Мария Реса за журналистиката в света на социалните медии

Носителите на Нобеловата награда за мир за 2021 г. - Мария Реса и Дмитрий Муратов. снимка: Nobel Prize Outreach
Тя получи Нобеловата награда за мир за 2021 г. съместно с главния редактор на “Новая газета” Дмитрий Муратов.

Нобеловите лауреати за мир през 2021 г. са двама журналисти, което само по себе си е събитие – както припомня самата Мария Реса в интервю за “Икономист”, преди 2021 г. Нобеловата награда за мир последно е дадена на журналист през 1936 г. (Записана е като наградата за мир за 1935 г.)

Карл фон Осиетски
Карл фон Осиетски

Получава я немският журналист и пацифист Карл фон Осиетски (1889 – 1938) заради редица свои материали, в които разкрива тайното превъоръжаване на Германия в междувоенния период, което е в противоречие с Версайския договор. Заради работата си Осиетски е арестуван и изпратен в нацистки концентрационен лагер, където го намира новината, че е получил Нобеловата награда за мир. Властта не му позволява да отиде в Швеция, за да си получи наградата. След няколко тежки години на мъчения в различни лагери Осиетски умира от туберкулоза през 1938 г.

85 години по-късно Нобеловата награда за мир получават отново журналисти, този път двама – Мария Реса от Филипините и Дмитрий Муратов от Русия. Те живеят и работят в различни краища на света, но са обединени от усилията, които полагат “да защитават свободата на изразяване, която е необходимо условие за демокрация и продължителен мир”, по думите на Норвежкия Нобелов комитет. Работата на двамата често ги изправя срещу съответните им правителства, което води включително и до личностни атаки срещу тях. Дмитрий Муратов е главен редактор на критичния към властта руски вестник “Новая газета”, а Мария Реса е създател на платформата Rappler, която се бори за човешки права, срещу дезинформацията и срещу авторитарния режим на филипинския президент Родриго Дутерте.

Макар и да са минали повече от 80 години от времето на Осиетски, изглежда не много се е променило или поне не навсякъде – заради критиките си към режима на Дутерте Мария Реса е с повдигнати редица обвинения, заради които властите й забраняват да напуска държавата. Едва след като се обръща към съда, за да търси правата си, тя получава правото да излезе от Филипините и да отиде да си получи Нобеловата награда.

В интервюто за списание “Икономист” Мария Реса говори за работата си и за предизвикателствата пред журналистите в света на социалните медии. Цялото интервю може да се чуе в подкастa на “Икономист” (на английски):

Ето няколко акцента от него:

Технологии, тролове, дезинформация

Технологията промени напълно правилата на играта. Журналистите изгубиха силата на “пазачи на входа” в полза на технологичните платформи.

Лъжи, подправени с гняв и омраза – това е, което приоритизират алгоритмите на социалните мрежи; а не скучни факти. Това носи много пари на платформите. […] Колкото повече гняв, колкото повече омраза, толкова по-бързо и по-надалеч се разпространява посланието ти. Винаги съм казвала, че в момента социалните медии са настроени против фактите, против журналистите. И начинът да се противопоставим са пак фактите, дори и публично достъпните данни, които понякога не всеки може да разбере.”

На въпрос не е ли по-добре да си замълчиш пред масовото тролене, тя отговаря: “Не, защото ако мълчиш, наративът ще те заличи. Повторената хиляди пъти лъжа става истина.”

Дезинформация и политика

Според Мария Реса обикновено покрай избори се наблюдава увеличаване на дезинформацията в интернет. Тя разказва за политически кандидат във Филипините, който е обвинен в убийство и който използва акаунта си в социалните мрежи, за да разпространява дезинформация и така премества фокуса от обвиненията срещу себе си. Премества реалността.

Дигиталните авторитарни фигури, които и преди това си бяха авторитарни, се възползваха от социалните медии, за да консолидират властта си, за да манипулират хората и от това всички губим. Не знам как това не е ясно за всички онези, които имат възможността да променят нещо.”

“Единственият начин, по който журналистите могат да отговорят, когато властта ги притиска, е като “светнат лампата”.”

Ролята и отговорността на Фейсбук

Мария Реса работи като фактчекър за Фейсбук, което изглежда малко странно предвид мнението й за платформата като разпространител на дезинформация. На въпрос как се съчетават двете тя отговаря, че тези платформи имат всички средства, за да променят нещата, т.е. да променят това, че се използват предимно за разпространение на лъжи. На тях не им е необходимо специално законодателство, за да вземат мерки. И това е едната причина да работи с тях. Другата е, че аудиторията й е във Фейсбук. (100% от филипинците са във Фейсбук.)

И все пак, как може Фейсбук да е част от решението на проблема с дезинформацията, ако той е част от възникването му?

