Град като никой друг: един странен, малко тъжен, есенен, прекрасен Берлин

Posted by in Travel Writing

Обективно погледнато, всеки град е “като никой друг”.

За мен няма друг град, който толкова много да прилича на картина, рисувана с водни бои, колкото Венеция. Няма и град с такъв положителен, винаги весел и отворен към света дух като Барселона. Нито пък има място като Виена, където музиката толкова се е наслоила във всичко, че можеш да чуеш как статуята на Щраус свири на цигулката си.

Така мога да продължа, а и всеки може в главата си да превърти уникалните места, където е бил, казвайки си, че “няма такова друго на света”.

И лично за всеки това е така и е вярно за всяко място, където сте били.

Берлин обаче наистина е град като никой друг и това не е въпрос на лично възприятие.

Ъгълът на "Фридрихщрасе" и "Цимърщрасе", където е бил чекпойнт Чарли

Ъгълът на “Фридрихщрасе” и “Цимърщрасе”, където е бил чекпойнт Чарли

Няма друг град, който близо 30 години да е съществувал, разделен от стена. И то не каква да е, а стена между два свята, взела безумно безсмислени жертви и станала тъжно известен символ на нещо, което все ми се иска да вярвам, че е част от миналото – разделението между хората.

И няма как тази стена, макар и вече паднала, да не съществува все още като призрак в самия въздух на този наистина уникален град.

Малко ме е срам да си го призная, но преди да отида в Берлин, знаех страшно малко за града и за стената, която все още го е разделяла на две, когато аз съм се родила. Знаех толкова малко, че си представях историческия и културен център на града в бившия западен, а не източен Берлин. Напълно погрешно. Бранденбургската врата, телевизионната кула, “Жандарменмаркт” с двете църкви – всичко това е в бившия източен Берлин. Докато паметникът на Съветската армия е в западен.

Всички тези неща и съответните им исторически обяснения правят Берлин едно много особено място на границата между Изток и Запад, между минало и настояще, между огромните правоъгълни сгради на социализма и дворците на няколко броя крале с името Фридрих.

Изток - запад

Изток – запад

Един град на особено съжителство на крайности. Бранденбургската врата, Райхстагът и дворецът Шарлотенбург навяват асоциации за национално величие и гордо минало, докато мемориалът на жертвите на Холокоста – сив като небето, – останките от Стената и паметникът на изгорените книги пред университета “Хумболт” напомнят за мрачни, безчовечни времена.

Шарлотенбург

Шарлотенбург

Университетът "Хумболт"

Университетът “Хумболт”

Блок в близост до мемориала на жертвите на Холокоста

Блок в близост до мемориала на жертвите на Холокоста

Част от руското посолство с надписа "Аерофлот"

Част от руското посолство с надписа “Аерофлот”

Няма как един град, превърнал се в символ едновременно на разделение и на обединение, на издигане и на събаряне на стени, на една жестока идеология и на едно европейско настояще, да не е особен. Да не навява смесени чувства. Да не те накара да го заобичаш точно защото е странен, противоречив, анахронистичен и модерен, сив на външен вид, но толкова цветен във всяко едно друго отношение, особена смесица от дворци и безцветни блокове, от сгради като юридическия факултет на университета “Хумболт” и постройки, достойни да бъдат наредени до най-големите постижения на правоъгълното социалистическо строителство.

А даже не броим нощния живот, нито кварталите извън центъра – неща, за които нямам преки впечатления и които сигурно добавят още няколко различни цвята към и без това цветната палитра на града.

Цветна като графитите по Стената.

Чудно ми е какво бихме направили ние в България, ако имахме една Берлинска стена. Дали бихме я бутнали изцяло, дали бихме я запазили частично, дали бихме се опитали да я забравим или напротив – да я запомним завинаги; дали политиците ни биха я използвали както им е удобно; дали бихме продавали парчета от нея в магазините за сувенири.

И не мога да отговоря. Струва ми се, че всеки град, който потенциално би могъл да бъде на мястото на разделения със стена Берлин, би се справил впоследствие по различен начин с раната, оставена от едно такова разделение.

