Categories
Светът, в който живеем

Как държавата си измива ръцете

Пилат Понтийски си измива ръцете
Пилат Понтийски си измива ръцете

Оставяйки църквите отворени за Великден, държава и църква заедно се отрекоха от отговорност.

Както снощи затвори София, така властта трябваше да затвори и църквите за Великден. Отговорността за подобни решения в кризисна ситуация е тежка, затова трябва да я носи държавата, а не индивидът. А църквата следва не да се противопоставя, а да подкрепя мерките, опазващи здравето на миряните.

“Църквите ще са отворени на Великден, но вие не ходете.”

“Ще може да се излиза от София през почивните дни, но вие не излизайте.”

Две паралелни истории. Видяхме как свърши последната.

И причината е доста проста – по време на извънредно положение трябва да има правила, а не пожелания. На здравия разум на хората не може и не трябва да се разчита, когато става дума за спазване на противоепидемиологични мерки. Личният и колективният морал не стигат в ситуация като тази.

Посланието на правителството по отношение на ходенето на църква на Великден е същото като посланието по отношение на пътуванията – едно призоваване да не го правим.

И, както видяхме, призивите не работят. Апелирането към разума – също. Когато има възможност да се излезе от града или да се отиде на църква, то ще се излезе от града и ще се отиде на църква.

И въпросът не е дали на Великден ще се струпат хора и дали ще са повече, отколкото на Цветница (когато по думите на ген. Мутафчийски най-голямото събиране е било от 10 човека). 

Въпросът е, ако се струпат много хора, които имат “животоспасяваща нужда” (думи на премиера) да отидат на църква, то кой ще поеме отговорността за това.

Какво е извънредно положение

Извънредно положение по време на пандемия предполага нови правила. Правила, които не са съществували преди. Ограничения, които нормално не бихме приели. Промяна в начина ни на живот с цел да се ограничи разпространението на заразата.

Извънредното положение предполага извънредни мерки, които няма как да бъдат съобразени с църковния, обществения, спортния или личния ни календар.

Да, събития ще се отменят.

Олимпиадата няма да се състои.

Европейското първенство по футбол няма да се състои.

Почивката ви по време на майските празници няма да се състои.

Балове няма да има.

Летен туристически сезон няма да има.

Много събития в живота на всички ни ще се отложат. Билети ще изгорят. Резервации ще паднат. Планове ще се променят. Животът ще се случва по малко по-различен начин.

За да се случва.

Извънредното положение не се нарича така, защото е много хубаво. Нарича се така, защото е необходимо по извънредни причини. За да се запазят човешки животи.

Което няма как да стане без правила, които всички да спазват.

А “правила” означава външна принуда. За да функционираме като общество, имаме нужда от правила, които идват отвън.

Един от тримата бащи на социологията Макс Вебер дефинира държавата като:

„човешка общност, която на определена територия претендира успешно да притежава монопола върху легитимното физическо насилие”.

Иначе казано, държавата по принцип има това свойство да ни кара да спазваме правила, да плащаме данъци и да се държим цивилизовано, като онези от нас, които не го правят, подлежат на съответните санкции.

Оставени на собствения си морален компас, повечето хора ще извършат маса глупости. За да избегнем това, всички ние сме се съгласили, че живеем в общество, което се подчинява на общи правила Които идват отвън и които някои от нас са интернализирали, а други спазват само под страх от наказание. (С течение на времето, след няколко поколения, в едно добро стечение на обстоятелствата, може да ги интернализират и те.)

Съгласието да спазваме наложените отвън правила и норми ни прави цивилизовани.

Та да се върнем на извънредното положение 

По време на извънредно положение тази принуда на външните правила е особено видна. В такава ситуация правата ни не са същите. Не всичко, което е било позволено вчера, е позволено днес.

Имаме и нови задължения.

Трябва да носим маска. Трябва да стоим на два метра един от друг. Да влизаме в магазините, без да се скупчваме. Да чакаме на опашка, без да дишаме във врата на човека пред нас.

Трябва да работим от вкъщи. Трябва да не излизаме безцелно. Трябва да ограничим контактите си. Трябва да общуваме с хората, които обичаме, по телефона.

Да не виждаме родителите си без маски.

Или да не ги виждаме изобщо.

Защото това е начинът да оцелеем.

И така, държавата налага нови правила – отвън, както обикновено прави една държава, – за да се справим с една нова заплаха. Правила, които отнемат някои от свободите, с които сме свикнали, в името на живота.

Правила, които обаче, оказва се, не важат за всички.

Не важат за църквата. И това изключение е колкото странно, толкова и потенциално опасно.

Великден по време на пандемия

Дали да останат отворени църквите за Великден не е нито църковен, нито религиозен въпрос. Въпросът е държавнически.

Повечето държави, засегнати от пандемията, избраха да затворят храмовете си за Великден. Папата отслужи литургията за Великден в празната базилика “Свети Петър”. Гърция затвори църквите си. Архиепископът на Кентърбъри отслужи Великденската служба в кухнята на апартамента си в Лондон, предавайки я онлайн:

При нас обаче е друго.

При нас държавата обяви, че не може да заповядва на църквата, а премиерът каза, че не може да изгони поповете от храмовете. Въпреки че и премиер, и владици призовават миряните да си останат у дома, възможността да отидат на църква остава. 

Хората са оставени да решават сами дали нуждата им да отидат в храма е по-голяма от общата ни отговорност да пазим здравето на всички.

