Categories
Светът, в който живеем

За тортите и хората

Понякога най-простите, най-битови и най-тривиални неща казват повече за един човек и за едно общество, отколкото могат да го направят цели науки.

Такива философски мисли се въртят в главата ми, докато почиствам подметката си от току-що настъпано изпражнение в иначе приятна ранна понеделнишка сутрин. (Навигационните ми умения не са лоши, но тази сутрин се оказаха недостатъчни. Когато разхождаш куче, задачата да внимаваш къде стъпваш е доста сложна – пазиш не два, а цели шест крака.)

Докато остъргвам, доколкото мога, нещастната си подметка, си мисля за връзката между битови случки като тази и онези, другите, големите въпроси (като например “Защо тук това е нормално?”). Тази връзка живо ме занимава от едно известно време, особено след сутрешна разходка с кученце.

Живея в голям за България град (Бургас, най-добрият град за живеене според класацията от еди-коя си година). При това в централната му част. (На снимката долу – площад “Тройката в центъра на града.)

Площад "Тройката" в Бургас с непочистено изпражнение на тротоара
Центърът на града, ранната сутрин и усещането, че цивилизацията все още не е дошла на нашата улица. Нещо се бави, въпреки хубавите магистрали.

Всяка сутрин излизам на разходка с кучето си и с поне три торбички в джоба, защото страдам от едно дефицитно убеждение – че като живеем в града, някакси не върви да газим в…

(Тук е моментът да споделя една моя чувствителност. Думи като “лайна”, “изпражнения” и “фекалии” не ми допадат и не мисля, че някоя от тях е необходима, за да се обясня по въпроса. Затова ще използвам нещо по-деликатно. Например “торти”. А вие ще знаете за какво става дума.)

Та, страдайки от безумната убеденост, че не отива на един гражданин да оставя след себе си тортата на животинчето си, аз излизам запасена със съответните консумативи (т.е. торбички), за да мога при необходимост (а такава има на всяка разходка, по няколко пъти) да демонстрирам нормално за човек и гражданин поведение. (Разбирай, да си събера тортата на животинчето и надлежно да я депозирам в най-близката кофа.)

Хубаво, обаче, ако се съди по състоянието на паркове, градинки и улици наоколо (напомням, че говоря за центъра на Бургас), аз съм нещо като бялата лястовица – тоест, рядкост. Повечето хора, които разхождат кученцата си, не намират за необходимо да почистват след тях, очевидно необезпокоявани от трупащите се планини от торти по тротоари, бордюри, градинки, детски площадки, главни и малки улици. Или не им пречи да газят в торти, или връзката “каквото си оставиш на улицата – в такова ще газиш” им идва малко сложна. (“Не е лесно”, както са казали древните.)

Иска ми се да обясня тази колективна липса на чувство за хигиена с някаква масова болка в кръста, която пречи на народонаселението да се наведе и да си почисти (“Може да е нещо в околната среда”, би казал доктор Хаус), но ми се струва, че обяснението ще да е друго.

А именно – комбинация от пълна липса на мисъл за другия човек и примитивно желание да нарушаваш всяка норма, ако имаш достатъчно висока степен на убеденост, че това нарушение ще остане безнаказано.

Сещате се, нали? Че не става дума само за торти.

Интересно е, че ако последваме тези две обяснения, ще видим, че същите те отговарят не само на битовите, но и на големите въпроси, с които започнах по-горе, докато си чистех подметката (въпроси от сорта на “Защо тук е така, а не малко по-иначе?” и т.н.)

Липсата на мисъл за другия ни дефинира като хора и като общество

Тази черта, обща за твърде много хора в България, обяснява доста форми на антисоциално поведение, само една от които е несъбирането на торти.

Пълната липса на мисъл за другия е причината някои от нас да не спират на пешеходни пътеки и да карат със 100 в града; тя е причината да се бутаме и пререждаме по опашки; пак тя ни пречи да кажем “добър ден”, влизайки някъде; същата тя е причина да хвърляме боклуците си на улицата; и отново тази незаинтересованост за другия ни кара да се правим на умни и смели, като не носим маска, където това е задължително, или като си я слагаме навсякъде другаде, но не и на устата и носа.

(Едновременно. Трябва да покрива едновременно устата и носа. И това е всичко, което се иска от нас днес. Замислете се, че от прадядовците ви се е искало да ходят на война.)

Всичко това е едно и също в генезиса си – пълна липса на мисъл за другия човек и за обществото, в което се предполага, че живеем. Всички тези прояви идват от масово разпространен индивидуален, социален и граждански егоизъм, граничещ с дебилизъм, който води до невъзможност за развитие както на ниво индивид, така и на ниво общество.

Добавяме насладата от безнаказаността

В България много неща са ненаказани и ненаказуеми. От това да не почистиш след кученцето си до това да се качиш зад волана пиян и надрусан и да блъснеш спряла на светофара кола.

Усещането за безнаказаност вирее там, където или няма правила, или такива има, но спазването им е пожелателно, а неспазването се наказва хаотично.

Съчетанието от липса на достатъчно адекватни правни норми, неадекватно прилагане на адекватните и рехаво разпространение на моралните води до масова убеденост, че никой нищо няма да ти каже, ако не се държиш съответно на позицията си (а именно – член на цивилизовано човешко общество).

Тези механизми са родили народни мъдрости като “Законът е врата в полето”.

(Още по-интересно е, че често даже няма кой знае каква причина за желанието да нарушиш правилата. Правиш го просто защото можеш, защото това е емоционалното ниво, на което получаваш удовлетворение и защото още не си разбрал, че има и по-високи нива, например четене на книга.)

Какво се получава в едно общество, инфектирано с усещане за безнаказаност и надарено с развален морален компас?

Получава се следното. Онези от нас, които не са достигнали до такова ниво на личностно развитие, при което нормалното човешко поведение, хигиената и мисълта за околните идват отвътре, остават във вакуума на липсваща принуда. Т.е., никой не им налага отвън онова, в което не са възпитани отвътре.

И докъде стигнахме? До една невероятна синергия между незачитане на другия и усещане за безнаказаност, която ражда антисоциалните актове, които виждаме всеки ден около нас. От най-битовите, които причиняват неудобство (например торта по обувката ти), до по-сериозните, които пряко или непряко застрашават човешки животи (например агресията по пътищата).

И това не е всичко.

Тези модели на поведение се прехвърлят и самовъзпроизвеждат в начина, по който създаваме, управляваме и контролираме своите институции.

В тях привнасяме същото безхаберие и безконтролност, същото незачитане на човека и същото усещане за безнаказаност. На ниво общество ни движат същите мотиви, които на индивидуално ниво ни карат да оставяме след себе си боклуци и торти.

Създаваме система, в която липсата на хигиена е също толкова отчайваща, колкото е на улицата. Система, която институционализира егоизма, свършената през пръсти работа, огъването на правилата за “нашите” и смазването на всички останали. Система, която служи не на гражданите и на тяхното благоденствие, а на скрити играчи и на техните лични интереси. Система, задръстена от метафорични торти.

A защо така?

Трудно ми е да кажа и може би това е цяла отделна тема. Някъде по пътищата на историята, в грозната действителност на прехода, във фалшивия патос на соца и дори още по-назад сме успели да натрупаме критична маса от хора, които да заринат тази иначе прекрасна страна с торти. По улиците, по тротоарите, в отношенията, в мисленето, в институциите.

И най-тъжното е, че сред всичките тези торти ние продължаваме да се питаме “Защо живеем така, а не по-добре?”

Защото.

Защото лошите модели имат лошия навик да се самовъзпроизвеждат.

Защото когато живееш в мръсотия, и мръсотията живее в теб.

И обратно.

Боклуци по Дяволската екопътека в Родопите
Дяволската екопътека в Родопите, над 1000 м. надморска височина. На заден план – природата. На преден – хората.
Скалите на Тюленово и боклуците по тях
Скалите на Тюленово, които природата е оформяла в продължение на векове, за да има къде да си оставим празните бирени бутилки.

Categories
Светът, в който живеем

Мартеници и пластмаса

Наскоро се замислих за един много интересен аспект на мартениците – тази иначе толкова уникална и хубава българска традиция.

Те замърсяват природата.

Предполагам, че в миналото, когато мартеницата е била просто два усукани конеца, не е било така. Сега обаче, когато по дърветата висят пластмасови гривни, традицията се превръща в едно доста масово изхвърляне на боклуци в природата.

И това не е само на теория – по пролетно разцъфналите дървета наистина могат да се видят мартеници с пластмасови елементи, окачени за здраве. Със сигурност не за здравето на бедното дърво, за което разлагащата се с векове пластмаса едва ли е най-полезното нещо.

Да си изхвърлиш мартеницата в контейнера за пластмаса може да не звучи много традиционно и романтично, но изглежда като доста по-добро решение от това да я закачиш на дърво, откъдето при първия вятър тя ще падне и ще се озове в почвата. Светът се развива, пластмасата е навсякъде и би следвало да пригодим и традициите си към съвремието.

И тъй като мартениците, забелязването на щъркела и окачването на гривнички по дърветата е най-вече радост за децата, от които не можем да очакваме вродени познания за екология, би било хубаво родителите да се сетят да им разкажат за природата, пластмасата и бъдещето на планетата.