Кръгове

Пустиня

Всичко около него беше пусто и равно. Толкова пусто и равно, че той за миг затвори очи с надеждата, че като ги отвори, нещо магически ще се е променило.

Някъде далеч над главата му грееше безцветно слънце, което сякаш нито топлеше, нито светеше.

Докато отваряше отново очи, установи, че парчето надежда вече го няма.

Нищо не се беше променило.

Продължи да върви напред, въпреки че не беше съвсем сигурен къде е напред. Със същия успех можеше и да се върти в кръг.

Макар че малката черна точка на хоризонта беше някакъв ориентир.

Той предполагаше, че това е поредният град, който ще прилича на всички останали, през които беше минал. И въпреки че вече не се надяваше да намери някого в тази пустош, продължаваше да върви към точката, защото нямаше по-добра посока.

Погледът му блуждаеше наоколо, притъпен в равната монотонност. Струваше му се, че даже и нещо в пейзажа да се промени, очите му няма да го видят.

А гледката беше все така еднаква. Безкрайно поле-пустиня с белезникав цвят, напукана от слънцето гола земя и далечен, размазан в маранята хоризонт. Равно докъдето поглед стига, във всички посоки. Отвреме навреме той пробваше да се завърти около себе си с надеждата нещо около него да се промени. Всичко обаче си стоеше едно и също и само черната точка на хоризонта му показваше посоката. Посока, която той следваше без да знае точно защо.

Опита се да си спомни откога не беше виждал хора. Не успя. Спомените за лица и гласове бяха далечни и замъглени и всеки път, когато той се опитваше да се взре в тях и да ги възстанови, те ставаха още по-неясни.

Понякога, както вървеше с тежки стъпки през пустинята, му се струваше, че въздухът около него потреперва, все едно през него преминава нещо. Но не се виждаше нищо. И въпреки това всяко такова помръдване на въздуха го караше да изтръпва от очакване, да спира на едно място и да чака, без да знае какво. Сякаш усещаше някакво неясно, тихо присъствие, което хем беше съвсем до него, хем беше безкрайно, безнадеждно далеч.

А слънцето все така апатично и дежурно светеше над главата му и черната точка постепенно се уголемяваше подобно на митична птица, разперила крила на хоризонта.

Малко по малко точката се разтегли и от нея започнаха да се отделят нови точки. Появиха се ъгли и нови форми и постепенно далеч пред него започна да се оформя градът.

Всеки път, когато приближеше град в пустинята, у него се прокрадваше тиха надежда, че може би ще намери някого в него. Че най-после ще срещне друг човек и ще спре да обикаля през пустинята сам. И всеки път, когато видеше първите сгради, някакси знаеше, че и този град ще е съвсем пуст.

Понякога градовете бяха просто празни, все едно една сутрин хората се бяха събудили, бяха събрали багажа си и бяха тръгнали да търсят по-добри дни. Сградите, улиците, градинките – всичко беше запазено, просто беше съвсем празно.

А понякога, както беше и сега, градовете изглеждаха почти опустошени.

Още като мина покрай първите къщи, той леко потръпна и усети как му става студено.

Стените бяха полуразрушени, вратите зееха, окачени на една-две последни ръждясали панти, стъклата на прозорците бяха изпочупени и въпреки че сякаш нямаше вятър – всъщност въздухът изобщо не помръдваше, – през дупките се промъкваше някакво течение, което свиреше тънко и настойчиво, дълбаейки в ушите му. Улиците бяха покрити с боклуци, които несъществуващ вятър разхвърляше във всички посоки. Въпреки че беше слънчево, почти навсякъде имаше мокра лепкава кал, от която стърчаха части от кухненски прибори, инструменти, книги, детски играчки. По остатъците от стени имаше надписи, които той не разбираше, и разкривени картини, които не му говореха нищо.

И пак, както и в пустинята, отвреме навреме въздухът потръпваше, все едно нещо преминаваше през него. Той протягаше ръка, за да го хване, опитваше се да се вкопчи в това единствено подобие на присъствие, но все не успяваше. И въздухът пак ставаше неподвижен.

Неясната тъга и дълбокото отчаяние отвреме навреме се раздвижваха някъде в душата му и на него му се искаше да извика, да крещи, да плаче, да търси сродна душа или просто някого, нещо… Но някак все не намираше сили да извика, а и не вярваше, че някой ще го чуе. И вместо това продължаваше да върви по права линия, пресичайки и този призрачен град, за да излезе от него, да се озове отново в пустинята и да продължи да следва безкрайния си път, който уж го водеше някъде напред, но всъщност го въртеше в кръг.

Понякога го завладяваше някакво почти свръхестествено усещане, че някъде около него, невидими за очите му, има още много кръгове като неговия, в които се въртят още безброй много като него, търсейки се един друг. Обречени никога да не се намерят, защото кръговете им не се пресичат. Само отвреме навреме леко се докосват, въздухът се раздвижва за миг и после всичко отново утихва в безвремието.

А все му се струваше, че не винаги е било така. Че е имало време, някога, много, много отдавна, когато реалностите на различните хора са се пресичали и са образували едно цяло. Един общ живот. Някога. Много, много отдавна.

снимка: Miles Hardacre, Pexels.com

Да хванеш светкавица

Буря на плажа

– Искаш ли да си хванем светкавица? – попита момчето.

– Как се хваща светкавица? – попита на свой ред момичето.

– Не знам. Може би просто протягаш ръка…

Морето тихо боботеше в лятната нощ, пясъкът беше влажен, а коленете им се докосваха. Беше хубаво.

Някъде далеч напред хоризонтът се губеше в сгъстяващия се мрак. Виждаше се само когато светваха светкавиците. Бурята все още беше далеч и тътенът й се усещаше само като лека въздишка във въздуха, като почти неуловим трепет на самата земя под тях. Светкавиците светваха за миг някъде отвъд хоризонта и ослепителното им сияние разделяше за секунда света на черно и бяло, след което изчезваше, оставяйки след себе си само цветните петна пред погледа. Всичко потъваше в мрак, а морето зашепваше притеснено в очакване на бурята.

– Баба ми казваше, че светкавиците идват от Долната земя. Като бях малък, много обичах тя да ми разказва приказки. Според нея хората, които живеят на Долната земя, ни изпращат светкавиците и гръмотевиците, за да ни кажат нещо.

Момичето се усмихна и затвори очи, слушайки гласа му и мърморенето на вълните в краката им.

– И какво искат да ни кажат?

– Не знам. И тя не казваше. Когато я питах, тя все отговаряше уклончиво. Постепенно започнах да подозирам, че има нещо странно в цялата история, а после пораснах и съвсем спрях да й вярвам. Така става с приказките.

Нова светкавица блесна точно над хоризонта и този път беше по-близка. Многоцветният й зигзаг проряза черното небе като костелива ръка, протегната от друг свят. Няколко мига след това пясъкът потрепера под вибрациите на гръмотевицата.

– Мисля си… – той също затвори очи, но и под клепачите му светлината на отминалата светкавица беше ослепителна. – Мисля си, че ако хванеш светкавицата, ще разбереш какво ти казват. Дори е възможно…

Той се усмихна, отвори очи и я погледна. Тя все още го слушаше със затворени очи и отпусната назад глава и профилът й се очертаваше на тъмния фон на заспалия плаж.

– Възможно е направо да отидеш при тях.

Тя се усмихна и се обърна към него. В погледа й блестеше светлината на последната светкавица.

– Къде да отидеш? На Долната земя?

– Защо не?

Тя продължи да се усмихва и не отговори. Думите му хем не бяха съвсем сериозни, хем някакси й се струваше, че по време на лятна буря всичко е възможно. Че световете се пренареждат и се нагласят, побутвани като на шега от светкавиците и гръмотевиците. И въпреки че науката отдавна има обяснение за природните явления, може би хората никога няма съвсем да изгубят онзи първичен страх на ранното човечество от стихиите. Страх, примесен с дълбоката възхита от нещо, което винаги ще е по-голямо от теб.

Небето беше съвсем черно. Толкова черно, че просто се усещаше как всеки момент ще дойде следващата ослепителна светкавица.

– Ами, да опитаме – гласът й беше едновременно шеговит, нежен и притихнал. – Да пробваме да хванем следващата светкавица.

Той се засмя тихо, все още гледайки я в тъмнината. Почти не я виждаше, но я усещаше до себе си.

– Добре. И как ще го направим?

– Както ти каза – ще протегнем ръка.

Следващата светкавица се спусна от нищото на небето и се гмурна право в морето, оставяйки след себе си виолетово-оранжева диря. Въздухът сякаш замириса по нов начин, вълните потръпнаха и всичко стана някак неестествено тихо, все едно целият свят се беше приготвил за гръмотевицата. Тътенът се бавеше и очакването се сгъстяваше в лятната нощ.

Плажът беше пуст, следите от стъпките им в пясъка започнаха да избледняват, а приключението им в Долната земя тъкмо започваше.

*

снимка: Greg, Pexels.com

Бурята

Хижа в снега

(етюд или няколко разсъждения в художествена форма на един леко недисциплиниран автор)

*

– Няма да дойде.

– Ще дойде, ще видиш.

– Няма. Забравил ни е.

– Не вярвам.

– Вярвай каквото си искаш. Аз мисля да се махам оттук.

Същият този разговор се беше провел вече много пъти и никой не му обръщаше внимание. Малката схлупена хижа беше потънала под снежна покривка. Снегът стигаше до средата на прозорците и продължаваше да вали. Отвреме навреме излизаше и вятър, който свиреше в пролуките между дъските. Звукът отекваше отчаяно в хижата, която имаше само една стая и всички бяха събрани в нея.

– Няма да дойде – сърдито повтори Художникът и се облегна назад в стола си. Бялата му риза беше на петна от бои, а очите му имаха безсънен и измъчен вид.

Срещу него, от другата страна на масивната дървена маса, седеше Принцесата. Дългите й коси бяха малко разпилени. Роклята й покриваше целия стол и шумолеше при всяко нейно движение. Беше овехтяла и с кръпки, но платът беше тежък и тук-там по него се виждаха ситни мъниста, които отразяваха слабата светлина на газената лампа.

– Ще дойде – повтори и тя. – Просто трябва да имаме малко търпение.

– Малко търпение? – Художникът се изсмя. – Колко точно търпение му трябва още? Знаеш ли от колко време сме затворени тук? Ако не знаеш, аз ще ти кажа – от толкова дълго, че вече даже не помня колко.

– Виж… – Принцесата също се облегна назад и започна да обяснява бавно и търпеливо, като на малко дете. – На мен също не ми се стои в тази дупка. Само че, за разлика от теб, аз му вярвам. И знам, че ще се върне за нас. Щом е казал, ще се върне.

Художникът се наклони напред и се облегна на масата, за да подсили думите си:

– Даже и да се върне, може да е късно. Чуваш ли бурята? Виждаш ли колко е дълбок снегът? Колко дълго смяташ, че можем да оцелеем?

Тя не отговори. Придърпа напред шала, който покриваше раменете й, а погледът й инстинктивно се стрелна към малкото огнище в ъгъла, където трепереше анемичен огън. 

Пред него, на ниско столче седеше Рицарят. Доспехите му бяха леко оранжеви на слабата светлина на огъня и в същото време изглеждаха матови, посивели от времето. Изглеждаха като празна черупка, в която отдавна няма нищо. И наистина Рицаря го нямаше, поне през по-голямата част от времето. Седеше на ниското столче, изглеждайки ужасно неудобно, сгънат в почти неестествена поза и само отвреме навреме леко почукваше с някой от металните си пръсти по металното си коляно. Ако точно в този момент в стаята нямаше никакви разговори, звукът отекваше кухо из цялата хижа, смесваше се с песента на бурята и караше всички присъстващи да подскочат на местата си.

– Все пак си мисля, че имаме доста по-голям шанс като чакаме тук, отколкото ако излезем навън – тихо заговори Принцесата, сякаш на себе си. – Ако тръгнеш навън в тази буря… Нека да изчакаме още малко. Той ще се върне и бурята ще отмине.

– Бурята няма да отмине – също толкова тихо промълви Художникът. – Ти помниш ли кога започна? – Тя не му отговори и той продължи. – Не, нали? И аз не помня. Струва ми се, че този сняг вали от началото на времето. И че никога няма да спре.

Последните му думи бяха съвсем тихи и въпреки това снежинките отвън сякаш го чуха и се хвърлиха към стъклата на прозорците, посипвайки се с весел пукот. Пръснаха се с шумолене, след което снегът продължи да вали кротко, поривът на вятъра замря и всичко стана нереално тихо. Думите на Художника се заредиха в новата тишина. Сякаш гласът му се сля със снега.

– И не мисля, че той ще се върне. Струва ми се, че мина много време, откакто излезе през тази врата и каза, че се връща след малко. Даже понякога се чудя…

Гласът му съвсем изчезна в тишината на стаята.

– Какво? Какво се чудиш? – тънкият креслив глас идваше от някъде изпод масата. Художникът погледна надолу. – Кажи, де! Има ли нещо, което не ни казваш? Кажи, кажи, кажи! – сричките се редяха толкова бързо, че думите в един момент губеха смисъл. 

Дребничкият гном подскачаше около дебелия крак на дървената маса и гледаше нагоре с тревожно очакване. Той като цяло не излизаше много – живееше си под голямата маса откакто се бяха озовали в хижата и си говореше с останалите само по изключение и почти винаги без да подава дори и носа си от сенките. Сега обаче беше развълнуван, може би дори леко уплашен.

Художникът го гледаше малко разсеяно, все едно сам се чудеше за какво се чуди. Рицарят се понамести и скърцането на доспехите му сякаш върна Художника към мисълта му.

– Чудя се дали той изобщо съществува.

Принцесата го погледна с ужасени очи. Рицарят не помръдна – току-що се беше наместил. Гномът изпищя, покри лицето си с ръце (не успя съвсем, защото носът му беше голям и остана да стърчи измежду пръстите му) и бързо се скри отново под масата. От сенките покрай стените се размърдаха и останалите. Чуха се въздишки, възмутени шепоти и тихи ридания.

– Това са глупости – отсече Принцесата. В очите й все още имаше следи от ужаса, но тя геройски се стараеше да изглежда смела. – Няма как да не съществува. Нали всички си спомняме как беше тук и как обеща да се върне, докато излизаше през същата тази врата!

Художникът се усмихна малко вяло.

– Това е което си мислиш, че си спомняш. Може да е било просто сън.

– Който сме сънували всички едновременно?

– Кой знае…

Принцесата поклати глава и несъзнателно започна да чопли с пръсти една от кръпките по роклята си.

– Говори каквото си искаш – тя погледна Художника сърдито, сякаш предизвиквайки го да говори каквото си иска. – Аз смятам да го чакам. Щом е казал, ще се върне.

– Аз пък мисля да пробвам късмета си в бурята – казвайки това, Художникът стана рязко и тръгна към вратата. Гномът изпищя отново изпод масата, но не се показа.

– Това е безумно! – извика Принцесата. – Бурята ще те убие на часа! Ще те погълне, ще…

– Може така да е по-добре – Художникът се обърна към нея и тя видя, че очите му бяха потъмнели. – Поне ще спра да се надявам.

Тя отиде до него и хвана ръката му, която вече държеше дръжката на вратата. Той пусна дръжката и наведе рязко глава, сякаш изведнъж нещо го сломи. Принцесата преглътна и избърса една сълза, която се беше търкулнала по бузата й. Прегърна Художника и заговори с тих глас, който обаче всички в хижата някакси чуха:

– Ще дойде. Няма да ни остави в тази пустош. Няма да ни остави да изчезнем. Ще видиш. Ще се върне за нас и ще ни напише. Ще ни даде цел и посока, ще ни даде път. Ще видиш. Ще дойде и ще напише историите ни. Няма как да не се върне за нас. Няма да ни остави да се разтворим във въздуха, все едно никога не сме били. Няма да позволи да се разтопим като сняг на слънцето.

… Нашият писател ще се върне за нас, защото всички ние сме част от него…

снимка: cmonphotography, pexels.com