Categories
Разкази и подобни

Реалност

Денят приличаше на пощенска картичка.

Слънцето вече беше изгряло над предградието и покривите на редиците еднакви двуетажни къщички сякаш блестяха. Градините пред къщите приличаха на зелени килими от мека трева с ивици цветя, подредени в прави лехи. Капчиците роса блестяха по цветовете и всяка следваща сутрин тези цветове сякаш ставаха все по-ярки и красиви.

Застанал пред собствената си малка градинка, той се замисли колко го радваха азалиите и как не можеше да си спомни някога да ги е виждал клюмнали или увехнали. Всъщност, гледайки надолу по улицата, към редиците едва събуждащи се къщи с цветни градини, към ярко боядисаните колела, подпрени на уличните лампи, и към синьото небе, по което нямаше нито едно облаче, се замисли и за друго – колко беше щастлив и колко хубаво беше, че всяка сутрин се буди с усмивка и отива на работа, подсвирквайки си тихо с уста.

Той поизтупа ръкавите на сакото си, въпреки че те бяха безупречни, леко нагласи очилата на носа си и тръгна по улицата, тихо тананикайки. Краткият път до работата му минаваше почти изцяло по уличките на предградието и той всяка сутрин го извървяваше с усмивка, поздравявайки съседите си, застанали по верандите и на прозорците. Малко след като свършваха къщите започваше краткият асфалтов път с мъничък тротоар от всяка страна, по който той стигаше до ниската административна сграда с цветя по прозорците, където работеше.

Всяка сутрин разходката му до работа беше една и съща и всяка сутрин той вървеше с усмивка. Всяка сутрин виждаше възрастната госпожа, чието име все не можеше да си спомни и която живееше на номер 15, как излиза да полива лехите пред къщата си. Видя я и сега, помаха й за поздрав и тъкмо я беше отминал, когато денят изведнъж притъмня.

Той спря, загледан право напред. Небето, допреди малко ослепително синьо, изведнъж беше придобило кафеникав оттенък. В ушите му се чу припукване, последвано от тънък звук, все едно край главата му се въртеше комар. Той инстинктивно вдигна ръка, за да пооправи очилата си, когато изведнъж разбра.

Досега не му се беше случвало. Как можа да постъпи толкова глупаво? При това знаейки, че подобно нещо се наказва. Дори не искаше да мисли как точно се наказва. Не знаеше някой някога да е забравял…

Да, той просто беше забравил. Нещо, което не смяташе за възможно. Беше забравил да включи очилата да се заредят и сега трябваше да си понесе последствията.

Небето притъмня още малко и на него внезапно му стана студено. Това ли беше? Може би това беше всичко?

Зареждането на очилата беше дълг на всеки гражданин и всички знаеха това. Той не знаеше откога бяха задължителни, беше се случило доста отдавна. Знаеше, че всеки ги слага на носа си със ставането от леглото и ги маха преди да заспи, като всяка вечер трябва да ги оставя в специалната им станция за зареждане. Той не се замисляше за функцията им, просто защото носенето им беше част от живота му, откакто се помнеше.

И никога, никога досега не му се беше случвало да забрави да ги зареди.

Ей сега ще стигне до работа. Там има резервни очила. Там

Небето вече беше тъмносиво, като преди дъжд. Той никога не го беше виждал такова. Жуженето на очилата стана все по слабо, пукотът спря и цветовете пред очите му се оттекоха като измити. Къщите наоколо посивяха, зелената трева в градините пожълтя и денят стана по-мрачен, отколкото той смяташе, че е възможно. И макар и да се страхуваше да се огледа наоколо, за да не би някой да разбере какво се случва с него, той не можа да устои на желанието да погледне. Обърна се бавно към градинката на старата госпожа, чието име не помнеше, и почти подскочи.

Милата възрастна дама с винаги подредена прическа и блястящи от чистота дрехи се беше превърнала в кокалеста старица, по която висяха някакви нещастни дрипи. В мръсните си ръце с извити жълтеникави нокти, в които допреди малко се виждаше красива порцеланова лейка, сега имаше изпоцапана, на места пробита кофа, с която тя поливаше угнили, умрели цветя. Водата, която се изливаше през дупките на кофата, беше тъмножълта и приличаше на гной. Когато старицата вдигна глава към него, вероятно учудена от внезапното му спиране и обръщане назад, изпод рошавата й посивяла коса го погледнаха чифт пусти, празни очи, потънали зад рамките на очилата; очи, които гледаха, но сякаш не можеха да го видят наистина.

Той преглътна сухо и вдигна ръка, все едно да я поздрави отново. Тя се усмихна, показвайки два реда сивкави оредели зъби, и също вдигна сухата си ръка за поздрав. От усмивката й го побиха тръпки. Обръщайки се бавно напред, той се стресна от тънък монотонен звук и му отне няколко секунди да разбере, че не беше спрял да си тананика.

Направи една крачка с усилие, после си наложи да направи втора. Трябваше да стигне до работа. Трябваше да гледа само пред себе си, да не мисли за нищо и да забрави, че някога е поглеждал света без очилата.

Но не можеше съвсем да не гледа. Всяка следваща къща, все по-порутена от предишната, се набиваше в погледа му като гвоздей. Белите измазани стени, блестящите от утринна роса покриви и подредените градини бяха изчезнали и на тяхно място се редяха полусъборени къщи с изпочупени прозорци и боклуци по верандите. Подпрените на уличните лампи колела нямаха цветни кошници за покупки, бяха целите ръждясали и спиците им стърчаха като оголени кости. Над всичко това тежеше ниско, схлупено тъмносиво небе без слънце.

По някои от къщите имаше надписи, нарисувани с огромни черни букви, тук-таме леко избелели от времето. Стараейки се да не чете, той все пак успя да прочете един: “Реалността вече не съществува!”

Автоматично вдигна ръка, за да нагласи очилата, от които вече нямаше смисъл, и видя, че безупречният му раиран костюм е овехтял, а от ръба на ръкава му стърчат конци. Свали ръката си, постара се повече да не гледа нито себе си, нито околния свят, пъхна ръце в джобовете и продължи да върви с полузатворени очи.

Още малко. Само да се добере до резервните очила. Още малко и всичко ще се оправи. Ще е все едно се е събудил от лош сън, след който постепенно се връща към реалността.

Към реалността. Ако си го повтаря достатъчно много, ще го повярва. И всичко ще бъде както преди. Както беше тази сутрин. Истинско.

Реално.

Очила


снимка: fotografierende, pexels.com

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *