Categories
Разкази и подобни

Чаша вино и краят на света

Водата блещукаше под балкона му неравномерно, все едно някакво древно чудовище дишаше притеснено под повърхността. Малкото лампи покрай канала сякаш хвърляха повече сянка, отколкото светлина. Гондолите приличаха на огромни черни лебеди, които се плъзгат по повърхността на водата, устремени към някаква тяхна си съдба, която не знаят, но която кротко са приели.

Той отпи от чашата с тъмночервено вино и внимателно я постави върху тесния парапет на балкона. Стъклото се удари в метала и звукът меко падна долу във водата, където потъна с уморено цопване.

Сам не знаеше защо беше дошъл точно тук точно тази вечер. Вероятно заради гледката.

Канале Гранде в последната вечер на карнавала си беше гледка.

Тихото шествие тъкмо минаваше под балкона му. В тъмнината гондолите едва се виждаха, още повече, че от няколко часа имаше и мъгла, която се плъзгаше над канала, докосвайки го с хладни целувки. Вечерта беше необичайно топла за февруари и той беше излязъл на балкона на хотелската си стая по риза.

Шествието в последната вечер на карнавала беше стара венецианска традиция. Карнавалът предшестваше дните на пост и затова последният му ден трябваше да е най-забележителен и пищен. А какво по-забележително и пищно от шествие от десетки гондоли във февруарската нощ, понесли хора, тихи разговори и трепкащи светлини на факли?

За да могат туристите максимално да се потопят в атмосферата на старата Венеция, от преди модерното време, по време на тихото шествие всички електрически светлини по Канале гранде трябваше да са изгасени. Всяка следа от съвремието трябваше да се скрие. Оставаха само мъждукащите лампи пред вратите на хотелите и дворците, нарочно приглушени, напомнящи за газени фенери.Това беше връщане към едни далечни времена, когато гондолите са се плъзгали по канала само на светлината на факли, понесли се като осъдени души, тръгнали към подземния свят в тишина и почти пълен мрак.Вечерта беше почти неестествено тиха и докато гледаше светлите точки на факлите по водата, той без да иска се замисли за края на света.

Мисълта беше неочаквана и той почти се сепна.

Като цяло не беше суеверен. И не слушаше много новини. Тези две неща го караха да се чувства добре.

Въпреки това обаче шумът все пак беше стигнал до него.

Беше нещо като през 2012 г., когато доста хора очакваха светът да свърши с края на календара на маите. Този път беше някаква подобна история. Дали бяха маите, инките или някой друг древен народ – това той не беше запомнил.

Истерията започна бавно. След което, подобно на снежна топка, нарасна доста и влезе в медиите като поредната градска легенда, на която не се обръща сериозно внимание. Съществуваха обаче и онзи тип хора, които съвсем сериозно бяха убедени, че в някакъв древен текст е казано, че светът ще свърши с края на карнавала. Тази година.

Сега.

След няколко часа.

За него беше непонятно как хората се увличат толкова много по истории, предвещаващи техния собствен край. Беше му странно колко мазохизъм беше необходим, за да повярваш, че всичко просто ще свърши като филм.

И въпреки това в този момент, гледайки тихото шествие на черните гондоли по Канале гранде, той усети как сърцето му леко изтръпна.

Сигурно защото всичко наоколо изглеждаше сюрреалистично, като пътуване в миналото. Все едно машина на времето го беше стоварила край канала през 16 век и покрай него се носеха отегчени куртизанки с бляскави домина на очите и благородници с маски с клюнове. Перата, брокатените платове, перлите и маските се смесваха в невероятна феерия в полумрака, докато греблата на гондолиерите отмерваха последните часове на карнавала. Приглушени разговори, тихи смехове, изтънчени интриги и съскащи факли се преплитаха във февруарската нощ. Някъде далеч над канала жълтеникава луна уморено се люшкаше над града и неговите улици от вода.

