Обратно към писането на истории. Историята за къпането ми в Темза

Posted by in Разкази и подобни

Първоначалната ми идея за този блог беше да споделям неща, които съм написала. Защото обичам да пиша, а писането няма голям смисъл, ако никой не те чете.

Покрай някаква досадна житейска и професионална логика обаче материалите за политика и обществени проблеми ставаха все повече.

Не че те не са важни. Напротив, в момента даже са по-важни от всякога. Просто покрай тях забравих, че онова, заради което започнах блога си, беше едно друго писане, по-творческо, не толкова злободневно.

Днес се зачетох в един блог за писането и попаднах на една мисъл, която много ми хареса – онова, което отличава писателя от онзи, който се опитва да бъде писател, е, че писателят пише.

И макар и да не съм заслужила да се наричам писател, поне ми се иска да се наричам „пищещ човек”.

Заради което се налага да пиша.

Писането е разказване на истории. Измислени, истински или полуистински.

Тази, която искам да разкажа, си е съвсем истинска. Малко е ръждясала, защото се случи преди повече от година, а и защото малко съм загубила тренинга да пиша истории, но, както съм писала в заглавната част на блога си, това е работилничка. За упражнения, опити и тренировки, много тренировки по писане.

* * *

Историята за къпането ми в Темза

Големите градове често си имат големи, не много чисти реки. Парижаните например казвали, че ако някой се опита да се самоубие, като скочи в Сена, преди да се удави, ще умре от отровните й изпарения.

Големите реки в големите градове са красиви, над тях се протягат вековни мостове, а туристите се снимат с тях за спомен. Големите реки в големите градове са забележителности сами по себе си.

Само че не стават за къпане. Вероятно, ако решиш да се топнеш в Сена или в Темза, ще излезеш с няколко слоя мръсотия повече, отколкото си влязъл. Интересно ми е кога за последно хората са се къпали в тези реки. Сигурно ще да е било преди индустриалната революция.

Ако не се брои моето почти окъпване в Темза миналата година.

Да се качиш на туристическо корабче по Темза е също толкова голямо клише, колкото да се качиш на Айфеловата кула. И колкото и да обичам малките странични улички на новите градове, човек не може да избяга от така наречените забележителности, поне при първото си отиване в нов град. Клише или не, и на Айфеловата кула съм се качвала, и на корабче по Темза.

На отиване към Гринуич разходката с корабчето беше невероятно колоритна основно заради гида – един възрастен мъж от екипажа, който разказваше с такава страст за онова, което се е случвало по бреговете на Темза от времето на Хенри VIII насам, че дори и изобщо да не си падаш по история, да ти стане интересно. Този човек вероятно знаеше повече от историците за битката при Трафалгар, за адмирал Нелсън и за дупката от куршум в униформата му, изложена в National Maritime Museum в Гринуич.

Гринуич беше крайната ни спирка, където отново отметнахме едно задължително клише – стъпването в Западното полукълбо, – прекарахме сигурно половин ден в в National Maritime Museum и тръгнахме наобратно с друго корабче.

Когато корабите плават, те изтласкват вода, образувайки доста сериозни вълни. Това е закон, който научих съвсем нагледно. Винаги съм смятала, че няма по-добри уроци от практическите.

Корабчето ни имаше седалки отстрани, по цялото си протежение, и именно там се настанихме, за да гледаме залязващото слънце, сградите покрай реката и корабчетата, с които се разминавахме. И които правеха въпросните вълни.

Първата, която се плисна в нашите седалки и ме измокри, беше като на шега. Казваш си „Какъв е шансът да ме омокри отново?” И гледаш с недоверие приближаващия се насреща кораб. Който също прави вълни.

Една от които се разбива право върху мен. После още една. След което спрях да ги броя – първо защото бях мокра и второ защото не можех да спра да се смея.

Мястото ми беше като омагьосано. Седящите до мен хора бяха сухи, докато моята седалка беше под постоянен прицел, все едно реката просто беше решила да ме изкъпе, както си бях с всичките дрехи, подобаващи на ранна пролет.

Наблизо имаше две възрастни англичанки. Едната седеше на подобно омагьосано място, опитваше се да се поприкрие с якето си, но без никакъв успех, и също неудържимо се смееше, сякаш да те блъскат мръсните вълни на Темза е най-приятното нещо на света.

Което си беше точно така. Дали от туристически адреналин или просто защото след първата вълна вече ми беше все едно, постоянно заливащите ме вълни бяха едно неочаквано и точно заради това прекрасно преживяване. Нищо че почти нямаше част от дрехите ми, която да не беше мокра.

На слизане от корабчето все още не можех да спра да се смея. Добре, че Лондон е космополитен град, в който може да се види всичко, и хората не се впечатляват от мокро до костите момиче, което се забавлява от факта, че току-що се е изкъпало в Темза.

Мокрите дрехи причиняват лек дискомфорт, който обаче не може да спре изследователския дух на човек, който има ограничено време да види един от най-прекрасните градове на света. Връщането в хотела и преобличнето щяха да отнемат ценно време, затова, както си бях вир вода, се отправих към Тауър. Имаше малко време преди затваряне – точно колкото да видим кралските бижута. Но това е друга история.