Чекпойнт Чарли

Чекпойнт Чарли

Някои може би, както са направили берлинчани, биха запазили част от тази стена. Да, мястото й определено е в миналото, но пък частите от нея, които все още стоят на оригиналните си места, служат като една голяма удивителна, като едно страшно предупреждение към бъдещите поколения; и същевременно като едно цветно графитено петно, което сякаш казва: “Берлин не е тъжен и сив град. Той е цветен, разнообразен и жив. А Стената е платно за изкуство, за свобода и за цветове.” Всичко е въпрос на гледна точка и всичко зависи от цвета на очилата ти.

Стената е онова, което най-много ме докосна в Берлин. Споменът за нея, парчетата от нея в магазините, историята, разказана на чекпойнт Чарли, старите снимки, Кенеди и Хрушчов, които ни гледат от миналото в центъра на града.

И накрая, чак на път за летището, истинската стена. Може би защото преди това не съм била готова да я видя.

Берлинската стена

Берлинската стена

Видях само една част от нея, все още запазена, през прозореца на автобуса. Премина бързо покрай погледа ми и докато осъзная, че това е тя, вече беше свършила. Но също така най-после беше придобила очертания, станала истинска след всичкото четене и слушане за нея. Защото след като е бетонна, значи е истинска. И е била доста истинска за хората, които са живели от двете й страни.

Това е нещо, което ние даже не можем да си представим. И през ум не ни минава, че е възможно един ден да станем и да не можем да отидем на работа, защото на пътя ни има бодлива тел, която малко по малко – но доста бързо – се превръща в непреодолима стена; не си представяме, че е възможно близките ни, приятелите ни, хората, които обичаме, един ден да се окажат от другата страна на бетонна преграда. И че е възможно никога повече да не ги видим. Или да можем да им махаме известно време през стената, преди източната й страна да стане недостъпна заради необходимата за режима зона за сигурност. След което даже и махането става невъзможно.

Такива сценарии не би и трябвало да ни идват наум. Нещо подобно не би трябвало да съществува в ничия глава, а разделението – физическо и духовно – би следвало да е останало в миналото.

Минало, което малко плаши с това колко е близко.

Но за да не завъшвам с мрачен привкус, а и защото Берлин все пак е един прекрасен “град като никой друг”, ще разкажа за телевизионната кула. Второто нещо след стената, което аз взех със себе си като спомен от Берлин.

Телевизионната кула в Берлин

Телевизионната кула в Берлин

Сигурно защото я видях почти случайно, на една късна вечерна разходка, по време на която очаквах най-много да се снимам пред затворената кула. Защото кой да очаква, че тя все още е отворена в 23:20?

А си беше отворена и успяхме да влезем в нея цели 10 минути преди края на работното време.

Сигурно сте чували за телевизионната кула в Берлин. Че е сред най-високите обекти в Европа, че на върха й има въртящ се ресторант, че е символ на Берлин и то на източната му част.

Друго е обаче наистина да я видиш.

Тя си е едно отделно пътуване във времето. Целият й интериор – лампериите, мокетите, тежките столове, които в детството ми бяха толкова модерни по сладкарниците, – всичко изглежда като излязло от онези филми, които са правени в миналото, но разказват за бъдещето. И които въпреки усилията си да бъдат модерни, се оказват толкова очарователно неадекватни, че ти става мило и не можеш да им се сърдиш. А и няма как да не се усмихнеш, когато откриеш мястото, където “Стар трек” се среща с българското кино от 70-те.

В телевизионната кула

В телевизионната кула

Ако се качите като мен на кулата вечер, ще видите светлините на нощния Берлин.

Ако се бяхте качили преди 30 години, без значение по кое време на денонощието, щяхте да видите и Берлинската стена. Нямаше как да не се върнем към нея.

Аз лично предпочитам светлините на града.

Берлин - поглед от телевизионната кула

Берлин – поглед от телевизионната кула

Свят без стени може да е утопия, но пък какво би бил светът без малко идеализъм и щипка утопична надежда?

А каква по-голяма надежда от една стена, която вече не съществува?