте източниците си на информация

Кой ви съобщава дадена новина и кой прави даден коментар е също толкова важно, колкото съдържанието на тази новина или коментар. Ако усвоите това ценно знание, ще имате защитни механизми срещу влиянието на съмнителни източници като онези, които наводняват Фейсбук с новини от сорта на “Клинт Ийстууд почина”. (Спомняте ли си? Повярвахте ли? Споделихте ли?)

Вече отдавна не живеем в свят, в който на една малка държава се падат пет-шест вестника, две радиа и една телевизия и в който дори само по силата на тяхната ограничена численост на традиционните медии се гледа като на авторитети.

Медиите са все повече. Все повече са и хората, които се информират както от медии, за които не знаят нищо (чии са, какви гледни точки защитават, как се финансират), така и от социалните мрежи, където преки източници на информация са техните приятели, които обаче споделят нещо, споделено от друг, който на свой ред го е споделил от трети, и така нататък до края на света, като често реалният първоизточник на дадената информация дори не може да бъде намерен. А и малко хора ще го потърсят.

Да разчитаме на информация, получена по неизвестни канали, е еквивалент на “Една жена ми каза”. По този начин преподавателите ми във ФЖМК описваха недостоверните източници.

Накратко: “една жена ми каза”, “видях го във Фейсбук” и “четох го в един сайт” не са източници.

За да повярвате на дадена информация, особено когато тя по някакъв начин се стреми да опровергае официални или общоприети тези, винаги трябва да знаете или да се опитате да намерите отговорите на следните няколко въпроса (може да не звучи много лесно, но това е журналистическата работа):

1. Кой е първоизточникът на информацията?

Т.е., коя е медията и кой е авторът. Говорим за първоизточник, а не за мястото, където вие сте я видели за пръв път. Обърнете внимание как по БНР например, когато съобщават някаква новина, добавят “съобщи агенция Франс прес” или “разказа нашият репортер Х”. Това са първоизточниците на информацията. Ако не можете да намерите първоизточник на дадена информация, не би следвало да й се доверявате безрезервно.

2. Има ли посочен автор и кой и какъв е той?

За да прецените дали може да повярвате на дадена информация, винаги трябва да знаете кой и какъв е източникът/авторът й. Ако дадено медийно съдържание няма посочен автор, то вие нямате причина да му вярвате. Ако има автор, но той е само едно име и вие не знаете нищо за него, това е все едно да няма автор.

Да се доверите на съдържание, което или няма посочен източник или автор, или авторът е само едно име, което нищо не ви говори и за което нищо не знаете – това е все едно да срещнете непознат човек на улицата и внезапно и спонтанно да започнете да вярвате на всяка една негова дума, без да се замисляте, макар че не знаете нищо за този човек. Не бихте го направили, нали?

3. Откъде идва експертизата на източника/автора?

Ако авторът се представя като експерт, трябва да знаете откъде е експертизата му. Ако се позовава на други експерти, то трябва да знаете кои и какви са те.

Повод за силно съмнение в достоверността на една информация са изрази като: “Експерти твърдят, че”, “Учени са доказали, че” или “Общоизвестно е, че”.

Това не са източници. Това са празни фрази, които придават фалшива тежест на съдържанието и които заблуждават, че информацията е достоверна. Една събирателна група от хора като “научната общност”, “специалистите” и т.н. няма нито лице, нито име, поради което не може да се смята за достоверен източник.

Всичко това важи с особено голяма сила, когато става дума за мнения по специализирани теми от сорта на ядрена енергетика или вирусология. Тогава още повече сте длъжни да знаете откъде идва експертизата. Ако не знаете, трябва да научите. Ако не успеете да научите, не би следвало да се доверите на съответното съдържание.

4. Какви са експертите и имат ли те други изяви, освен в информацията и медията, които изследвате?

При някои материали може да имате и автор, и експерт, които са застанали с имената и с биографиите си. Все още обаче не сте готови да се доверите. Трябва да видите кой и какъв е човекът, който стои зад дадено име.

Как да стане това? Един начин е да потърсите данни за този човек или тези хора в други медии, като обаче внимавате да не попаднете в омагьосан кръг, в който едно и също нещо ви се съобщава от няколко сайта, посочвайки един и същи източник-експерт, и така ви заблуждава, че това е общоприета теза, разпространена от общоприет експерт.

Сам по себе си фактът, че нещо го има на няколко места, не означава, че това нещо е вярно. Фактът, че един предполагаем експерт е получил трибуна в различни медии (а различни ли са те наистина?) или че мнението му се споделя от много хора във Фейсбук, не го прави задължително експерт, нито прави мнението му достойно за доверие.

Не забравяйте и нещо много важно – ако вие самите не сте експерт в дадена област, то вие нямате необходимите познания, за да разпознаете фалшивия експерт. В този случай ще трябва да потърсите други експертни мнения по темата, да проверите кои от тях са изказани от доказани авторитети в дадената област и да сравните откритията си с информацията, чиято достоверност проверявате.

Най-сигурно в този случай е да се опитате да намерите експерти с различни и противоречащи си мнения, защото така не рискувате сами да си ограничите възможността да намерите истината.

5. Имат ли авторът и/или експертите политически или други пристрастия?

Всеки от нас има някакви убеждения, предварителни представи за света, стереотипи. Един мой любим цитат от преподавателите ми във ФЖМК е, че пълна обективност не съществува. (Което не значи, че при качествените медии нямаме новинарска обективност с доста висока степен.)

Важно е, консумирайки дадено медийно съдържание, да се запитаме какви са пристрастията на автора му. Дали е член на политическа партия? Дали е носител на икономически интереси? Какъв е авторът и какви са интересите му е знание, което ви е необходимо, ако смятате да повярвате на дадено съдържание, да го споделите, да го коментирате и т.н.

Обаче. Експертизата и пристрастията са различни и отделни неща.

Възможно е дадена личност да е едновременно експерт в областта си и да има някакви пристрастия, които той съзнателно или не да включва в тезите, които излага. Имайте предвид, че това е особено труден случай, ако добавим към него нарочно намерение за манипулация и дезинформация.

6. Кой плаща за това информацията да стига до вас?

Винаги трябва да знаете кой стои зад снабдяването ви с информация. Защото информацията струва пари.

Достигането до вас на една новина или на един коментар (защото двете са различни, но това е тема за друг разговор) струва пари. Помислете за сиренето в хранителния магазин или за обувките на краката си, за които вие сте платили на: производител, търговец на едро, търговец на дребно, понякога маркетинг специалист или рекламист, касиер в магазин, охранител в магазин, производител на опаковката и т.н. и т.н.

Информацията не е стока в прекия смисъл на думата, но пътят й до потребителя е сходен с този на стоките. Тя се създава с написване на текст или заснемане на репортаж, обработва се с редакция, монтаж, качване на някаква платформа и след това пътува до вас, за което преминава през телевизионно, радио, печатно или интернет разпространение. Понякога някъде по пътя има и реклама на дадената медия или на конкретното съдържание.

Всички хора по тази верига трябва да получат заплащане за труда си и откъде идва това заплащане е важен въпрос.

Как плащаме за медийно съдържание по принцип

Обществените медии (БНТ и БНР) се финансират предимно от държавния бюджет и доста по-малко от реклама. Търговските медии (т.е., всички останали) се финансират основно от реклама и по-малко от преки плащания от потребителя (пряко плащане е например като си купите вестник или списание или като се абонирате за медия).

А има и медии (използваме широката дефиниция за медии като всичко, което носи съдържание, включително уебсайтове), чието финансиране не идва от реклами или преки плащания, а идва от неизвестни за широката общественост места и дейности.

Ако вие не сте платили пряко или непряко пътя на информацията до вас, то някой друг е платил.

Как точно се финансира всяка една медия (пак говорим за медии в широкия смисъл на думата) – това за съжаление няма как да знаем. Важно е обаче да имаме предвид този въпрос, винаги да си го задаваме, преди да повярваме на дадена информация, и да се опитаме да си отговорим на него по най-добрия възможен начин.

Това важи с особено голяма сила за информацията в интернет. За страниците, които посещавате, за текстовете, които четете онлайн. За постовете, които споделяте във Фейсбук.

Запитайте се: Кой плаща за това тази информация да достига до мен? Кой е собственик на сайта, който чета? Какъв е този човек или тези хора? Какви интереси имат те? Кой е платил за документалния филм, който изгледах? Чия е телевизията, на която вярвам?

Кой плаща на хората, които създават съдържание, което след това формира у мен мнения?

Звучи ви трудно?

Прави сте, много е трудно.

Но това е журналистическата работа. А, както казах по-горе, тръгвам от презумпцията, че всички в съвременния свят в свободното си време действаме като журналисти. И колкото и да гледаме на това като на хоби, то не е. То е работа.

7. Приканва ли ви информацията да я споделите?

При този последен въпрос навлизаме малко в психологията, но какво да се прави – журналистическият занаят изисква от практикуващите го да имат познания и в тази област (както и в много други).

Емоционалната натовареност на дадено медийно съдържание ви е много важна, когато се опитвате да определите дали източникът му е достоен за вашето доверие. Един чест пример за емоционално съдържание е съдържание, което пряко или непряко иска от вас да го споделяте с аргумента, че споделяте скрити истини, важни факти, дълго скривани данни и т.н. Това се вижда особено ясно при горещи обществени теми като пандемията.

Когато даден текст е толкова емоционално натоварен, че вие искате да го споделите, преди да си свършите журналистическата работа по него, това е повод да спрете и да се замислите.

В този смисъл журналистическият занаят е малко като научната работа – изисква безпристрастност, спокойствие и отворено съзнание. Изисква да спреш, да оставиш (доколкото това е възможно) предварителните си убеждения и да си зададеш въпросите, които изброих дотук. И колкото по-безпристрастно се опиташ да си ги зададеш, толкова по-малко вероятно е да попаднеш в капана на дезинформацията.

Ако трябва накратко да кажа защо отговорите на горните въпроси са толкова важни, то ще се наложи да завърша с темата за

Отговорността в журналистиката

Всички сме влезли в ролята на журналисти по силата на логиката на света, в който живеем. Което е огромна отговорност.

Кликвайки бутона “сподели” във Фейсбук, всеки един от нас реално действа като разпространител на информация. Пишейки мнението си под даден пост, всеки един от нас реално действа като анализатор на събитията.

Заставайки зад пост, който някой друг е написал; споделяйки видео, което някой друг е направил; разпространявайки информация, която идва от някъде другаде, всеки един от нас има тежка отговорност, която едно време са имали само редакторите и собствениците на медии.

Традиционните медии с тяхната традиционна функция да филтрират публикуваното съдържание вече не са единствен източник на информация. И липсата на филтри има както плюсове, така и минуси.

Възможно е диверсификацията на пътищата на информацията да е причина да научаваме неща, които преди няколко десетилетия биха били заглушени от правителства или други носители на интереси.

От друга страна обаче вече няма филтър, който да спира дезинформацията.

Ако при традиционните медии сме имали очакване за професионализъм на журналисти и редактори, очакване за практикуване на журналистика по правилата (цитиране на източници, разделяне на новина от коментар, плурализъм на гледните точки, журналистическа етика), то днес такова очакване няма – и няма как да има – към разнообразните, многобройни и многолики онлайн източници на медийно съдържание. От една страна това очакване няма как да се канализира в едно общество или държава поради трансграничния характер на разпространение на информация; от друга, самите аудитории не са подготвени да имат високи критерии към поднасяното им съдържание.

Субектите, които поднасят информация по всевъзможни канали, не играят по правилата на журналистическата работа, а аудиториите все още не са се научили да изискват това от тях. Качеството на съдържанието става ирелевантно, а сензацията и дезинформацията заемат все по-голям дял в разпространяваната информация.

И ако преди време важеше мантрата “Видях го по телевизията, значи е вярно”, сега тази мантра вече е друга – “Видях го в интернет, значи е вярно”. И информацията, и дезинформацията вече си имат нова медийна среда, която е още по-всепроникваща от телевизията и чийто потенциал за разпространение на съдържание с ниско качество е на практика неограничен.

Което означава, че всеки от нас е отговорен да свърши своята журналистическа работа сам.

Ама тя е много, ще кажете.

Да, наясно съм, че никой няма физическата и психическа енергия да извърши всички действия, които съм описала по-горе, преди да прецени дали да вярва на дадено медийно съдържание и дали да го споделя в социалните мрежи.

Можем обаче да се опитаме да сме критични и да си задаваме правилните въпроси. За да не дадем доверието си на източници, които не го заслужават. И които не само целенасочено ни заливат с фалшиви новини, но и култивират една опасна среда на липсващи традиционни авторитети, в която конспиративните теории заместват качественото съдържание.

Конспиративните теории, които намериха идеални условия за разпространение покрай пандемията, имат много общо с въпроса за достоверността на източниците, затова ще завърша с тях.

Те не са игра. Не са и хоби. Не са нещо, което да консумираме между другото в неделя следобед поради липса на по-добро занимание.

Конспиративните теории са нещо сериозно. Те искат от вас да вземете обратно доверието си от утвърдените източници, от доказаните авторитети, от сериозните медии и да го дадете на…

На кого? Знаете ли отговора на този последен въпрос?

Дали и на кого да дадете доверието си е личен избор и аз не мога да кажа какво да направите. Мога само да предложа, преди да го дадете, да си зададете въпроса на кого го давате. Задайте си въпросите, които ви описах по-горе. Защото доверието ви е нещо много ценно и не би следвало да го давате на източници, които не сте подложили на най-щателна проверка. Дължите го на себе си и на околните.

Преди да повярвате, че Земята е плоска, Елвис е жив, а коронавирусът е измислица, спрете за миг и проверете източниците си на информация.

Да, не е възможно от днес за утре всички да се научим да бъдем критични и да действаме като редактори в медии. Но може би, ако някаква критична маса развие журналистическо мислене, бихме имали шанс да не потънем в море от дезинформация.

To be continued… Следващия път ще си поговорим за разликата между новина и коментар и защо е изключително важно да знаем кое от двете консумираме във всеки един момент, когато четем, слушаме и гледаме.

Categories
Светът, в който живеем

Как държавата си измива ръцете

Пилат Понтийски си измива ръцете
Пилат Понтийски си измива ръцете

Оставяйки църквите отворени за Великден, държава и църква заедно се отрекоха от отговорност.

Както снощи затвори София, така властта трябваше да затвори и църквите за Великден. Отговорността за подобни решения в кризисна ситуация е тежка, затова трябва да я носи държавата, а не индивидът. А църквата следва не да се противопоставя, а да подкрепя мерките, опазващи здравето на миряните.

“Църквите ще са отворени на Великден, но вие не ходете.”

“Ще може да се излиза от София през почивните дни, но вие не излизайте.”

Две паралелни истории. Видяхме как свърши последната.

И причината е доста проста – по време на извънредно положение трябва да има правила, а не пожелания. На здравия разум на хората не може и не трябва да се разчита, когато става дума за спазване на противоепидемиологични мерки. Личният и колективният морал не стигат в ситуация като тази.

Посланието на правителството по отношение на ходенето на църква на Великден е същото като посланието по отношение на пътуванията – едно призоваване да не го правим.

И, както видяхме, призивите не работят. Апелирането към разума – също. Когато има възможност да се излезе от града или да се отиде на църква, то ще се излезе от града и ще се отиде на църква.

И въпросът не е дали на Великден ще се струпат хора и дали ще са повече, отколкото на Цветница (когато по думите на ген. Мутафчийски най-голямото събиране е било от 10 човека). 

Въпросът е, ако се струпат много хора, които имат “животоспасяваща нужда” (думи на премиера) да отидат на църква, то кой ще поеме отговорността за това.

Какво е извънредно положение

Извънредно положение по време на пандемия предполага нови правила. Правила, които не са съществували преди. Ограничения, които нормално не бихме приели. Промяна в начина ни на живот с цел да се ограничи разпространението на заразата.

Извънредното положение предполага извънредни мерки, които няма как да бъдат съобразени с църковния, обществения, спортния или личния ни календар.

Да, събития ще се отменят.

Олимпиадата няма да се състои.

Европейското първенство по футбол няма да се състои.

Почивката ви по време на майските празници няма да се състои.

Балове няма да има.

Летен туристически сезон няма да има.

Много събития в живота на всички ни ще се отложат. Билети ще изгорят. Резервации ще паднат. Планове ще се променят. Животът ще се случва по малко по-различен начин.

За да се случва.

