Categories
Разкази и подобни

Последният


ПейзажПейзажът е сив и напукан като старческа пета. Земята е разрязана от дълбоки бразди, които се губят черни в далечината. Слънцето бавно се издига над далечните планини и започва да хвърля виновна светлина. След няколко часа топлината му ще стане убийствена, ще се впие в земните недра, ще направи браздите още по-дълбоки и ще продължи да изсушава всичко.От малък заслон сред пустошта излиза старец, който се смята за мъдрец. Толкова е стар, че вече е забравил защо точно се смята за мъдрец. Облечен е в дрипи, които са се втвърдили върху него преди няколко десетилетия. Той се подпира на висока тояга, изсъхнала като земята наоколо. Бавно вдига ръката си, плюе в нея и приглажда косата си.

Той може да е забравил защо се смята за мъдрец, но си спомня далечната си младост. Струва му се, че е била преди 300 години. Спомня си езерото, в което играеше с братята и сестрите си. Те шляпаха във водата, пръскаха се, гмуркаха се, после напълваха устите си с вода, отпускаха се по гръб на повърхността и изплюваха водата нагоре. Така се правеха на китове.

Спомняше си и как се връщаха мокри у дома. Ходеха боси и като влизаха в къщата, майка им им се караше, защото разкалваха. След това напълваше кофа с вода и започваше да бърше калните следи, леко мърморейки, докато децата събличаха мокрите дрехи и се нареждаха на опашка пред банята.

Спомняше си и кучето си. Спомняше си как двамата играеха на поляната. Старецът, който тогава все още не беше старец, хвърляше една топка, която кучето преследваше, улавяше и му носеше обратно. И така цял следобед. После се връщаха отново у дома, където кучето жадно пиеше вода от купичката си. След това по мустачките му оставаха капки, а от муцуната му капеше вода: „Кап! Кап! Кап!”

Спомняше си и жена си, макар че вече не помнеше нито кога, нито как тя си беше отишла от него. Спомняше си сутрините, ухаещи на препечен хляб и кафе. Спомняше си неуморния, тих, постоянен шум на пералнята, от която се носеше свежа миризма на все по-чисти дрехи.

Не си спомняше как се озова в пустошта. Не разбра как земята изсъхна, как езерото изчезна, как частите на пералнята изгниха. Всичко стана някак неусетно, едновременно неочаквано и логично.

Имаше смътен спомен за последната чаша вода, но не помнеше какво точно беше направил с нея. Дали я беше изпил? Или я беше изтървал от треперещите си от вълнение и страх пръсти и тя се беше разбила на хиляди парченца? Или беше полял с нея последните цветя? Не помнеше. Животът му се промени, излезе като река от руслото си. Само че тези сравнения вече не работеха, защото реки отдавна нямаше.

Той преглътна мъчително. Слънцето напичаше все по-силно и той нямаше много време. Скоро щяха да дойдат сенките, да го наобиколят и да зачакат. Чакаха той да направи нещо. И той се опитваше – всеки ден се събуждаше с надеждата, че това е денят, в който ще промени всичко.

Мъдрецът, който смътно започваше да разбира, че не е никак мъдър, пристъпи напред. Пусна тоягата си да падне на земята и я чу как се удари в сухата почва. Звукът сякаш дойде от друг свят. Той вдигна очи към небето, където нямаше нито едно облаче. Премреженият му поглед едва погледна слънцето за няколко секунди, преди да се отмести от болезнената светлина. Той бързо сведе очи, затвори ги и започна да тананика.

Сенките го наобиколиха. Напуканите им устни леко се разтвориха, но от тях не излезе нито звук. В горещата тишина се чуваше само тананикането на стареца, който безнадеждно започна поредната си молитва за дъжд.

Това е едно есе, с което участвах в конкурса “Екомания” на Vesti.bg в края на юни 2012 г. Темата беше “Капка по капка” и ставаше въпрос за важността на водата. Не спечелих и след края на конкурса помолих да ми свалят есето, за да мога да си разполагам с него и да си го публикувам тук.

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *