Последният летен следобед

Posted by in Разкази и подобни

Изсъхнал стрък трева я убоде по бузата и тя се почеса разсеяно. Размърда пръстите на краката си и погледна към небето. Слънцето се беше спуснало ниско над хоризонта, но все още печеше доста силно.

– Теб бодат ли те тревите? – попита тя.

Той лежеше до нея, само че не гледаше към небето. Очите му бяха затворени, но тя знаеше, че той не спи. Тревите леко се размърдаха от кратък полъх на вятъра, а някъде в далечината се чу лай на куче.

– Малко – отговори той, без да отваря очи.

Тя понечи да каже още нещо, но не успя да измисли какво и замълча. Загледа се отново нагоре.

Огромно ято черни птици летеше ниско над полето. Привидно всяка птица летеше в различна посока, дори сякаш беше на път да се блъсне в останалите, само че всъщност, с някаква странна природна умелост, цялото ято се придвижваше хомогенно и дисциплинирано в една и съща посока. На юг.

Тя си избра една групичка от пет-шест птици и се загледа в причудливите форми, които описваха те, докато летяха. Нагоре, надолу, после пак нагоре, после малко вдясно. Като циркови артисти, които летят под купола на цирка, изпаднали в транс от собствената си ловкост.

– Какво правиш? – въпросът му я стресна, защото през последните няколко минути – или може би часове? – той не беше казал повече от две-три думи.

– Гледам птиците – отвърна тя машинално. Погледна към него, но той все така лежеше със затворени очи, сякаш откъснат от всичко около себе си. Тя понечи да протегне ръка към него, да го докосне, но се спря. Едва ли докосването й можеше да каже нещо.

Всъщност нямаше нищо за казване. Лятото свършваше и с него свършваше една случайна среща, която ги беше стреснала и ги беше подхвърлила в каприза на едно чувство, което нито един от тях не искаше да нарече по никакъв начин. Имената са безсмислени, защото се повтарят. И когато наречеш едно нещо с име, което използват всички останали, това име спира да има значение. Изпразва се. Около това бяха водили разговор сигурно цяла нощ. Една цяла нощ в разгара на лятото, миришеща на море и тъмен ром и огласена от тревожно любовните нареждания на щурците и от садистичното упорство на комарите.

И тъй като и двамата не искаха да наричат каквото и да било както и да било, предпочитаха да мълчат. Особено сега, когато птиците отлитаха на юг, натоварили на крехките си криле последните часове на лятото.

Нов полъх на вятъра разлюля тревите, само че този път продължи малко повече. Стръковете се наведоха, поклониха се покорно, докоснаха нежно земята и после плахо се изправиха като послушни ученици. Птиците вече не се
виждаха, а късното следобедно небе малко по малко придоби белезникавия цвят на захарен памук.

– Ял ли си захарен памук? – попита внезапно тя.

Той се разсмя и отвори очи. Обърна се към нея, погледна я и се усмихна.

– Сигурно. Като малък. Не помня.

Тя продължи да гледа нагоре.

– Небето прилича на захарен памук. Иска ми се да се хвърля в него, да потъна и да ми стане горчиво от сладост.

Той продължи да я гледа, но не каза нищо повече. Наблюдаваше профила й, очертан на фона на захарното небе, и се опитваше да реши дали иска да го запомни или да го забрави завинаги. Дали иска всяка сутрин да се буди с мисълта за нейния профил на фона на късното лятно небе или предпочита да го забрави, защото споменът няма да му дава мира и ще го преследва в сънищата му. Не можа да си отговори. Беше му трудно да си отговори на въпросите, свързани с нея.

Докосването й го стресна. Тя беше протегнала ръка и беше хванала неговата. Допирът й беше толкова внезапен, че той не успя да направи нищо друго, освен здраво да стисне пръстите й.

– Дали…?

Тя не знаеше какъв точно въпрос иска да зададе. Дали ще се видят някога пак? Дали следващото лято, утре, след малко, някога…

Какво се случва с лятото, след като лятото свърши?

Въпросите замряха на устните й, полепнаха като мед и й загорчаха. Тя преглътна и остави тишината да довърши. В отговор тишината вдигна рамене, безразлична и леко осъдителна. Сякаш каза “Не ме занимавайте с глупости”.

Вятърът пак полъхна и вече не беше много топъл. Първите хладни тръпки на есента се бяха вплели в него като промъкващи се крадци. От някое близко дърво се откъснаха шепа златисти листа. Завихриха се, полетяха с вятъра и когато той спря, те непохватно се посипаха сред тревите, стреснати от очакването за дъждове, мъгла и неизбежното бавно изгниване.

Когато двамата станаха и тръгнаха в различни посоки, небето вече се беше свъсило съвсем. На лятото най-после му беше писнало и беше решило да си ходи, без да даде време на хората да приберат джапанките си.

И двамата вървяха бавно, но не се обръщаха назад. Вървяха устремени напред, сякаш се страхуваха от неизбежно настигащата ги сладостна мъка на раздялата. Тя обаче така или иначе ги настигна, обгърна ги, изпълни ги и се настани във всяка клетка, във всяка мисъл. Първите дъждовни капки натежаха от облаците, полето изтръпна, вятърът отново се разтанцува, а двете прималели от есенна тъга фигури продължаваха да вървят като сенки, отдалечавайки се една от друга с неумолимата логика на живота.

– Може би някога, след време…

– Ако вървим все в една и съща посока…

– Ако не спираме да вървим напред…

– Все някога.

– Някой ден.

– Някое лято.

– Ще се срещнем отново.

Текстът е написан като неуспешен опит за участие в конкурса “По стъпките на лятото”