Той тръсна глава. Не знаеше защо се замисли за това. Миналото не беше нещо, за което често се сещаше. Нито бъдещето. Мисълта му съществуваше основно в настоящето.

Затова не мислеше за края на света. Не че не вярваше, че той ще е утре. Просто не мислеше за него.

Беше пътувал. Беше живял. Беше обичал. Що се отнася до него, всичко можеше да свърши още сега и за него щеше да е все едно.

Само му се искаше да си допие виното.

Беше плътно и невероятно ароматно. Цветът му беше като цвета на покривите на Болоня по залез слънце в края на горещ летен ден.

Той отпи отново и пак остави чашата на парапета. Помисли си колко поетично щеше да е, ако тя се катурне и падне във водите на Канале гранде.

Беше толкова потънал в мислите си, че тихото почукване на вратата на стаята му едва стигна до него. Приличаше на звука от ударите на греблата по повърхността на водата.

Чу го на втория или третия път.

Странно. Беше сигурен, че е сложил табелката “Не безпокойте”. Дали в очакване на края на света такива неща вече спират да важат?

Премина през просторната дневна на апартамента си, като внимаваше да не се блъсне в нещо. Стаята беше потънала в сенките на канала. Бяха го помолили да изгаси лампите, докато трае шествието, и той за пръв път беше открил как изглеждат отблясъците на водата, отразени в стъклата на огромните прозорци и полегнали на дебелия ориенталски килим. Беше успокояващо, като прегръдка в края на дълъг ден. Даже преди малко беше започнал да пие виното си в огромното кресло пред камината, загледан в сенките по килима и почти унесен от мислите си и от тишината. След това все пак беше решил да излезе на балкона и да погледа шествието.

До вратата на стаята стигна почти опипом. Отвори я с очакването да види заблуден келнер, понесъл от ресторанта поръчката на друг гост на хотела.

Не очакваше да види красивата жена с лешникови очи.

Толкова не очакваше да я види, че за момент не успя да измисли какво да каже. Затова пък тя нямаше този проблем.

– Вие не сте… – явно реши, че не иска да използва имена. – Не сте този, когото очаквах.

В секундата преди да й отговори, той набързо я разгледа на светлината от коридора, която нахлу в стаята му.

Беше облечена в дълга тъмнозелена рокля, която падаше покрай извивките на тялото й и опираше с ръба си в червения килим, оставяйки да стърчи носът на златиста обувка.

– Очаквала сте някого в моята стая? – въпросът му прозвуча леко абсурдно и той бегло се усмихна.

Тя сякаш се обърка за миг.

– Аз… Може би съм объркала стаята – погледът й затърси номера над касата на вратата.

– А кого търсите? – той все пак реши да се опита да помогне, въпреки че нямаше представа как може да бъде полезен. Когато е в хотел, човек рядко познава съседите си.

Без да отговори, тя припряно отвори малката си златиста чантичка. Роклята й беше с дълги ръкави и когато тя започна да рови из чантата, зеленото на ръкавите се сля със златистото на чантичката и по странен начин му напомни за някакво екзотично цвете. Тялото й приличаше на стъбло, а чантичката беше цвят, подал се отстрани и търсещ слънцето.

– Няма го… – тя говореше на себе си, докато търсеше. – Сигурно съм го изгубила.

Той се облегна на вратата и продължи да я наблюдава, очарован от лекотата, с която тя почти забрави за присъствието му.

– Написах го на листче – тя продължаваше да говори, наведена над малката чантичка. – И листчето беше тук. Но аз го и запомних. Адреса на хотела, номера на стаята. Тук трябва да е – и тя вдигна поглед, отново проверявайки дали човекът срещу нея все пак не е този, когото търсеше.

– По дяволите – тя въздъхна и затвори чантичката. Лицето й се отпусна в примирена усмивка. Той забеляза, че косите й бяха пуснати, леко хванати над ушите й с малки блестящи фиби в цвета на роклята й. Цветът на косата й беше ръждиворус. – Предполагам, че просто не е било писано – тя въздъхна, отново сякаш говорейки на себе си.

Той реши, че това ще е краят на кратката им среща, отстъпи назад и беше на път да затвори вратата, пожелавайки й лека вечер, когато тя вдигна поглед към него и попита:

– Вярвате ли в края на света?

Той се спря по средата на движението си и я погледна леко учудено. Нишката на мисълта й хем го озадачи, хем въпросът й му се стори странно логичен.

– Да. Но не мисля, че ще е тази вечер.

Тя леко събра вежди, сякаш размишлявайки върху думите му.

– Да… – отново говореше на себе си. – И аз…

В мълчанието, което последва, увисна нещо като съмнение в собствените й думи. Но не беше точно страх, нито паника. Беше по-скоро някаква особена меланхолия, която сякаш обхвана и него за миг. Прииска му се да й каже, че всичко ще е наред, че утрешният ден ще дойде и че ако се е разминала с някого тази вечер, то той ще я намери рано или късно, стига да иска.

Но не каза нищо. Реши, че не му е мястото да се бърка в нейната драма, каквато и да е тя. Отдавна беше разбрал, че човек сам си има достатъчно демони, за да се занимава с чуждите. Пък и със своите всеки си е свикнал.

– Въпреки че доста хора са се стреснали тази нощ – докато говореше, тя гледаше някъде неопределено над рамото му. – Чудя се… – погледът й внезапно се фокусира върху очите му. В гласа й се прокрадна малка надежда. – Колко е часът?

Той погледна часовника на ръката си. Нямаше никаква представа.

– Единадесет без десет.

– Да… – тя все още го гледаше в очите, но сякаш не го виждаше. Надеждата се оттече от очите й като дъждовна вода. – Толкова трябваше да е.

– Има още час – засмя се той, а тя го погледна стреснато. – До края на света – продължи той, внезапно развеселен. Не се беше замислял колко забавна може да е една подобна мисъл, когато не й вярваш.

Тя обаче стана сериозна.

– Не го казвайте така лековато, все едно…

– Все едно какво?

– Не знам. Точно в момента ми се струва, че светът наистина може да свърши.

Той вдигна вежди.

– Защо? Само заради това, че сте се разминала с някого тази вечер, това е краят на света? Недейте така. Утре всичко ще е същото и драмата ще ви се струва нелепа.

Тя го погледна и в очите й имаше едновременно учудване, малко негодувание от лековатото му отношение и същевременно любопитство, което предполагаше, че разговорът няма да свърши бързо. Той се усети и мислено се скара на себе си. Ето, че направи точно това, което не искаше – намеси се в история, която нямаше нищо общо с него и която ни най-малко не го интересуваше.

– Нямах това предвид – тя беше леко ядосана. – Не съм някаква сантиментална глупачка, която планира да се хвърли в канала, защото са я зарязали! Вие даже не ме познавате…

– Да… – той се зачуди за миг дали да изтъкне очевидното. А именно – че съвсем не твърди, че я познава. И че тя беше тази, която беше почукала на вратата му и беше прекъснала абсолютната хармония на неговата самота в тихата нощ.

Все пак реши да бъде мил. Нещо в очите й – леко притеснени, малко примирени, но и някак трескави – му попречи да включи резкия тон, който със сигурност щеше да я накара да си замине и да го остави да си допие виното.

– Вижте какво – започна да й говори меко и бавно, като на дете, – не исках да кажа нищо и наистина не ви познавам. Това, което си мисля, е, че е хубаво да се приберете, да се наспите и да погледнете утре света с други очи.

– Ако все още има свят – промърмори тя, пак малко на себе си. След това вдигна поглед към него. – Прав сте. Моля да ме извините. Не исках да ви занимавам с неща, които ни най-малко не са ваша работа. Лека нощ. Дано да го има утрото, за което говорите.

