Тъжният танц на мечките

Posted by in Разкази и подобни

Това е Боби. Боби, очевидно, е мечок. Не толкова очевидно, той е мечок с голям късмет.

Мечката Боби

Мечката Боби

Харесах си го още като го видях в Парка за танцуващи мечки над град Белица, макар че не мога да кажа, че беше с нещо особено по-сладък от останалите мечки. Може би е заради позата, в която седеше – със задните лапи протегнати напред и с муцуна заровена в нещо вкусно, което трябва да се пази в тайна и затова се яде с гръб към хората. В тази поза имаше нещо детско и истинско, същото нещо, което прави животните и децата толкова незасегнати от реализма и цинизма по света.

Та, Боби ми допадна от самото начало, въпреки че ми предстоеше да видя още доста негови събратя, също толкова мили и докосващи сърцата със своите истории.

Защото в Парка за танцуващи мечки всички имат история. И тя е с тъжно начало.

Паркът за танцуващи мечки

Паркът за танцуващи мечки

Започнах с това, че Боби е мечок с късмет. Относително казано.

Имал е късмет, защото, за разлика от повечето мечки в Парка, той е бил спасен от предишния си тъжен живот в доста ранна възраст – на 4 години. Стопанинът му (въпреки че “стопанин” не е дума, която би следвало да се използва за хората, тормозили животни) го е използвал за демонстративни борби между човек и мечка. Това, както се сещате, не е било първото желание на Боби за кариера в живота. Както всяка мечка, и той вероятно е искал просто да живее уединения живот на гордо животно в някоя гъста гора, необезпокояван и щастлив. Което му се е удало едва тук, в Парка за танцуващи мечки.

Паркът има прекрасно поетично име, което обаче всъщност крие страшна история.

Не е случайно, че Боби и останалите мечки се водят “спасени” и за “спасение” се смята моментът, в който са пристигнали в Парка. Преди да дойдат тук, мечките са живели различни, но все тъжни и дори ужасяващи животи.

Част от тях са “танцуващи” и те са дали името на Парка. “Танцуващи”, но не защото им се танцува, а защото хора са ги принудили с болка и бой. Мечките не танцуват в естествената си среда.

Повечето танцуващи мечки са взимани като бебета от зоопаркове или от гората от хора, практикуващи мечкадарство. Мечкадарството – практиката да водиш мечка, която “танцува” под звуците на акордеон, гъдулка или друг музикален инструмент, – вече е забранено в България, но аз си спомням, че като малка съм виждала мечкадари, може би без да осъзнавам ужаса, който е скрит зад повърхностно интересната за едно дете гледка – човек води мечка.

А той я води не защото тя иска да го следва, а защото е пробил носа й и е прекарал метална халка през него. Носът е едно от най-чувствителните места на една мечка и пробиването му й причинява болка. Болка, която след това я кара да върви след този, който опъва синджира.

И да изглежда сякаш танцува.

Мечка на синджир

Мечка на синджир

Ако опъването дойде в повече и носът на мечката се разкъса, той бързо бива пробит наново. Ако по него вече не остане място за пробиване, се пробива устата или гушата. Където дойде. Стига това огромно и величествено животно да може да бъде водено в безкрайното си робство.

Сигурно щеше да им се струва безкрайно това робство, ако имаха концепция за времето, за миналото и бъдещето. Но за животните има само “тук” и “сега” и това “тук” и “сега” за танцуващите мечки е било само болката в носа и ужаса на едно неестествено за тях съществуване на синджир.

Съществуване, в което не са липсвали и боят, и недохранването, и дори напиването с алкохол. Все пак не е лесно да подчиниш едно такова силно животно. Да го упоиш явно помага.

Както и да му извадиш ноктите. С клещи.

А понякога и зъбите.

Всичко това започва да звучи като сценарий на особено неприятен и безвкусен филм на ужасите, от онези, които разчитат на една кофа с черва, за да привлекат интереса на публиката.

Само че това не е филм, това са късове от историята на мечките от Парка. Това са истински случки, които са се случвали в нашата държава и век, във време, което по неясни причини смятаме за цивилизовано.

А пък това е Добри.

Добри

Добри

Добри е загубил зрението си в резултат от пътен инцидент, докато е бил с предишните си собственици. Те са му давали и алкохол, който вероятно също е допринесъл за влошаването на състоянието му. Добри компенсира слепотата си с изострени слух и обоняние, но все пак има неща, които не може да направи сам в Парка. Например не може да си изкопае бърлога.

Но пък гледачите в Парка са се погрижили за това, изкопали са му бърлога и Добри е успял да заспи зимен сън още през първата си зима в новия си дом. И той, и останалите мечки в Белица, доскоро откъснати от нормалните си условия на живот, спят първия си зимен сън именно тук. В предишните си животи те не са можели да спят през зимата, а инстинките им са били притъпени и потиснати от насилието, в което са живели.

А откъде се взе този Парк над Белица?

Това е инициатива на две фондации – “Четири лапи” и “Бриджит Бардо”. Паркът е създаден през 2000 г. с идеята да върне към нормален живот мечките, които дотогава са живели неестествения живот на клоуни на синджир. Освен тях, Паркът приютява и такива, които са живели в зоопаркове в неадекватни за вида условия – на малко място, в клетки от бетон, без достъп до нормална за вида околна среда.

Паркът е инициатива на фондациите "Четири лапи" и "Бриджит Бардо"

Паркът е инициатива на фондациите “Четири лапи” и “Бриджит Бардо”

Според сайта на Парка за танцуващи мечки до момента всички регистрирани танцуващи мечки в България са спасени и доведени над Белица. Освен българските, в Парка има и три сръбски мечки.

А това е Монти.

Монти

Монти

Той е най-младият обитател на Парка. Не е бил танцуваща мечка, но в живял не по-малко ужасен живот. Взет е от гората на възраст 2-3 месеца, след като майка му е била убита. След това е затворен в малка стаичка в един хотел в област Русе, където вероятно е трябвало да забавлява гостите с присъствието си. Стаичката е била малка и мръсна и напълно неподходяща за размерите и навиците на диво животно, създадено, за да живее свободно в горите.

Дълго време Монти не е познавал света извън малката си стаичка и това поставя предизвикателства пред неговото връщане в природата. Но пък след като е доведен в Парка, поне е получил шанс за някакъв нормален, макар и малко позакъснял свободен живот.

За хората и животните

Откакто имам куче, много често се улавям, че ми е особено мъчно за животните – за изоставените, за битите, за отритнатите, за недохранените, за необичаните. Толкова ми е мъчно, че чак в един момент се питам дали е редно при толкова много хора по света, които са бедни, гладни, болни и нещастни, да ми е мъчно за животни.

И си отговарям, че това са различни неща. И че мъката, която причиняват историите за тормозени животни, е друг вид, отделна и независима от мъката за хората.

Тя е обвиняваща и това я прави по-остра, поне за мен. Защото в света, в който живеем, хората имат определено преимущество пред животните. Можем да ги подчиняваме с хитрост, с оръжие, с алкохол, както е случаят с мечките. Можем да се възползваме от предимствата, които ни дава така наречената ни цивилизация. И когато се възползваме от тях, за да причиняваме мъка и болка, това е ужасно. Това е непростимо. В момента, в който човек използва постиженията на своя вид, за да продупчи носа на една мечка и да я води след себе си като атракция; в момента, в който някой се забавлява с това; в момента, в който друг стои, гледа и не прави нищо… В този момент се питам дали прогресът не е път, който вече сме извървели, нагорнище, което сме изкачили и след което се спускаме надолу.

Дано да греша. Все пак съществуването на Парка за танцуващи мечки е аргумент за това, че все още сме хора. Че все още можем да изпитваме състрадание към друго живо същество. Че имаме шанс за свят, в който живеем, без да пречим на останалите да живеят – нещо, което звучи толкова просто, а се оказва толкова сложно.

И което би ни направило по-добри. Стига да успеем да разберем, че нито едно живо същество няма по-малко право на живот и щастие от друго живо същество.

***

Ето ги всички обитатели на Парка за танцуващи мечки, чиито истории по оградата съм успяла да снимам (галериите ми не са в добър вид, приличат на нещо от 90-те, но скоро ще си ъпдейтна блога):


И няколко снимки от информационния център на Парка, които показват предишните животи на мечките. Не са красиви.

И за да завърша с нещо хубаво, това е поглед към парка и един от басейните, в които мечките се къпят. На първата снимка виждате линейката за мечки, която се използва, когато някое от животните има нужда от ветеринарни грижи. Останалите са поглед към новия живот на танцуващите мечки: