Търсенето

Posted by in Разкази и подобни

– Ето го, тук трябва да е! – малкият Гошко тичаше запъхтян към едно от дърветата в малкия парк. След него бавно вървеше дядо му.

– Тук е, сигурен съм!

Гошко стигна до дървото и започна да оглежда земята около него, която беше покрита със сухи листа. Един гълъб ровеше в тях в търсене на нещо, но когато чу стъпките на Гошко, стреснато разпери криле и отлетя, без да го е намерил.
Дядото се приближи до Гошко и сложи ръка на рамото му.

– Сигурен ли си?

Гошко само кимна и бързо се спусна към листата. Разрови ги с две ръце като плувец.

Дядо му се усмихна и с леко накуцване се отправи към близката пейка. Седна и се загледа в малкия Гошко, който все по-усърдно ровеше из листата.

Това продължаваше вече втори ден. Малкият Гошко и дядо му търсеха заровено съкровище.

Историята на съкровището, така, както Гошко я разказа на дядо си, беше следната. Един ден, в самото начало на лятото, Гошко и неговият най-добър приятел Тони намерили тайнствена дървена кутия. Била захвърлена на една от поляните между блоковете, леко поизгнила от пролетните дъждове. Двамата се опитали да я отворят, но не могли. Скрили я под стълбите на входа на Гошко, докато решат какво да правят с нея.

Само че една седмица по-късно Тони заминал на гости в Щатите. Щял да се върне чак есента. Гошко първо се разплакал, защото решил, че няма да има с кого да си играе цяло лято, а после се замислил за кутията. Какво да прави с нея? Да я остави ли под стъпбите? Ами ако някой я намери?

Докато мислел какво да прави, се оказало, че трябва да заминава на лагер на море. За пръв път морето не зарадвало Гошко, защото това означавало, че трябва да изостави кутията. Няколко дни той мислил какво да направи.

Решението се оказало много просто – както във всички истории за съкровища, и това трябвало да бъде скрито. Заровено!

И така, една ранна сутрин Гошко излязъл от вкъщи, казвайки, че отива да си играе. Всъщност обаче взел кутията и се затичал към най-близкия парк. Избрал едно голямо дърво, под което да зарови съкровището. Оглеждайки се, за да не го видят, той внимателно заровил кутията, усмихвайки се при мисълта как ще каже на Тони, че си имат заровено съкровище.

Първите няколко дни на морския лагер на Гошко му било криво, защото мислел само за съкровището си. След това обаче се запознал с другите деца на лагера. Няколко седмици преминали в игри, пясъчни замъци, събиране на миди и обли камъчета и викове “Медуза! Медуза!”, когато всъщност нямало медузи. Един ден едно от момичетата в лагера дори целунало Гошко по бузата – събитие, което заело мислите на малкия Гошко през следващите няколко дни.

После Гошко отишъл на село при другите си баба и дядо, където дните също преминали в безкрайна игра, в тичане по селските улици, ядене на огромни филии с мед и гонене на селските кучета (а понякога и бягане от тях).

Така, без Гошко да усети, минало цялото лято. И когато най-накрая, в края на лятото, той отново се прибрал у дома, изведнъж се сетил за съкровището.
Тогава Гошко разказа всичко на дядо си, плачейки в една хладна лятна нощ, докато навън вилнееше буря. Дядо му го погали по главата, усмихна се с мекота, с която могат да се усмихват само дядовците на внуците си, и му каза, че още утре, като спре дъждът, двамата ще отидат и ще намерят съкровището.

Само че Гошко беше забравил къде точно го е заровил и това беше основната причина, поради която плачеше.

Спомняше си, че е някъде в парка, но кое точно беше дървото?

Един цял ден двамата с дядо му обикаляха, Гошко ровеше около дърветата, а дядо му сядаше на близката пейка, защото се изморявяше бързо.

В края на деня Гошко беше целият кален, майка му беше ядосана, дядо му трябваше да влезе в ролята на защитник и да обясни защо Гошко има кал чак зад ушите, а съкровището го нямаше.

Вторият ден преминаваше по същия начин и Гошко отново ровеше под едно дърво, докато дядо му го гледаше с лека усмивка.

– Съвсем сигурен ли си? – извика му той.

Този път Гошко не отговори, защото не беше много сигурен. Допреди малко беше убеден, че дървото е точно това, но сега, когато не успяваше да намери нищо под него, вече се съмняваше. Даже беше сигурен, че не е.

Той уморено стана, потърка коленете си, което не ги направи по-малко кални, и тръгна към дядо си. Седна на пейката до него и въздъхна точно като голям човек.

– Никога няма да го намеря. Загубих го. Какво ще кажа на Тони, като се върне?

– Истината – отговори дядото. – На приятелите си човек винаги казва истината.

– Той ще ми се разсърди.

– Няма.

Гошко отново въздъхна и потърка корема си.

– Гладен съм.

Дядо му стана, прегръщайки Гошко през раменете.

– Хайде да вървим. Вкъщи има пълнени чушки.

Двамата тръгната по алеята бавно – дядото, защото накуцваше, а Гошко – защото мисълта за изгубеното съкровище му тежеше.

– Заради сухите листа е – каза Гошко с насечен от ридания глас. – Заради тях не мога да си спомня кое е дървото. Те всички си приличат сега.

– Ами, значи ще изчакаш до другото лято, когато няма да има сухи листа. Тогава ще намериш своето съкровище.

Времето до другото лято се стори на Гошко цяла вечност и той спря да сдържа плача си. Захлипа, вървейки до дядо си, който все така държеше ръката си на раменете му.

– Времето не е чак толкова много. Ще видиш, лятото ще дойде по-бързо, отколкото мислиш.

Плачът малко затихна, но продължи все така безнадежден.

Дядото знаеше, че Гошко малко по малко ще се успокои и ще зачака следващото лято. След което, някъде около Коледа, сигурно ще забрави за съкровището си. Училището, приятелите, новите неща ще избутат прогнилата дървена кутия, в която никой не знае какво има, и тя малко по малко ще изчезне съвсем от мислите на малкия Гошко. Следващото лято той най-вероятно изобщо няма да се сети за нея.
И така – докато малкият Гошко не порасне и не си спомни случайно за съкровището, което така и не намери и което остана някъде там, под сухите листа, в очакване на някое следващо лято. Мисълта вече няма да е толкова болезнена, защото малкият Гошко вече ще е голям човек.

И може би дори ще разбере какво всъщност е имало в кутията, без дори да я е отворил някога. Може би в забравената кутия е било неговото детство, избутано от желанието на всяко малко дете да порасне по-бързо, да влезе в света на големите. Свят, чиято привидна независимост понякога тежи повече от вечерния час и непрестанното напомняне да си измиеш калта зад ушите.

Дядото вървеше и си мислеше за всичко това, потупвайки Гошко по рамото и спомняйки си за своето собствено скрито съкровище, останало някъде във времето на огромните филии с мед и закачането на селските кучета. Той се усмихна, погледна към Гошко и му каза:

– Знаеш ли, остави чушките. Ще ядеш направо десерт. По принцип така не трябва. Искаш ли? Ще ти намажа една голяма филия с мед.

Гошко избърза сълзите си с мръсна ръка, изцапа бузата си с кал и кимна. Покрай тях ниско прелетя гладен гълъб, който се насочи към купчина сухи листа и започна да рови в търсене на нещо. Сигурно на своето собствено скрито съкровище.

Текстът е написан като неуспешен опит за участие в конкурса “По стъпките на лятото”