Последната грешка на черната котка

Posted by in Разкази и подобни

Пианистът откъсна последните тонове от клавишите на четвърта октава, оставяйки ги да се забият в полузаспалия въздух като ледени висулки. Няколко редовни посетители уморено изръкопляскаха, колкото да маркират присъствието си. Всеки, който беше прекарал няколко вечери в сънливата атмосфера на бара, неизменно свикваше с майсторството на пианиста дотолкова, че спираше да му обръща внимание и то се превръщаше в част от обстановката, подобно на поизбелелите пейзажи по стените.

Новото парче започна почти веднага и барът се върна в полузаспалия си опушен ритъм, в който разговорите и тихото дрънкане на леда в чашите се смесваха в някаква тъжна мелодия, която сякаш съществуваше извън времето и беше започнала някъде далеч, в самото му начало.

Почти никой не обърна глава, когато в бара влезе Черната котка.

Не защото тя не беше необикновена – беше и още как, – просто дори и тя не можеше да наруши сънливата мараня, която заедно със звуците на пианото беше обвила всичко като в приказна мъгла.

На нея точно това й харесваше в мястото. Всеки път, когато съдбата я доведеше тук, й се струваше, че влиза в друг свят. И дори да бягаше – а тя обикновено бягаше, – тук изпитваше странно и почти непознато усещане за сигурност. Може и да беше илюзорно, но какво ли в живота й не беше?

Черната й рокля прегръщаше тялото й и меко шумолеше само в долния си край, докато тя се движеше тихо между масите. Седна на една в ъгъла, поръча си чаша леденостудено Veuve Clicquot и извади цигарето си. Запали, без да сваля дългите черни ръкавици, които стигаха почти до раменете й, вдиша дълбоко и замислено издиша белезникавия цигарен дим. Пианото тихо плачеше.

Тя дори не беше задъхана. Беше се прибрала бързо в хотелската си стая, след като беше изпълнила мисията си, беше се преоблякла, беше махнала плътната черна шапка, с която преди това беше покрила тъмнокестенявите си коси, беше се огледала в огледалото, въпреки че много добре знаеше как й стои любимата й черна рокля, беше си сложила медальона във формата на стилизирана котка и беше дошла в сънливия бар, за да изпие чаша шампанско.

Всичко беше рутинно, както обикновено, без никакви засечки и без проблеми. Тя беше точно толкова тиха, точна и бърза, колкото винаги е била. Не случайно й казваха Черната котка.

Отпивайки първата газирана глътка, тя остави студената вълна да я обгърне и леко потрепери. Почувства се като дете, което беше излязло да се радва на снега, без да се е облякло подходящо. Тръпката премина през нея, обхвана цялото й тяло и тя леко изтегна краката си, за да я почувства цялата, до връхчетата на пръстите си. Токчетата й леко изчаткаха по пода при това движение. Тя въздъхна, леденото усещане попремина и тялото й се отпусна в лепкавия полумрак на бара.

Минаха няколко минути, преди тя да се огледа наоколо. В този момент усещането й за безопасност леко потръпна. Всичко беше толкова извън времето, толкова откъснато, толкова като в праисторическа пещера, където хората са се сгушили, за да се опазят от природните стихии, че всичката тази сигурност я накара да се почувства като в капан. Защото пещерата можеше да бъде както убежище, така и затвор без изход.

Огледа лицата на хората, доколкото можеше в полумрака. Никой не й обръщаше внимание. Пианистът беше преминал на някакво отчаяно романтично парче, в което композиторът се беше опитал да излее всичката си мъка по измисления от самия него идеал и по собствената си невъзможност да приеме, че светът не е идеален. Барманът бършеше чаши с такава ловкост, че нито едно случайно издрънкване не смущаваше звуците на пианото. А посетителите – не много, защото беше вече доста късно – седяха около масите, увлечени в безсмислени разговори за неща, които всъщност никого не интересуваха.

Нищо, поне на повърхността, не показваше опасност. И все пак тя беше нащрек, като котка, която седи застинала с щръкнали уши и мустачки, очакваща да улови и най-тихия знак за нещо нередно. Отпи отново от шампанското, но този път почти не усети вкуса му, вглъбена в инстинкта си, който никога досега не я беше провалял.

Когато на вратата на бара се появи позната фигура, тя леко си отдъхна – усещането й беше напълно реално. Не беше изгубила котешките си инстинкти, които й бяха спечелили името. Те, както и тайната й татуировка на черна котка, която малцина бяха виждали.

Спокойствието, че може да разчита на себе си, почти заглуши моментната й тревога при вида на агент Блау.

Тя имаше странната за някои способност да остава напълно спокойна в моменти на опасност и точно тази нейна способност я беше спасявала досега. Веднъж щом имаше информация за дадена ситуация, тя ставаше съвсем хладнокръвна, пулсът й се забавяше, а възможните решения изникваха в ума й толкова ясно, все едно някой ги беше написал на черна дъска. Кратък момент на размисъл й трябваше, за да вземе едно от тях и да започне да действа. В повечето случаи безпогрешно. В останалите се налагаше да преначертава плана за действие в движение, но в крайна сметка отново успяваше да се измъкне, подобно на котка, която се шмугва през полузатворена врата, без дори да прескрипе опашката си.

И въпреки всичко това фактът, че вижда тъкмо агент Блау тук, не й беше никак любим. След като огледа за секунда бара и я видя в ъгъла, той тръгна към нея със спокойствие, което също не й беше никак любимо.

Тя почти не го беше виждала извън това негово спокойно състояние. Беше малко като нея. Можеше да убие човек, без да наруши спокойствието си, без пулсът му да се учести и без по челото му да избие дори капчица пот. Това донякъде беше причината тя скрито да му се възхищава – че той успяваше да се справя с особената си работа почти толкова добре, колкото и тя.

За кого работеше той тя не знаеше. Подозираше, че отговорът на този въпрос се менеше във времето. Знаеше само слухове – че е от ЦРУ, че работи сам за себе си, че е двоен или троен агент, че по време на войната е лавирал между съюзниците и Германия. Кое от всичко това беше истина тя не знаеше, а и в техните среди истината имаше един по-особен смисъл от нормалния. Затова беше най-добре човек да не се занимава с нея. Ако искаш да живееш този живот, трябва да мислиш много повече за собственото си оцеляване, отколкото за неща като истина или, още по-зле, морал.

Докато той вървеше към нея, тя се замисли и за още нещо – че дори нямаше идея каква беше националността му. Най-вероятно, подобно на нея, нямаше такава. Със сигурност беше действал в Германия по време на войната и това, заедно със сините му очи, му беше спечелило името агент Блау. Поне доколкото тя знаеше. Някъде на другия край на света някоя друга котка може би го познаваше под друго име. Имената, подобно на истината и националността, бяха относителни. Особено в сънливите барове като този. Особено когато и двамата говореха свободно толкова различни езици, че вече бяха забравили кой им е родният.

Тя кръстоса крака, издиша кълбо дим към него и сви недоволно начервените си устни. Сякаш без да забелязва неудоволствието й, той седна срещу нея и мълчаливо изчака барманът да му донесе уискито, което беше поръчал на влизане. През цялото време тя го наблюдаваше с присвити очи, които в ръждивата полусветлина изглеждаха жълтеникави, но всъщност бяха тъмнозелени. Медальонът й присветна в полумрака. Решенията в главата й този път не бяха много отчетливи, защото все още не й беше ясно пред какъв проблем се е изправила и какво е довело агент Блау точно сега и точно тук.

Той разчете въпроса в присвитите й котешки очи и с разбиране, което винаги леко я беше притеснявало, започна направо.

– Тук съм, за да ти помогна.

Тя се усмихна и остави цигарето.

– Няма “здравей”, “как си”, нещо такова?

– Нямаме толкова време.

Тя се вгледа в лицето му, което, както обикновено, не казваше нищо. Очите му имаха студения син цвят на зимно море. Имаха и същата неопределена дълбочина. При всичките си срещи с него тя винаги се беше чудила дали това е море, в което да се отпуснеш с наслада в жарък летен ден или море, в което, подведен от блясъка на вълните, можеш неусетно да се удавиш.

Вероятно всички тези асоциации идваха от това, че двамата се бяха срещнали за пръв път в морето.

Беше преди няколко години, на разточително луксозната яхта на богат корабособственик, който по стечение на обстоятелствата беше и собственик на едно особено ценно куфарче. Черната котка беше там, за да вземе въпросното куфарче. Със същата цел там беше и агент Блау.

Без да знаят взаимно за намеренията си, двамата се бяха запознали след вечеря, на по чаша 112-годишно каберне. И някакси по подразбиране бяха започнали онзи флирт, който изглежда задължителен, когато има море, абсурдно скъпо вино, тайни намерения, жени с дълги рокли и мъже в смокинги.

Съвсем не задължителна и съвсем не част от мисията й беше нейната покана за по още едно питие, само че в каютата й. И досега тя не беше успяла да си отговори на въпроса дали причината да го покани бяха пронизително сините му очи или смътното й подозрение, че той се намира на яхтата по същата причина, поради която и тя. Искаше й се да вярва, че само инстинктът й за самосъхранение я беше накарал да се опита да измъкне информация за него с целувки, но сама знаеше, че не беше точно така.

Мъжете в живота на Черната котка не бяха много щастливи. Част от тях завършваха не много добре, подмамени от чара й, след като бяха имали глупостта да застанат на пътя й. Други попадаха в живота й за кратко и след като тя изчезнеше, оставаха сами със смътната си тъга, че за изгубили нещо, което никога не бяха имали.

А имаше и такива, които й бяха предлагали нов живот, къща с деца, спокойствие и безопасност. Тази картина я стряскаше и тя започваше да бяга още по-бързо и безшумно от онези, които й я рисуваха.

Любовта не беше нещо, в което тя вярваше и което искаше за себе си. Отдавна беше разбрала, че такова нещо като голяма любов не съществува и че всичко завършва или с разочарованието на раздялата, или със сивотата на онзи живот, от който тя бягаше. Затова като цяло избягваше да има връзки, които нямаха някаква конкретна цел и които по някакъв начин не помагаха на мисията, с която се беше заела в момента. Дали всичко това я правеше щастлива тя не мислеше. И щастието, подобно на любовта, й се струваше безсмислена фикция.

И така, на Черната котка й се искаше да вярва, че онази нощ в морето беше поканила агент Блау в каютата си, за да разбере дали и той не преследва куфарчето на корабособственика и, ако се наложи, да го неутрализира, за да изпълни мисията си. Искаше й се да вярва, че тактическият й ход нямаше нищо общо с настойчивия поглед на морските му очи, в които тя в един миг беше видяла и себе си, и живота си, и хладната нощ, и топлите му ръце, и захвърлената на пода на каютата черна рокля, и целувката му точно до татуировката й с форма на черна котка, която малцина бяха виждали.

Каквото и да се беше случило в собствената й душа през онази нощ, то не й попречи да се измъкне с куфарчето и да избяга от яхтата още преди изгрева с помощта на предварително изплетения си план, който включваше намесата на бреговата охрана, специално подкупен за целта келнер и необходимото неутрализиране на агент Блау, който се събуди доста късно заключен в каютата й с неясното усещане, че може би трябваше да откаже уискито, което Черната котка собственоръчно му бе сипала. В следващите си срещи с нея той щеше особено много да внимава да не приема нищо за пиене от ръцете й, най-вече ако тя му го подаваше, след като черната й рокля вече беше на пода.

Всяка от тези срещи ги беше поставяла на различни, противоположни страни и все пак в нито един момент не им се беше налагало да застават един срещу друг по начин, който изключваше оцеляването и на двамата.

Сега, в праисторическия пещерен полумрак на бара, те може би се питаха дали нещата не се бяха променили и дали и двамата могат да оцелеят след тази си среща.

– И… закъде бързаме? – гласът й прозвуча ниско и гърлено. Тя завърши въпроса си, като отпи от шампанското си.

Той присви очи и за миг сякаш се поколеба какво точно да й отговори. След това също отпи от чашата си и отново я погледна.

– Ти бързаш. Или поне би трябвало да бързаш. На път си да бъдеш хваната.

Тя се изсмя тихо.

– Това никога не се е случвало. И някакси не мисля, че сега ще се случи за пръв път.

Той поклати глава.

– Ти си добра и го знаеш. Но дори и най-добрите сред нас все някога стъпват накриво. Всеки си има слабост.

– И каква е моята?

– Толкова си добра, че чак си предвидима. И държиш на някакви безполезни неща, които те карат да се чувстваш добре. Като задължителното питие след мисия. Което непременно трябва да е на място, достатъчно близко до там, където си действала. Вярваш, че така си в безопасност. Че колкото по-близо си, толкова по-трудно ще те намерят. Не съм ли прав?

Лицето й остана твърдо, но усмивката й леко потрепна. Толкова леко, че само някой, който я познаваше много добре, можеше да го види. Той го видя.

– Прав съм, знам. Познавам те доста по-добре от онази първа нощ, когато ти позволих да ме упоиш.

Усмивката й отново стана широка.

– Все едно на теб не ти хареса.

– Хареса ми, но не е там въпросът. Това, което се опитвам да ти кажа, е, че имаш много малко време. Ние имаме много малко време.

– Ние?

Той се облегна на масата и се наклони към нея. Очите му станаха по-тъмни, докато говореше, все едно някъде дълбоко в онова море от преди години започваше страшна буря. Гласът му стана съвсем тих и тя по-скоро долавяше думите му с кожата си, отколкото ги чуваше. Пианото вече ридаеше неудържимо, макар и не много силно. Беше като тихо, но истерично животно.

– Знам и че най-лесният начин за теб да скриеш нещо е да го направиш очевидно. И че списъкът, който открадна от посолството преди малко, най-вероятно е в медальона на врата ти.

Само годините опит я спряха да протегне ръка към врата си, където бижуто леко потрепна. Приличаше на котка, видяна в особено абстрактен сън. Двете му половини се отваряха с механизъм, известен само на нея, и вътре можеше спокойно да се прибере малко, но особено ценно парче хартия.

– Какво всъщност правиш тук, Блау? – гласът й прозвуча като нож, прокаран по стъкло, и лицето му леко потрепна, като го чу. – Каква игра играеш този път?

– По принцип съм тук, за да ти взема списъка от врата.

Погледът й не трепна, неговият също. Двамата останаха така няколко секунди, от двете страни на масата, неподвижни, загледани в очите на другия и може би пресмятащи, може би изчислявайки на кого колко време ще му отнеме да стигне до скрития си пистолет.

– Кой те изпраща? – тя първа наруши тишината на масата, без да помръдва. С крайчеца на окото си следеше ръцете му, които привидно не правеха нищо.

– Това няма значение. Който и да е, той отдавна знае, че някой ще се опита да открадне този списък, и ме нае, за да разбера кой ще го направи. Мисията ми е да те хвана и да измъкна от теб името на човека, който те е наел. С всички възможни средства. Когато се съгласих, не знаех, че поставям капан точно на теб. Разбрах преди малко, в посолството. Въпреки дегизировката и черната шапка.

– И… защо ми казваш всичко това?

– Защото смятам да те оставя да избягаш. Да ти помогна. Ако ми позволиш.

– Защо?

Той не отговори, само посегна към чашата си – движение, което я стресна за миг. Отпивайки от уискито си, той погледна надолу към масата, сякаш за пръв път и той си задаваше този въпрос.

– Живеем странен живот, маце. Избрали сме си го, защото само това можем да правим, защото не искаме да си отговаряме на въпросите, които сами се страхуваме да си зададем, и защото смятаме, че в следващия опушен бар след успешна мисия ще сме избягали за пореден път от сивотата. Дали е така не знам. Знам само, че, както ти казах, всеки си има слабо място. Дори и аз. Колкото и да не ти се вярва.

Тя продължи да го гледа настойчиво, но очите му не й казаха нищо повече.

– Сега… – гласът му стана делови. – Сладките приказки с теб са нещо, което никога не бих отказал, но вече ти казах, че бързаме. Трябва да станеш, да излезеш през задния вход и да се качиш в черното такси, което те чака там.

Тя се облегна назад, пресмятайки. Рядко й се случваше да й трябват повече от няколко секунди, за да вземе решение. Този път обаче тя се колебаеше. А колебанието – и тя много добре го знаеше – беше едно от най-опасните неща.

Една от причините Черната котка винаги да беше оцелявала досега беше, че тя рядко се доверяваше на други хора. Правеше го само в крайна необходимост, за кратки периоди от време и с голямо нежелание. А мисълта да се довери на този мъж, който и без това вече я познаваше некомфортно добре, й се струваше недопустима.

Пианото спря за миг и тя се стресна. Инстинктивно се огледа, сякаш очакваше барът да се напълни с хора, дошли за нея.

Нищо такова не се случи. Пианистът лениво прелисти няколко листа от нотите си, протегна се към пурата си, която кротко димеше в пепелника върху пианото, дръпна си от нея, отпи от уискито си и започна някаква леко джазова мелодия.