Тя се обърна и тръгна по коридора. Лампите по стените приличаха на средновековни фенери и заливаха всичко с ръждиво-оранжева светлина. Тъмнозелената й рокля го накара да си помисли за тъжно видение от стари времена, което се е върнало в двореца покрай канала, за да приключи нещо приживе недовършено.

Сам не разбра как думите му я настигнаха:

– А дали нямате нужда от чаша вино преди края на света?

Тя се обърна и на него му се стори, че ъгълчетата на очите й бяха влажни.

Шествието беше отминало и под балкона беше останал само нощният мрак. Мъглата се беше стопила. Каналът се люлееше на слабата светлина на забулена в облаци половин луна, а последните гребла отмерваха времето някъде далеч, все едно се чуваха от друг свят. Тук-таме из хотелите светваха лампи, от мрака над канала изплуваха смътните очертания на самотни лодки, а на един далечен прозорец отсреща се подаваше любопитна глава, обърната по посока на отминалите гондоли.

Той взе втора чаша за вино от дървения бюфет – масивна и все пак изящна мебел, украсена с миниатюрни картини в малки кръгли рамки, изрязани в самото дърво. Беше на поне 200 години. Цялата стая беше обзаведена с автентични мебели на сходна възраст и вероятно изглеждаше така, както беше изглеждала във времената на дворците, преди те да се превърнат в хотели.

Излизайки на балкона, почти очакваше нея да я няма. Да се е разтворила в необичайно топлия февруарски въздух и да се е превърнала в сноп зелена мъгла над канала.

Тя обаче беше там. Беше се подпряла на парапета и гледаше към водата. Тихият вятър едва докосваше крайчетата на косата й и лекото им трептене беше единственото движение около нея. Той се приближи тихо до малката масичка, където беше отворената бутилка вино, и почти безшумно остави чашата. Звукът от наливането все пак привлече вниманието й и тя се обърна, почти изенадана от присъствието му, все едно не си спомняше странния им разговор от преди няколко минути, поканата му за чаша вино и собственото си безшумно преминаване през полутъмната стая. За момент изглеждаше като събудена от сън, но това продължи не повече от секунда. Когато взе чашата от ръката му, тя дори леко се усмихна.

– Благодаря.

Той взе своята чаша от перваза и леко я повдигна, чудейки се за какво е подходящо да вдигне тост.

– За края на света – тя протегна ръка.

– Който няма да е днес – той се усмихна и чашите меко издрънчаха.

– Който няма да е днес – повтори тя и отпи. След което се замисли и добави: – Въпреки че… Честно казано, днес не е по-зле от което и да било друго време.

Той леко се засмя:

– Позволете да не се съглася. За мен днес е много неудобно. Имам планове за утре и никак не ми се иска да ги отменя.

Тя отново се усмихна, но не каза нищо.

– Освен това… Утре трябва да е слънчево, поне такава е прогнозата. Струва ми се, че най-честно ще е, ако светът свърши в навечерието на дъждовен ден, не мислите ли? Обратното би било загуба на още един слънчев ден.

Тя се разсмя и за миг тъгата сякаш съвсем изчезна от очите й.

– Сега вече ме убедихте. Очевидно е, че няма за какво да се притеснявам.

– А вие притеснявахте ли се?

Тя се замисли, но очите й все още се усмихваха.

– Как да ви кажа… От една страна бих се радвала животът да продължи и след тази вечер. От друга… Ако светът не свърши, утре ще се чувствам много глупаво, че съм попаднала погрешка в стаята на непознат човек, след което съм нахлула на балкона му и съм изпила половин бутилка от виното му.

Той се засмя:

– Чак половин бутилка. Аз ви сипах едва една чаша.

– Да, засега – тя отпи с лека усмивка. След което двамата замълчаха и тя отново се обърна към канала. Усмивката й се разтвори в тиха въздишка, а погледът й се залута безцелно над водата.

Канале гранде беше съвсем пуст. Вече не се виждаха никакви лодки, а тишината се люлееше заедно с леките вълни, които меко се плискаха в стените на дворците. Тук-таме светеха прозорци, но светлината им беше някак слаба и неуверена, все едно хората, които запалваха лампите, не бяха много сигурни дали искат да видят света около себе си.

Беше се загледал в малкото треперещи светлинки по дворците, когато гласът й го стресна:

– Всъщност се радвам, че се разминах с него.

Вече беше късно да не се интересува от историята й, затова той попита с едва доловима въздишка:

– Защо?

– Защото не е добре да следваш някого, когото обичаш повече, отколкото той теб. Това е лоша сделка.

– В любовта не може да се говори за сделки.

– Така казват само щастливо влюбените хора.

Той се разсмя от сърце.

– Така ли изглеждам?

Тя го погледна почти без усмивка, сякаш се опитваше да намери отговора някъде по лицето му.

– Не знам. Със сигурност ми изглеждате щастлив.

Той отпи от виното и се замисли за миг, усещайки приятния гъдел на соления морски въздух. Каналите не бяха море, но носеха в себе си морето, неговата свобода и тръпчивия му вкус.

– Да… – говореше по-скоро на себе си. – Мисля, че съм щастлив. Предполагам…

Не довърши мисълта си, защото внезапен спомен нахлу в главата му. В тази особена нощ не се замисли дали иска да го споделя с непознат човек, думите му сами тръгнаха:

– Знаете ли… Аз съм роден доста далеч от тук. Венеция беше първото място… Първият наистина известен и красив град, който видях. Беше отдавна, аз бях съвсем млад и съвсем без пари. След това животът ми се промени… В един момент можех да пътувам където си поискам, видях места, за които дори не бях сънувал… Обаче…

Той замълча, защото не знаеше точно как да продължи. Всичко, което казваше, беше ново и за самия него. Гласът му стана съвсем тих:

– Обаче нито едно пътуване след това не беше същото. Да, много е хубаво да обикаляш света, да отсядаш където си поискаш и да не мислиш за тривиални неща като сметки. Но онова първо пътуване, без пукната пара… Мъглата на “Сан Марко” в ранната утрин, когато всичко е затворено, ти си пристигнал току-що и евтиният ти хотел още не е отворил… Леко смачканите сандвичи в раницата ти, които са най-вкусното нещо, което някога си ял. Всичко това…

Той замълча отново, вглъбен в спомените си, почти забравил за присъствието й. Тихият й въпрос на “ти” го изтръгна от мислите му:

– Не си бил сам тогава, нали?

Той се усмихна на себе си.

– Не.

– Това е, което се е променило.

Той не отговори. Не се ядоса на въпроса й, не се и натъжи. Просто реши, че няма какво повече да каже. Тя разбра и не попита нищо друго. Изминаха няколко минути, в които и двамата гледаха мълчаливо към канала, а мислите им бяха много, много далеч. Малки вълнички се плискаха в стъпалата пред дворците и тихият им шепот правеше нощта още по-безмълвна. Отнякъде долетя заблуден гълъб, закъснял да се сгуши при останалите, премина покрай главите им и се устреми към сънливите покриви на града в търсене на подслон.

– Колко би били хубаво… – тя говореше на себе си повече, отколкото на него, – ако човек не съжаляваше за нищо отминало.

Той се разсмя, опитвайки се да проследи самотния гълъб през все по-гъстия мрак.

– Не ми се струва възможно. Съжалението за миналото е една от определящите черти на човешкия род.

– Така ли е наистина?

– О, да. Съжаленията, постоянните въпроси “Какво щеше да е, ако преди еди-колко си време бях направил еди-какво си” – трудно ми е да се сетя за нещо по-човешко.

Тя се усмихна и отпи от виното си.

– Иначе казано, краят на света ще завари хората потънали в дълбоки съжаления за миналото, за неосъществените мечти, за недовършеното, за неизказаното, за ненаправеното… Не е ли доста тъжно това?

– Зависи как го гледаш. Ако приемеш, че това просто е човешката природа, няма чак такава драма. Пък и… – той се усмихна, леко почуквайки с пръст по ръба на чашата си, отмервайки ритъма на една нова мисъл. – Като се замислиш, ако има такова нещо като последен ден, след който няма да има нищо, то този последен ден не се различава кой знае колко от всеки един друг ден.

Тя го погледна учудено. Някъде далеч над главите им се разминаха два тежки облака и между тях се показа жълтеникавата нащърбена луна. Светлината й погали повърхността на водата и се посипа по нея като звезден прах. Той замълча за миг, загледан в лунната пътека, след което продължи:

– Никой от нас не знае кога ще е последният ден от неговия собствен живот. Следователно всеки един може теоретично да е краят на света лично за теб.

– А един ден даже няма да е теоретично – тя се усмихна и допи виното си. Той също допи своето, взе двете чаши и отиде до масичката, за да сипе още.

– Следователно – продължи той, подавайки й чашата, – краят на света изобщо не е кой знае какво. Даже ми се струва, че хората трябва да се притесняват повече, ако светът не свърши.

Тя се разсмя:

– А това защо?

– Защото ще трябва да продължат да живеят.

Тя сведе поглед, все още усмихната, замислена, но и някак спокойна. Луната отново се скри зад плътен облак и каналът пак потъна в прегръдката на нощта. Двамата помълчаха известно време, мислейки за всичко и за нищо, докато тишината около тях се трупаше и сгъстяваше. Времето течеше и над каналите се спусна нова мъгла.

Внезапно нощният въздух започна да пука радостно. Те погледнаха по посока на звука и видяха как някъде зад завоя на канала се разпръскват цветни петна, летят към небето, огряват го и после потъват в тъмнината, за да избухнат след това отново.

Някой изпращаше деня с фойерверки.

В същия момент откъм часовниковата кула на “Сан Марко” се чу първият самотен удар на камбаната, която трябваше да отмери дванадесетия час.

Камбаната се казваше Марангона и от векове насам беше съобщавала на града началото и края на всеки работен ден. Под звуците й бяха започвали и свършвали работата си хората от отдавна минали времена в града на лагуната. А в полунощ пак нейните звуци бяха давали сигнала за смяна на нощната стража на “Сан Марко”.

В тази особена нощ в края на карнавала звукът на Марангона беше малко различен. Но отдавна ги нямаше хората, които да се сетят, че пеенето й напомня за най-малката камбана на кулата – Малефичо. Тя не се използваше отдавна, защото нейната задача беше останала далеч в миналото. Някога, много отдавна нейният звън е бил знак, че на площада предстои екзекуция.

А може би това беше само илюзия и часовниковата кула просто отмерваше края на деня.

Последната нощ на карнавала беше потънала в призрачна мъгла, която се просмукваше в отблясъците на каналите и скриваше света от самия него. В такава нощ нещата не винаги са такива, каквито изглеждат.

Categories
Разкази и подобни

И пак Венеция…

Карнавалът във Венеция
Карнавалът във Венеция. Снимка – личен архив.

Това е един от любимите ми градове. Клиширано, знам. Туристически, преекспониран, видян и сниман отвсякъде, този град все пак успява да ме очарова всеки път. Въпреки че съм ходила там четири пъти. На петия сигурно пак ще се очаровам.

Така че, когато тръгнах да пиша за един конкурс на тема туризъм (на сайта GoAbroad), нямаше как да избера друго място, за което да напиша нещо.

Не спечелих, но текстът ми е публукуван на GoAbroad, което, доколкото знам и помня, е първата ми публикация на английски (изключвайки тези в моя си блог). Иначе казано – да, хваля се 🙂

Сега като си чета текста, можеше и по-добре да е написан, но нищо. Следващия път – повече. Тук слагам линк, а в секцията на английски ще пусна и целия текст.

A Place Where You Want to Get Lost by Slavena Zaharieva