Categories
Разкази и подобни

Пътуване

Тя падаше.

Меката кадифена тъмнина около нея беше някак успокояваща. Защото беше позната. Беше падала през нея толкова дълго време, че по някакъв начин се усещаше като част от нея. Далечни проблясъци си предаваха послания на непознати езици и тя не толкова ги чуваше, колкото ги усещаше. Зачуди се дали това е някакъв код или са просто случайните мисли на Вселената.

Или може би бяха смътни отражения на нейните собствени мисли.

Тя падаше. Малко облаче от прах и надежда.

Околната тишина беше толкова дълбока, че тя чуваше шумоленето на собственото си движение. Като океански бриз на пустинен плаж.

Когато усети топлината, разбра, че е близо. Едно пътуване, дълго колкото целия й живот, беше към края си. Тя не знаеше какво е щастие и все пак по някакъв начин го почувства.

Тя падаше. И блестеше.

Все още беше тъмно, но далеч под нея вече се виждаха първите танцуващи светлинки. Цветоветe наоколо бяха топла аморфна маса от тъмносиньо, драматично червено и зеленото на море по време на буря. Тя самата беше всички тези цветове и беше по-щастлива отвсякога, докато падаше към края на своята мисия. Малко светещо облаче от прах и надежда.

Завъртя се още малко, потанцува още малко, засвети още по-силно и точно преди да изгуби блясъка си, в един хладен последен миг до нея достигнаха думите:

– Виж! Падаща звезда! Бързо, пожелай си нещо!

И след този миг нея вече я нямаше и всичко беше наред. Може би пътуването й ще започне отново някъде в безкрайния океан на времето, след хиляди години или след един миг. Времето е странно нещо, подобно на надеждата.

И двете са безкрайни.

Светлини

* Идеята на текста първо ме споходи на английски: The Journey. Май това е първият собствен текст, който превеждам от английски на български. Интересно упражнение 🙂

снимка: pexels.com, Pixabay