– И какво… Какво ще стане, ако не те послушам?

– Ако не ме послушаш, ще излезеш през главния вход, след като си допиеш шампанското, и там ще те чакат няколко мъже в черни раирани костюми, които няма да са толкова мили, колкото съм аз.

– Подкрепление?

– Може да се каже, да.

– И, ако те послушам, как ще обясниш на своето подкрепление факта, че съм избягала под носа ти през задния вход?

– Остави това на мен. Не е необходимо да знаеш всичко.

Тя продължи да го гледа отдалеч, когато усети, че погледът му омекна за миг. Почти никога не го беше виждала такъв и това я смути повече от всичките му думи. След което, вярна на инстинкта си, реши, че това вероятно е част от играта му.

– Не ти вярвам. Казваш всичко това, защото вероятно твоите хора са на задния вход и ме чакат там. За да ме приберат, без да вдигаме шум в това иначе толкова приятно място.

Той поклати глава и очите му пак придобиха нова за нея топлина.

– Защо не можеш да повярваш, че някой иска да направи нещо за теб? – гласът му отново се снижи и на нея й се стори, че долавя в него нотки на тревожност.

– Защото, ако можех, това щеше да е моята най-голяма слабост. Повече от навика и повече от всичко. Не мога да си позволя да се доверя – тя усети собствения си глас леко разтреперан и нежен по начин, който изненада самата нея.

– Слабостите са неизбежни. Може би ти си моята. Може би заради това съм тук и ти казвам всичко това. Може би понякога именно слабостите ни могат да ни спасят. Може би аз съм твоята.

– Не си.

При последните й думи гласът й отново стана сух и делови, тя допи на един дъх чашата си и стана, взела решение. Колебанието беше смъртоносно, а времето може би наистина беше малко. Инстинктите й сработиха като добре смазан механизъм, роклята й прошумоля покрай него, докосвайки крака му, а парфюмът й остави тънка следа, неуловима като неизказана дума. Стори й се, че той направи движение като да се опита да я задържи, но тя вече беше на няколко крачки от него, бърза като котка и също толкова сама.

Под леко разтрепераните звуци на пианото тя се отправи с черната си рокля към главния вход, стиснала цигарето си в ръка. С едно копче това цигаре се превръщаше в тънка и доста смъртоносна кама.

Въздухът навън беше замайващо свеж след цигарения дим в бара. Небето беше ясно, а пълната луна се беше белнала като любопитна съседка, надничаща иззад оградата.

За миг нищо не се случи и Черната котка бавно се обърна по посока на хотела си. Сама не знаеше дали се страхува, че нещо ще се случи, или се надява. Стъпките й отекнаха по паважа, а песента на токчетата й прозвуча в тон с все още отекващите в главата й звуци на пианото. Тя забърза стъпките си, но като зави зад ъгъла, видя, че няма смисъл. Мъжете с черните раирани костюми бяха там и я чакаха.

Тя не се разтрепери, не се стресна и не съжали. Напротив, на червените й устни се изписа усмивка, която мъжете сигурно намериха за много странна в дадената ситуация.

Черната котка за пръв път беше щастлива. Беше направила своята първа голяма грешка, която може би щеше да се окаже и последна, но беше по-щастлива, отколкото би могла да опише с думи и отколкото сама бе смятала, че е възможно.

***

Пред входа на бара беше пусто. Ослушвайки се в тишината на нощта във все по-слабия звук от отдалечаващите се автомобили, примесен с мяукането на някаква тъжна котка, агент Блау запали цигара и се огледа. Котката не се виждаше. Нощта беше празна като необичаща душа и също толкова безполезна.

Той въздъхна и тръгна без посока. Зави зад ъгъла, където парфюмът на Черната котка все още висеше във въздуха. Стъпките му бяха тихи. Нямаше кой знае какъв план за вечерта, освен да пие някъде още едно уиски. И да изработи своя план Б, който не беше измислил досега, защото все не му се вярваше, че ще му потрябва. Нямаше да му е лесно да се опита за втори път да подаде ръка на някого, който ще се опита да я издере, но агент Блау не се страхуваше от още една драскотина. Нямаше да му бъде първата, нанесена от Черната котка, а вероятно нямаше и да е последната.

Той много се надяваше да не е последната.