Categories
Разкази и подобни

Един ден на Джим

Днес Джим беше неспокоен. Беше успял да се измъкне за малко, но знаеше, че всеки момент ще го повикат обратно. Може би затова се оглеждаше със страх, което беше глупаво и нямаше да помогне.

Джим вървеше по алеята, без да бърза. Не искаше с нищо да издаде нетърпението си. Искаше да изглежда спокоен и хладнокръвен. Дали не му личеше, че сърцето му бие учестено? Не, спокойно, нищо ти няма. Никой нищо не забелязва. Ето, онзи възрастен човек кротко дреме на пейката, нахлупил избелял каскет. Едва-едва се разбужда, когато Джим минава покрай него, попипва каскета си и се оглежда наоколо, сякаш иска да каже „Кой, аз ли спя? Не, само така ви се струва…” Ето и онази влюбена двойка на съседната пейка. Те пък не обръщат внимание на нищо и на никого около себе си. Шепнат си нещо, тихичко се смеят и той отвреме навреме се навежда, уж да й каже нещо, но Джим вижда, че всъщност целува врата й и вдишва парфюма й.

Никой не му обръща внимание, което е добре.

Ето го и края на алеята. Сега трябва да завие надясно и да повърви до онзи дъб с прекършения клон, където онзи ден бяха нападали угнили жълъди. И там ще я чака.

Не че е сигурен, че тя ще дойде. Всъщност изобщо не е сигурен. Но толкова иска да я види, че дори и малкото надежда, която има, му е достатъчна, за да я почака колкото е необходимо. Или колкото може.

Ето го и дъба. Тук ще почака. Но ще се разхожда, няма да стои на едно място, за да не привлича вниманието. Все пак не иска да го помислят за бездомник, който се е настанил под дъба. Не че той приличаше на бездомен, но все пак…

Беше я виждал само веднъж, но това му беше достатъчно, за да иска да я види пак, и пак, и пак. Разминаха се точно тук, на това място. Тя обаче бързаше, явно закъсняваше. Леко подтичваше и едва го погледна, но дори и за този кратък момент му се стори, че това е Тя. Щеше инстинктивно да тръгне след нея, но и той трябваше да бърза, защото го чакаха. И всичко свърши. След това не можа цяла седмица да се върне на същото място, но постоянно мислеше за нея. Дори се будеше посред нощ, след като я беше сънувал, и се оглеждаше да я потърси. Нея, естествено, я нямаше, което го караше да отпуска тъжно глава и да въздиша тежко, притиснат от непоносима мъка.

Но сега, сега… Сега Джим имаше шанс да я види пак. И тази мисъл караше сърцето му да препуска, а дъхът му да се учестява, все едно е тичал цял ден.

Той неспокойно се огледа. Отиде до дъба, заобиколи го, правеше се, че разглежда нещо. Но всъщност поглеждаше към далечния край на алеята, чакайки тя да се появи.

И тя дойде. В първия момент той не можа да повярва, вгледа се, страхувайки се да не би очите му да го лъжат, но това наистина беше тя. Той застана по средата на алеята, изпъна гръб и я зачака. Усети миризмата й и ноздрите му потръпнаха блажено. И тогава…

– Джим, тук!

„О, не, сега ли?!?” И пак:

– Джим, тук!

Беше по-силно от него. Обърна се и тръгна бавно. Погледна за миг назад, видя я (тя също го гледаше! И беше опънала каишката си…) и се затича към господаря си, който беше на съседната алея. Кучешката бисквитка притъпи болката му, но само за малко. Джим тъжно тръгна до господаря си, който бързо му сложи каишката и го поведе към къщи.

снимка: sxc.hu

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *