Раждането на гражданина

Posted by in Светът, в който живеем

Случващото се напоследък в държавата буди у мен един интересен въпрос.

И това не е въпросът „Кое тормози повече Делян Пеевски – народното недоволство или холестеролът?”

Въпреки че един такъв въпрос е съвсем легитимен и не е заяждане с външния вид. Тази дискусия според мен има значение, просто в момента не е на дневен ред – дискусията за това как е възможно толкова голяма част от българските политици да имат нездравия вид на средновековни монарси, които разпределят времето си между чревоугодничество, лежане на една кълка, лежане на другата кълка и издаване на заповеди към шивашкия отдел за поредното разширяване на панталоните им.

Но, както казах, не е това въпросът.

Въпросът е какво ще правим после.

Очевидно е, че властта в момента работи по някакъв свой дневен ред, който няма общо с дневния ред на обществото. Поради което обществото протестира. Очевидно е, че институциите се огъват от някакви интереси, които не са обществени, и в това свое огъване заемат уродливи пози. Очевидно е, че парламентът – основният орган на една парламентарна република – се е превърнал във верен иконом на някакви задкулисни играчи.

Напоследък лидерът на БСП г-н Сергей Станишев често говори за „задкулисие”, имайки предвид отминалите правителства. Само че именно тази дума описва най-добре и сегашната власт, която включва собствената партия на г-н Станишев, както и неговите коалиционни партньори.

Няма как по друг начин да се обясни наведеното положение, в което сам се постави българският парламент с опита си да избере г-н Делян Пеевски за председател на ДАНС. Няма друго обяснение, освен че става дума точно за задкулисни сметки и за интереси, чиито размери най-вероятно ние, хората извън властта, дори не можем да си представим. Просто защото няма как да си представиш пълната уродливост на нещо такова, ако не си го видял с очите си.

Затова правим догадки. Кой, как и защо си играе с българските държавни институции, мърдайки ги като кукли на конци, и защо самите институции са позволили да се превърнат в слуги, които променят законите така, че да паснат на онези, които искат да ги употребят. Подобно на разширяването на панталоните на затлъстял политик, законодателният орган на държавата разширява закона така, че той да е по мярка на една конкретна фигура. Принцип, който е толкова далеч от нормалното функциониране на една съвременна европейска държава, че стряска с наглостта си. Стряска дотолкова, че хората да опънат шатри пред Народното събрание.

Което обаче, поне засега, за съжаление не дава отговор на въпроса какво ще правим после.

В случай, че напълно логичните протести действително доведат до оставката на това правителство, какво следва? Кой ще бъде следващият месия? Дали онези, които ще дойдат след това, няма да се окажат просто друг екип от шивачи, които ще прекрояват закони по нечии други мерки?

Въпреки че не мога да дам отговор на този въпрос, липсата на обозрима алтернатива все пак не ми се струва причина да не правим нищо. Не за друго, ами защото примиряването със сенчестите мотиви на сегашната власт ни завърта в познатия лабиринт, в който се лутаме, откакто свалихме петолъчката и решихме, че това ни е направило свободни.

Затова, въпреки че аз лично не се наемам да отговоря на въпроса „А след това накъде?”, виждам примирението като най-лошия избор.

Струва ми се, че последните няколко дни поставиха началото на нещо качествено ново и силно положително в любимата ни държава. И това качествено ново нещо е изразяването на недоволството. Мирното, цивилизовано и последователно изразяване на недоволството на едни граждани, които започват да откриват своето качество на граждани. При това да го откриват не пред телевизора и не на маса след третата чаша, а с действено заявяване на позиция.

Позицията е несъгласие с безпринципността, с която биваме управлявани. Безпринципност, която дотолкова спокойно показа грозното си лице, че ни стресна достатъчно, за да излезем на улицата и да изразим несъгласието си.

Не че досега я е нямало. Безпринципността е част от политическия живот в България от много отдавна, не от последните избори. Просто досега имаше приличието да си стои на сянка и затова хората бяха приспани в неясно, не добре формулирано недоволство. В момента, в който тази безпринципност спря да се крие и се показа на върха на държавните институции, чашата преля. Недоволството много бързо се осъзна и се превърна в позиция.

В позиция на граждани.