Скърцането /разказ/

Posted by in Разкази и подобни

Килер

Когато за пръв път чу скърцането от килера, той се направи, че не го чува.

Увеличи радиото, допи си кафето, забрави да изяде последната хапка от старателно приготвената и балансирана закуска, взе чантата си и тръгна към вратата. На прага се спря, поколеба се и се върна, за да изключи радиото. Съседите нямаха вина.

На излизане го изпрати същият скърцащ звук от килера.

Вечерта не искаше да се прибира. Остана до късно в офиса, след това се обади на няколко приятели, отидоха да хапнат, после да пийнат. В бара обмисляше варианта да се запознае с някоя мацка, само и само, за да може тя да го покани в апартамента си и да не му се налага да се прибере. Само че погледът му така и не попадна на някоя, която да му харесва. Все пак си имаше стандарти.

Прибра се ужасно късно. Ужасно, като се има предвид кога трябваше да стане за работа на следващия ден.

Беше тихо. Той се съблече, блъсна два пъти вяло по боксовата круша, която унило висеше в единия ъгъл, и отиде да си вземе душ. Когато излезе от банята, застана на прага, изчака последните капки да спрат да капят от душа по плочките и се ослуша.

Нищо.

Чу го едва на заспиване. Леко, едва доловимо скърцане от килера.

На следващата сутрин се събуди с неясното желание да рисува. Но то продължи само няколко секунди, докато умът му все още се люлееше между съня и будното състояние. След като алармата взе връх и стаята бавно се очерта в съзнанието му като скица, мисълта за рисуването изчезна под звуците на скърцането.

От тези първи сутрини бяха минали няколко месеца. Той ставаше, правеше упражнения, пиеше кафе, слушаше новините, приготвяше си балансирана закуска и излизаше за работа, докато от килера се разнасяше мекото скърцане. Беше толкова меко, че стана част от сутрините му. Дори в случаите, в които той се будеше по-рано и скърцането не беше започнало, той се притесняваше, че нещо не е наред.

Не че звукът имаше определен час. Понякога, в уикендите, се чуваше и през деня. Вечер също. И през нощта. Когато го чу за пръв път през нощта, той се стресна в съня си и скочи, сядайки в леглото. Този път стаята около него се очерта на фона на спомена за неясен сън. За статив, огрян от неестествено ярко слънце, по който яростно препуска четка. Щрих след щрих, цвят върху цвят, нюанси, които сякаш се караха и биеха, бутаха се, изместваха се, злорадстваха и скърбяха.

Сънят обаче изчезна почти веднага. Дори и споменът за него остана още само няколко мига. След това имаше само тишина. И топлото скърцане от килера.

На няколко пъти имаше гости и те се ослушваха, за да разберат откъде идва странният звук. Някои се усещаха и искаха да отворят килера, за да видят какво става, но той им казваше, че всичко е наред, и измисляше някаква неправдоподобна история. Която обаче, заедно с това, че никой не обича да се рови в нечия чужда къща без съгласието на домакина, се оказа достатъчна. Само дето тези хора след това си намираха извинения да не му идват на гости.

Това не го интересуваше особено. Хората като цяло напоследък се бяха превърнали в картонени фигури в ежедневието му. Понякога се питаше защо, но откриваше, че въпросът изобщо не е чак толкова важен, и се отпускаше уморено в дивана след работа, слушайки звука от килера.

Една сутрин обаче скърцането се промени. Стана някак по-настойчиво, по-тревожно, почти истерично. Ескалира за минути, сякаш изведнъж вратата беше започнала да поддава под неумолимата логика на нещо, скрито зад нея.

Тази сутрин той не отиде на работа. Седна пред вратата на килера, облегна се на отсрещната стена и се загледа право пред себе си, макар и да не беше сигурен, че вижда нещо. Скърцането ставаше все по-силно.

Телефонът му започна да звъни. Беше шефът му. Даже не му се налагаше да погледне телефона, за да знае, че някой от другата страна на линията иска бързо обяснение за това, че един от служителите му не е зад бюрото си. След няколко опита телефонът заглъхна и скърцането се разнесе тържествуващо из целия апартамент.

Той седеше, полуоблечен и с хлабава вратовръзка, и гледаше вратата. Усещаше как ръбовете й поддават под звуците на скърцането. И чакаше. Не знаеше дали чака присъда или опрощение.

Часовете се топяха. Минаха няколко, но колко точно – два или двадесет – той не можеше да каже. Вратата все така упорито и жално скърцаше.

Докато не поддаде.

Рухна наведнъж, с трясък и с още по-силно скърцане. Няколко трески хвръкнаха във въздуха. Вратата се приземи в краката му и върху нея се изсипаха стотици, може би хиляди бели листи, изрисувани с молив или бои, разпилени, като парчета живот.

Листите, които той беше прибирал години наред в килера. Рисунките, които бяха станали толкова много, че като прибра последната, едва затвори вратата и реши, че повече няма да я отваря никога. Че няма и да рисува. Че няма време за това, че има да гради кариера и че драскането на чертите на някой случаен пътник в метрото не е хоби, което му отива. Реши, че детската му мечта да бъде художник е била точно това – детска мечта. И че мястото й в живота му на възрастен е в килера.

И сега, докато гледаше стотиците, може би хиляди парчета от едно отминало време, той се усмихна. Въздъхна, сякаш с облекчение, и бавно стана, за да посъбере рисунките. Имаше много работа. Трябваше да поразчисти, да отиде да си купи още хартия и моливи и да смени вратата на килера. Старата много скърцаше.

Славена Захариева

снимка: sxc.hu