Отговорът на Мария Реса: “Нямаш избор като журналист. Иска ми се да затворя Фейсбук, но не мога. И мисля, че оттук ще дойде решението. Това е бизнес организация. А устойчивият бизнес модел включва технологиите. Това, което правят технологичните компании, е неустойчиво. Не само за тях, но и за обществото. На тях ще им се наложи да въведат журналистическите принципи.”

Нищо от това, което правим, няма значение, ако платформите, които доставят новини, не създадат механизми за защита на фактите”

Оптимист съм, защото трябва да съм. Аз израстнах със CNN и видях как тя се превърна в глобален новинарски лидер. И искам да дам на Фейсбук същия шанс. Става бавно, те правят твърде много пари. Просто се надявам, че големите технологични компании няма да искат да си спечелят славата на големите производители на тютюневи изделия.”

Борбата за фактите и за общата ни реалност

Притеснявам се, че когато разделяме реалността по този начин, не можем да имаме демокрация. Ако нямаме споделена реалност, не можем да решаваме проблемите. А има един тон проблеми за разрешаване.”

“Проблемът е, че новините идват до нас със светкавична скорост, а способността ни да ги възприемаме си остава нормалната човешка.”

“Фокусът върху свободата на словото и върху журналистите показва колко важно е да приемем сериозно борбата за фактите. Защото това [дезинформацията] променя нашата демокрация, това убива нашето споделено пространство.”

Фалшива новина, дезинформация, мисинформация – кое какво значи

Клавиатура

Тези термини не са нови (може би с изключение на “фалшива новина”), но наскоро придобиха доста голяма популярност. Въпреки че звучат сходно, те имат различни значения, които е добре да познаваме, ако смятаме да ги употребяваме.

Понеже точността в изказа е важна 🙂

И така, кое какво е?

Фалшива новина

Според Уикипедия терминът няма точна дефиниция и често се употребява в по-широк смисъл на всякакъв вид фалшива информация. С тази уговорка е представена все пак някаква дефиниция: “Фалшива новина е неистинна или заблуждаваща информация, която се представя за новина.”

Източник

В някои дефиниции се срещат и определения за фалшивата новина като сензационна и емоционално натоварена.

Като цяло терминът “фалшива новина” е малко проблематичен именно поради това, че няма точна дефиниция и че с него реално могат да се опишат доста различни неща.

“Фалшива новина” се използва както в смисъл на фактологично невярна или заблуждаваща информация, така и за да се опишат твърдения, с които говорещият просто не е съгласен. Това реално дава възможност за пренебрегване на неудобна информация чрез етикетирането й като “фалшива новина”.

Именно поради тази разтегливост на понятието се смята за далеч по-точно вместо него да се употребява едно от другите две понятия – “дезинформация” или “мисинформация”.

Още: You Say Fake News, I Say Misinformation: What’s in a Term

Дезинформация

Дезинфирмацията се дефинира като “нарочно заблуждаваща или изкривена информация; манипулирани факти или наративи; пропаганда”.

Източник

Мисинформация

Мисинформация е “невярна информация, която се разпространява с или без намерение да заблуждава”.

Източник

Според речника на BBC мисинформацията и дезинформацията са видове фалшиви новини, като основната разлика между двете е, че при дезинформацията имаме съзнателно намерение за заблуждаване, докато при мисинформацията заблудата може да не е нарочна.

Дезинформацията предполага умишлен опит за заблуждаване чрез използване на материал, за който авторът на дезинформацията знае, че не отговаря на истината. Дезинформацията е създадена, за да бъде широко споделяна. Целта често е хората да бъдат убедени да мислят по определен начин или да гласуват по определен начин. Целта може и да е печалба, която се реализира от реклами всеки път, когато някой кликне, за да прочете заблуждаваща история.

Мисинформацията е по-общ термин, който описва неистинна, заблуждаваща или извадена от контекст информация независимо от мотивите, които стоят зад нейното разпространение.

Fake news glossary: Top 10 words to know

Например: ако някой умишлено разпространява неистинно твърдение, според което дадена публична фигура е извършила престъпление, то това е дезинформация. Ако ваш познат види тази дезинформация и я сподели, то той разпространява мисинформация, тъй като той не знае, че разпространява нещо невярно, и не го прави нарочно.

Важно е да се отбележи, че въпреки липсата на намерение, мисинформацията е не по-малко опасна от дезинформацията.

И че всички сме отговорни за информацията, която споделяме онлайн.

Снимка: Lukas, Pexels.com

Кръгове

Пустиня

Всичко около него беше пусто и равно. Толкова пусто и равно, че той за миг затвори очи с надеждата, че като ги отвори, нещо магически ще се е променило.

Някъде далеч над главата му грееше безцветно слънце, което сякаш нито топлеше, нито светеше.

Докато отваряше отново очи, установи, че парчето надежда вече го няма.

Нищо не се беше променило.