Извънредното положение не се нарича така, защото е много хубаво. Нарича се така, защото е необходимо по извънредни причини. За да се запазят човешки животи.

Което няма как да стане без правила, които всички да спазват.

А “правила” означава външна принуда. За да функционираме като общество, имаме нужда от правила, които идват отвън.

Един от тримата бащи на социологията Макс Вебер дефинира държавата като:

„човешка общност, която на определена територия претендира успешно да притежава монопола върху легитимното физическо насилие”.

Иначе казано, държавата по принцип има това свойство да ни кара да спазваме правила, да плащаме данъци и да се държим цивилизовано, като онези от нас, които не го правят, подлежат на съответните санкции.

Оставени на собствения си морален компас, повечето хора ще извършат маса глупости. За да избегнем това, всички ние сме се съгласили, че живеем в общество, което се подчинява на общи правила Които идват отвън и които някои от нас са интернализирали, а други спазват само под страх от наказание. (С течение на времето, след няколко поколения, в едно добро стечение на обстоятелствата, може да ги интернализират и те.)

Съгласието да спазваме наложените отвън правила и норми ни прави цивилизовани.

Та да се върнем на извънредното положение 

По време на извънредно положение тази принуда на външните правила е особено видна. В такава ситуация правата ни не са същите. Не всичко, което е било позволено вчера, е позволено днес.

Имаме и нови задължения.

Трябва да носим маска. Трябва да стоим на два метра един от друг. Да влизаме в магазините, без да се скупчваме. Да чакаме на опашка, без да дишаме във врата на човека пред нас.

Трябва да работим от вкъщи. Трябва да не излизаме безцелно. Трябва да ограничим контактите си. Трябва да общуваме с хората, които обичаме, по телефона.

Да не виждаме родителите си без маски.

Или да не ги виждаме изобщо.

Защото това е начинът да оцелеем.

И така, държавата налага нови правила – отвън, както обикновено прави една държава, – за да се справим с една нова заплаха. Правила, които отнемат някои от свободите, с които сме свикнали, в името на живота.

Правила, които обаче, оказва се, не важат за всички.

Не важат за църквата. И това изключение е колкото странно, толкова и потенциално опасно.

Великден по време на пандемия

Дали да останат отворени църквите за Великден не е нито църковен, нито религиозен въпрос. Въпросът е държавнически.

Повечето държави, засегнати от пандемията, избраха да затворят храмовете си за Великден. Папата отслужи литургията за Великден в празната базилика “Свети Петър”. Гърция затвори църквите си. Архиепископът на Кентърбъри отслужи Великденската служба в кухнята на апартамента си в Лондон, предавайки я онлайн:

При нас обаче е друго.

При нас държавата обяви, че не може да заповядва на църквата, а премиерът каза, че не може да изгони поповете от храмовете. Въпреки че и премиер, и владици призовават миряните да си останат у дома, възможността да отидат на църква остава. 

Хората са оставени да решават сами дали нуждата им да отидат в храма е по-голяма от общата ни отговорност да пазим здравето на всички.

В момент като днешния да се остави едно такова решение на съвестта на хората не е добра идея по три причини.

Първо, онези, които ще решат да отидат на църква, ще имат свободата да вземат решение, което потенциално би могло да застраши здравето им и това на близките им. Такова решение не може да се оставя на индивида. Затова има институции и затова живеем в общество, както обясних по-горе. За да не взимаме такива решения, особено в ситуация на пандемия.

Второ, защото говорим за вирус, на който можеш да си носител, без да знаеш. За инфекция, която можеш да предаваш, без да имаш сериозни – или изобщо някакви – симптоми. Което означава, че и най-силно моралният и ангажиран индивид няма необходимата информация, за да вземе решението да излезе и да отиде на място, където ще бъде в контакт с десетки хора.

Трето, не малко хора, които от един месец си стоят вкъщи, може да възприемат възможността да отидат на църква като вариант да излязат за малко от самоизолацията си. Да отидат не от вяра, а чисто социално, ей така, колкото да излязат от вкъщи. Защото е позволено.

Затова в ситуация като сегашната не можем да разчитаме на мъдростта на индивида. Не можем да си го позволим.

В този ред на мисли думите на премиера, според които църквите остават отворени заради онези, които имат “животоспасяваща нужда” да отидат, звучат меко казано странно.

В ситуация на пандемия няма друга “животоспасяваща нужда”, освен животоспасяващата нужда да запазиш здравето и живота си и тези на близките и на непознатите.

Какво казва църквата по въпроса

Няколко неща, които си противоречат.

От една страна, църквата също призовава хората да останат у дома, като казва, че вярващите не са чак толкова много и че храмовете няма да се напълнят.

Обаче в същото време ловешкият митрополит Гавриил (посочен от Светия синод за негов говорител) по време на съвместна пресконференция с министър-председателя каза:

“Църквата има нещо, без което християнин не може. Това е светата литургия. Тя не става някъде на поляната или… Значи, ние се молиме, всеки човек се моли вкъщи, моли се в парка или където и да е. Но най-важното, центърът на живота на един християнин, това е светата литургия. Това нищо никъде не може да го замени.”

Иначе казано: да, останете си вкъщи, но не забравяйте, че като се помолите в кухнята вкъщи, не е същото. Което звучи като заповед за вярващите да отидат на църква.

Не е сега моментът да разсъждаваме дали църквата като сграда е необходима за общуването на вярващите с Бога. Въпросът е друг – редно ли е църковен служител да излезе по време на пандемия и да твърди, че нищо не може да замени посещението в църквата? Богоугодно ли е да се подтикват вярващите да изложат на опасност здравето си, за да чуят на място светата литургия? Редно ли е това послание да върви заедно с посланието “останете у дома”? Двете заедно не говорят ли за неистинност и неискреност?

Също толкова страшно беше едно друго послание, отправено от митрополит Гавриил по време на пресконференцията (най-долу има линк, ако искате да я гледате цялата):

“Аз лично не вярвам, че в храма може да се предаде зараза”.

Науката и църквата имат сложни взаимоотношения, откакто има наука и църква. Взаимоотношения, основани на противоречието между научната мисъл и религиозните обяснения за света. И въпреки че това напрежение изглежда неизбежно, все ми се струва, че би трябвало отдавна да сме преживели периода, в който църквата твърдеше, че земята е плоска.

Но може би не сме.

Докато светът се бори с невиждана в рамките на нашите животи пандемия, не ми се струва редно църквата да твърди в национален ефир, че в храма не може да се предаде зараза. Твърдение, което е колкото научно необосновано, толкова и опасно. Защото има хора, които ще му повярват.

Защото по време на здравна криза едно от най-опасните неща е дезинформацията. Особено когато тя идва от авторитет, какъвто би трябвало да е църковният служител.

В същия дух митрополит Гавриил каза следното:

“На Тодорова събота, това е първата събота на светия Велик пост, имаше много причастници навсякъде. В Ловеч има в момента, гледам втори случай на заразен, но нито единият, нито другият са били в църква. Нито един от тия, дето бяха и се причестиха, не е заразен. А много имаше причастници тогава на Тодорова събота. Това не ви ли е достатъчно на вас като доказателство? Какъв пример още трябва да ви дам?”

Идеята, че църквата е място, свободно от зараза, смесена с идеята, че причестилите се са имунизирани, е колкото некоректна в медицинско отношение, толкова и опасна. И не би следвало подобно послание изобщо да се чува в общественото пространство по време на пандемия, още по-малко от най-високата трибуна в държавата, от духовник, седнал до министър-председателя.

Което ме връща за въпроса за отговорността

Държавата пое отговорността – малко късно може би – за това да не позволи излизане от София. Би следвало да поеме същата отговорност по отношение на събирането на хора в църквите на Великден. Защото нейна е задачата да създава правилата.

Ако не го направи, ако прехвърли отговорността за поведението на хората на Великден върху самите хора – които, както казахме, не са в състояние да се справят с нея, – то тя се оказва в положението, в което се е озовал един библейски герой точно на днешния Разпети петък:

“Пилат видя, че няма смисъл да продължава и че се надигат размирици. Тогава взе вода, изми ръцете си пред тълпата и каза: „Не съм виновен за смъртта на този човек. Вие сте тези, които я искат.“

Матей, 27:24

Връзки: Пресконференцията на министър-председателя Бойко Борисов и ловешкия митрополит Гавриил