Когато едно нещо за теб е всичко на света

Posted by in Разкази и подобни

Гумено пате

Гумено пате

Това се случва само в детството. И когато намериш призванието си. И може би когато се влюбиш.

Тази вечер на едно много приятно място слушах музика на живо, която докосваше без да се натрапва – нещо, което не винаги можем да кажем за музиката на живо. И когато музикантите засвириха на китари музиката от “Осъдени души” – един от любимите ми филми, направен по една от любимите ми книги от един писател, който за мен лично описва душата така, както никой друг, – се замислих за детството си. Добре де, за онова, което би било наречено юношество. Или период на порастване и осъзнаване. Тийнейджърство. Името няма значение.

Замислих се за времето, когато четох “Осъдени души”. Мисля, че беше лято и че описанията на горещите испански пейзажи с аромат на портокали бяха в тон с времето.

За мен тази книга тогава беше откритие. Включително и заради странно чуждата атмосфера, която не е типична за български роман. Както и заради хващащата те за гърлото разрушителна невъзможна любов, която, докато четеш за нея, ти се струва единствената възможна любов на света.

Естествено, след това гледах филма. Слушах музиката. Свалях я на mp3-ки (нещо, което за днешните деца звучи като спомен от времето на динозаврите). Дори се записах в бургаската читалня, която е различна от библиотеката и в която има неща като филмови списания от 70-те. Там четох за филма, за режисьора, за времето, за българското кино от онези години, за актьорите, за критиката, за каквото се сетите. Бях обсебена от тази история, както преди това съм била и след това съм щяла да бъда от други истории, които са ме хващали за гърлото когато съм била дете и след това тийнейджър.

За всичко това се сетих, докато слушах звуците на тъжната китара тази вечер. И се запитах дали някога, когато вече сме пораснали, можем да превърнем едно нещо, една история, една идея, една цел във всичко за нас. Дали е възможно, дали е здравословно и дали изобщо е необходимо в света ни на възрастни с безброй задължения, вечно забързани и закъсняващи, балансиращи хиляда различни задължения.

Зачудих се дали детската упоритост и всеотдайност към едно нещо са възможни, когато порастнем. Дали голям човек може да намери нещо, което за него да е всичко на света.

И си отговорих, че може.

Детството не може да се върне и едва ли някога ще има момент, в който ще се чувстваш погълнат от нещо по начина, по който си бил погълнат като дете. Едва ли ще се върне вълнението, което изпитваш, когато събираш миришещи листчета (това спомняте ли си го?) и се окаже, че съседското дете има невероятно тефтерче с красиви листчета, които е готово да разменя.

И все пак, дори и пораснали, можем да намерим ентусиазъм за нещо, което става за нас всичко на света. Може би това се случва, когато открием нещото, което искаме да правим в живота си, или когато се влюбим. Може би е възможно, дори и да не сме деца, да намерим нещо, което за нас да стане всичко. Може би, ако не го намерим, животът ни би бил много тъжен. Защото най-накрая ще сме пораснали.