Кое е “крайното” в студентските протести?

Posted by in Светът, в който живеем

Първата ми реакция, когато чух за студентската окупация в СУ (а и в други университети в страната), беше съжаление. Съжаление, че от няколко години не съм студент и нямам възможност да се присъединя към онова, което се случва в моята Алма Матер.

Втората ми реакция беше малко по-спокойна и дори постави първата под съмнение. Заслушах се в гласовете, които говорят за манипулации, за употребяване на студентите; в различните теории на конспирацията; в безспорно логичните аргументи на част от непротестиращите студенти, че се нарушава правото им да получават образованието, за което са си платили.

Заслушах се и в обвиненията срещу Ранобудните студенти, че действията им са крайни.

И се запитах какво значи “крайни действия”.

Това би следвало да са действия, които са непропорционални на поставените цели, и които използват методи, чиято ефективност е помрачена от нежелани странични ефекти.

“Крайно” е действие, без което може да се мине.

А дали можем да минем без студентското недоволство?

Според мен не можем.

Не биха могли да се нарекат “крайни” едни протестни действия, които по мирен начин настояват за край на едно компрометирано управление. Не би следвало да се говори за непропорционалност на действията на младите, интелигентните и мислещите, когато тези действия са насочени срещу една власт, която не се посвени публичо да се обвърже с корпоративни интереси. Която даже не се срамува от обвързаностите си и не вижда основание да ги крие, уверена във вродената заспалост на обществото ни.

Заспалост, в която толкова неочаквано се появи една нова ранобудност, че всички се стреснаха.

А логиката подсказва, че мястото на ранобудните е именно в университетите. Че е нормално от студентите – а и от техните преподаватели – да идват импулсите за положителни социални промени. В това няма нищо изненадващо и стряскащо.

Това не е крайно. Това е нормално.

Кои всъщност са хората, които спят в университетските зали? Това са бъдещите граждани. Това са хората, които за момента не са избрали да напуснат страната в търсене на по-добър живот. Това са хората, които са останали. Които, евентуално, един ден ще работят в тази държава, ще плащат данъци и ще отглеждат бъдещите български граждани.

Техният глас, който някои наричат краен, е отчаян. Техните действия, които някои наричат крайни, са действията на безкрайно разочаровани млади хора, които се опитват да кажат нещо на обществото – че ако същото това общество избере примирението, то бъдещето ще е като миналото.

А да искаш бъдеще, различно от миналото, не е крайно. Това е естественият, прогресивен стремеж на всеки млад човек. И ако средата не отговори на този стремеж и ако младите хора не успеят да променят средата, то най-логичното ще е да заменят тази за друга.

Кое е по-крайно – когато младите хора протестират или когато емигрират?