Продължи да върви напред, въпреки че не беше съвсем сигурен къде е напред. Със същия успех можеше и да се върти в кръг.

Макар че малката черна точка на хоризонта беше някакъв ориентир.

Той предполагаше, че това е поредният град, който ще прилича на всички останали, през които беше минал. И въпреки че вече не се надяваше да намери някого в тази пустош, продължаваше да върви към точката, защото нямаше по-добра посока.

Погледът му блуждаеше наоколо, притъпен в равната монотонност. Струваше му се, че даже и нещо в пейзажа да се промени, очите му няма да го видят.

А гледката беше все така еднаква. Безкрайно поле-пустиня с белезникав цвят, напукана от слънцето гола земя и далечен, размазан в маранята хоризонт. Равно докъдето поглед стига, във всички посоки. Отвреме навреме той пробваше да се завърти около себе си с надеждата нещо около него да се промени. Всичко обаче си стоеше едно и също и само черната точка на хоризонта му показваше посоката. Посока, която той следваше без да знае точно защо.

Опита се да си спомни откога не беше виждал хора. Не успя. Спомените за лица и гласове бяха далечни и замъглени и всеки път, когато той се опитваше да се взре в тях и да ги възстанови, те ставаха още по-неясни.

Понякога, както вървеше с тежки стъпки през пустинята, му се струваше, че въздухът около него потреперва, все едно през него преминава нещо. Но не се виждаше нищо. И въпреки това всяко такова помръдване на въздуха го караше да изтръпва от очакване, да спира на едно място и да чака, без да знае какво. Сякаш усещаше някакво неясно, тихо присъствие, което хем беше съвсем до него, хем беше безкрайно, безнадеждно далеч.

А слънцето все така апатично и дежурно светеше над главата му и черната точка постепенно се уголемяваше подобно на митична птица, разперила крила на хоризонта.

Малко по малко точката се разтегли и от нея започнаха да се отделят нови точки. Появиха се ъгли и нови форми и постепенно далеч пред него започна да се оформя градът.

Всеки път, когато приближеше град в пустинята, у него се прокрадваше тиха надежда, че може би ще намери някого в него. Че най-после ще срещне друг човек и ще спре да обикаля през пустинята сам. И всеки път, когато видеше първите сгради, някакси знаеше, че и този град ще е съвсем пуст.

Понякога градовете бяха просто празни, все едно една сутрин хората се бяха събудили, бяха събрали багажа си и бяха тръгнали да търсят по-добри дни. Сградите, улиците, градинките – всичко беше запазено, просто беше съвсем празно.

А понякога, както беше и сега, градовете изглеждаха почти опустошени.

Още като мина покрай първите къщи, той леко потръпна и усети как му става студено.

Стените бяха полуразрушени, вратите зееха, окачени на една-две последни ръждясали панти, стъклата на прозорците бяха изпочупени и въпреки че сякаш нямаше вятър – всъщност въздухът изобщо не помръдваше, – през дупките се промъкваше някакво течение, което свиреше тънко и настойчиво, дълбаейки в ушите му. Улиците бяха покрити с боклуци, които несъществуващ вятър разхвърляше във всички посоки. Въпреки че беше слънчево, почти навсякъде имаше мокра лепкава кал, от която стърчаха части от кухненски прибори, инструменти, книги, детски играчки. По остатъците от стени имаше надписи, които той не разбираше, и разкривени картини, които не му говореха нищо.

И пак, както и в пустинята, отвреме навреме въздухът потръпваше, все едно нещо преминаваше през него. Той протягаше ръка, за да го хване, опитваше се да се вкопчи в това единствено подобие на присъствие, но все не успяваше. И въздухът пак ставаше неподвижен.

Неясната тъга и дълбокото отчаяние отвреме навреме се раздвижваха някъде в душата му и на него му се искаше да извика, да крещи, да плаче, да търси сродна душа или просто някого, нещо… Но някак все не намираше сили да извика, а и не вярваше, че някой ще го чуе. И вместо това продължаваше да върви по права линия, пресичайки и този призрачен град, за да излезе от него, да се озове отново в пустинята и да продължи да следва безкрайния си път, който уж го водеше някъде напред, но всъщност го въртеше в кръг.

Понякога го завладяваше някакво почти свръхестествено усещане, че някъде около него, невидими за очите му, има още много кръгове като неговия, в които се въртят още безброй много като него, търсейки се един друг. Обречени никога да не се намерят, защото кръговете им не се пресичат. Само отвреме навреме леко се докосват, въздухът се раздвижва за миг и после всичко отново утихва в безвремието.

А все му се струваше, че не винаги е било така. Че е имало време, някога, много, много отдавна, когато реалностите на различните хора са се пресичали и са образували едно цяло. Един общ живот. Някога. Много, много отдавна.

снимка: Miles Hardacre, Pexels.com