В момент като днешния да се остави едно такова решение на съвестта на хората не е добра идея по три причини.

Първо, онези, които ще решат да отидат на църква, ще имат свободата да вземат решение, което потенциално би могло да застраши здравето им и това на близките им. Такова решение не може да се оставя на индивида. Затова има институции и затова живеем в общество, както обясних по-горе. За да не взимаме такива решения, особено в ситуация на пандемия.

Второ, защото говорим за вирус, на който можеш да си носител, без да знаеш. За инфекция, която можеш да предаваш, без да имаш сериозни – или изобщо някакви – симптоми. Което означава, че и най-силно моралният и ангажиран индивид няма необходимата информация, за да вземе решението да излезе и да отиде на място, където ще бъде в контакт с десетки хора.

Трето, не малко хора, които от един месец си стоят вкъщи, може да възприемат възможността да отидат на църква като вариант да излязат за малко от самоизолацията си. Да отидат не от вяра, а чисто социално, ей така, колкото да излязат от вкъщи. Защото е позволено.

Затова в ситуация като сегашната не можем да разчитаме на мъдростта на индивида. Не можем да си го позволим.

В този ред на мисли думите на премиера, според които църквите остават отворени заради онези, които имат “животоспасяваща нужда” да отидат, звучат меко казано странно.

В ситуация на пандемия няма друга “животоспасяваща нужда”, освен животоспасяващата нужда да запазиш здравето и живота си и тези на близките и на непознатите.

Какво казва църквата по въпроса

Няколко неща, които си противоречат.

От една страна, църквата също призовава хората да останат у дома, като казва, че вярващите не са чак толкова много и че храмовете няма да се напълнят.

Обаче в същото време ловешкият митрополит Гавриил (посочен от Светия синод за негов говорител) по време на съвместна пресконференция с министър-председателя каза:

“Църквата има нещо, без което християнин не може. Това е светата литургия. Тя не става някъде на поляната или… Значи, ние се молиме, всеки човек се моли вкъщи, моли се в парка или където и да е. Но най-важното, центърът на живота на един християнин, това е светата литургия. Това нищо никъде не може да го замени.”

Иначе казано: да, останете си вкъщи, но не забравяйте, че като се помолите в кухнята вкъщи, не е същото. Което звучи като заповед за вярващите да отидат на църква.

Не е сега моментът да разсъждаваме дали църквата като сграда е необходима за общуването на вярващите с Бога. Въпросът е друг – редно ли е църковен служител да излезе по време на пандемия и да твърди, че нищо не може да замени посещението в църквата? Богоугодно ли е да се подтикват вярващите да изложат на опасност здравето си, за да чуят на място светата литургия? Редно ли е това послание да върви заедно с посланието “останете у дома”? Двете заедно не говорят ли за неистинност и неискреност?

Също толкова страшно беше едно друго послание, отправено от митрополит Гавриил по време на пресконференцията (най-долу има линк, ако искате да я гледате цялата):

“Аз лично не вярвам, че в храма може да се предаде зараза”.

Науката и църквата имат сложни взаимоотношения, откакто има наука и църква. Взаимоотношения, основани на противоречието между научната мисъл и религиозните обяснения за света. И въпреки че това напрежение изглежда неизбежно, все ми се струва, че би трябвало отдавна да сме преживели периода, в който църквата твърдеше, че земята е плоска.

Но може би не сме.

Докато светът се бори с невиждана в рамките на нашите животи пандемия, не ми се струва редно църквата да твърди в национален ефир, че в храма не може да се предаде зараза. Твърдение, което е колкото научно необосновано, толкова и опасно. Защото има хора, които ще му повярват.

Защото по време на здравна криза едно от най-опасните неща е дезинформацията. Особено когато тя идва от авторитет, какъвто би трябвало да е църковният служител.

В същия дух митрополит Гавриил каза следното:

“На Тодорова събота, това е първата събота на светия Велик пост, имаше много причастници навсякъде. В Ловеч има в момента, гледам втори случай на заразен, но нито единият, нито другият са били в църква. Нито един от тия, дето бяха и се причестиха, не е заразен. А много имаше причастници тогава на Тодорова събота. Това не ви ли е достатъчно на вас като доказателство? Какъв пример още трябва да ви дам?”

Идеята, че църквата е място, свободно от зараза, смесена с идеята, че причестилите се са имунизирани, е колкото некоректна в медицинско отношение, толкова и опасна. И не би следвало подобно послание изобщо да се чува в общественото пространство по време на пандемия, още по-малко от най-високата трибуна в държавата, от духовник, седнал до министър-председателя.

Което ме връща за въпроса за отговорността

Държавата пое отговорността – малко късно може би – за това да не позволи излизане от София. Би следвало да поеме същата отговорност по отношение на събирането на хора в църквите на Великден. Защото нейна е задачата да създава правилата.

Ако не го направи, ако прехвърли отговорността за поведението на хората на Великден върху самите хора – които, както казахме, не са в състояние да се справят с нея, – то тя се оказва в положението, в което се е озовал един библейски герой точно на днешния Разпети петък:

“Пилат видя, че няма смисъл да продължава и че се надигат размирици. Тогава взе вода, изми ръцете си пред тълпата и каза: „Не съм виновен за смъртта на този човек. Вие сте тези, които я искат.“

Матей, 27:24

Връзки: Пресконференцията на министър-председателя Бойко Борисов и ловешкия митрополит Гавриил