Отражението

Отражението

Ясно си спомням първия път, когато го видях.

Всъщност си спомням всички пъти. Може би дори хронологично. Иска ми се да можех да ги забравя, но не мога.

Спомням си всички, но всички започнаха с първия.

Валеше от два дни, но аз имах усещането, че вали поне от месец. Не беше буря, нямаше вятър, нито драма, просто водата се изсипваше бавно и методично по предното стъкло на колата. Чистачките скърцаха меко, а светлините на булеварда се отразяваха в дъждовните капки. Радиото пращеше, но на мен не ми пречеше. Бях спрял да го слушам много отдавна.

Бях изморен. Не толкова, че да се страхувам, че ще заспя на волана, но все пак много изморен. Уличните лампи се редяха някъде в периферното ми зрение, премигвайки на фона на притъмнелите сгради. Не знам защо ме караха да си мисля за дълги пусти болнични коридори, в които лампите премигват несигурно, опитвайки се да задържат ръждивата си светлина. Жужене на изтънели жички, последвано от пукот и пълен мрак. Накрая лампите все пак се предаваха.

Стреснах се и се огледах. Сън ли беше това? Дали все пак не бях задрямал за миг? Бях спрял на червен светофар. Колоната пред мен беше дълга и неподвижна. За момент изпаднах в паника, сякаш всичко около мен беше спряло, но не за малко, не за да изчакаме да светне зеленото. Не, всичко беше спряло завинаги.

Разтърсих глава. Глупости. Бях изморен, това беше всичко. Представих си леглото си, чистите чаршафи, възглавницата. И може би чаша уиски на заспиване. Умората ме затисна. Още малко. Отивам си вкъщи, ще се наспя и…

И тогава го видях.

Погледът ми разсеяно обикаляше, без да търси нещо конкретно. Предното стъкло, скърцащите чистачки, далечното размазано червено на светофара, волана, собствените ми пръсти, почукващи по него, огледалото за задно виждане.

Огледалото за задно виждане.

И в него – отражението.

Неподвижно, наблюдаващо, почти нереално спокойно. Все едно винаги е било там.

Все едно винаги ще бъде там.

Даже не можах де се изплаша. Толкова беше… Естествено. (Естествено? Как това беше естествено?)

Мозъкът ми се опита да подреди нещата. Някой, който седи на задната седалка. Точно зад мен. И диша зад врата ми. (Дали наистина усетих хладния му дъх по кожата си или това беше само въображението ми? Кое от всичкото беше “само въображението ми”? Въпросите започваха да се трупат в главата ми.)

Не знам колко време мина. Беше едновременно твърде дълго и само един миг. Светофарът все още светеше в червено някъде далеч отвъд колоната от спрели автомобили. А аз гледах с широко отворени очи отражението в огледалото за задно виждане, опитвайки се да подредя в главата си някаква картина на света, която да има смисъл.

Лицето му беше в сянка и не виждах чертите му много добре. Виждах обаче достатъчно, за да разбера, че ми е познат. Познавах го, в това бях сигурен, но нямах никаква идея откъде.

Ситни капчици студена пот избиха по челото и по врата ми. Преглътнах болезнено. Прииска ми се да затворя очи. Само за миг. Може би, когато ги отворя, отражението ще е изчезнало? Ще се е разтопило в нощния мрак, ще се е разтворило в отблясъците от фаровете и стоповете на колите наоколо, ще е потънало там, откъдето беше дошло – в нищото, в пренапрегнатото ми въображение, в света на илюзиите, които понякога ни се струва, че виждаме да надничат иззад ъгъла, но които всъщност не са нищо повече от мъгляви парчета от собствените ни забравени сънища?

Затворих очи. Опитах се да преброя до десет. Това ми се стори най-простото и логично нещо, което някакси щеше да ме върне към реалността. Бях стигнал до пет, когато усетих, че трябва да погледна. Да проверя дали отражението все още виси в огледалото.

Отворих очи и си поех дълбоко въздух.

Беше там. Не беше помръднало. Стоеше си все така безучастно и все така упорито. Стиснах волана и същевременно стиснах зъби. Не, нямаше да позволя да полудея. Това нямаше – нямаше! – как да бъде реално.

Обърнах се рязко назад. Трябваше да разруша илюзията.

На задната седалка нямаше никого. Нищо, освен жълтеникав полумрак и светъл правоъгълник от улични светлини, проснал се на седалката във формата на прозореца. Никой не седеше зад мен и никой не дишаше във врата ми.

Бавно извърнах глава отново напред. Какво ставаше с този светофар? Присвих очи, търсейки незнайно какво в далечината. Опитах се да устоя на желанието да погледна в огледалото, но знаех, че няма да мога. Не за дълго.

Някъде далеч, далеч напред червената светлина премигна за миг в жълто и се смени със зелено. Колоната пред мен бавно започна да помръдва като събудено от сън праисторическо чудовище.

Включих на първа и по навик хвърлих поглед на огледалото за задно виждане. Усетих, че изтръпвам.

Отражението беше там, на същото място, на което и преди малко. Механично потеглих, усещайки как ме наблюдават чифт очи, които не можех да видя добре.

Не знам как се прибрах. Мисля, че си наложих да не гледам в огледалото, да се съсредоточа върху движенията си, върху волана, върху педалите, върху всички онези действия, които обикновено извършвам, без да мисля за тях. Пътуването ми се стори безкрайно. Усещането, че зад мен има някого, беше почти физическо и на моменти дори очаквах пътникът зад мен да протегне костелива ръка и да ме хване за гърлото.

Нищо такова не стана.

Прибрах се, паркирах, изключих двигателя, взех си чантата от колата, слязох и заключих. И всичко това, без да погледна нито веднъж в огледалото. Накрая само хвърлих поглед на задната седалка. Беше празна.

В следващите няколко дни животът някакси течеше нормално. Ходех на работа, връщах се, шофирах, като се стараех да не поглеждам в огледалото за задно виждане. Понякога хвърлях поглед и не виждах нищо на задната седалка. Когато най-накрая си позволих да мисля за случилото се в онази дъждовна вечер, си казах, че всичко е било само илюзия, породена от умора, недоспиване и… Може би и нещо друго, което не можех да разбера съвсем. Някакво особено състояние на духа, в което човек изпада, когато вали? Някакъв спомен, някакъв отблясък от миналото? Не знам. Така или иначе, реших да не мисля за това повече. Не казах нищо на никого. Нямаше и какво да кажа, без да прозвуча като напълно луд.

Скоро след тази случка започнах да сънувам – нещо, което не ми се беше случвало отдавна. Бяха неясни, объркани сънища без никаква логика. Лица, които се опитвах да разпозная, но които не ми говореха нищо. Всички си приличаха по едно – бяха изплашени. Даже не точно изплашени, ами ужасени. По челата им се бяха наслоили мръсотия и кръв, а очите им ме гледаха с някаква дива паника, примесена с омраза. Устите им се бяха изкривили и аз очаквах да започнат да викат в лицето ми, но те не издаваха нито звук. След това тези безименни лица се разтваряха в някакви други неясни форми и потъваха в морето на някакъв друг неспокоен сън, от който нямах никакви спомени. Събуждах се посред нощ, облян в пот. Ставах, преобличах се и лягах отново, оглеждайки се наоколо. Все едно чаках нещо да се появи. Лицата от съня ми или фигурата в огледалото на колата ми.

Нищо не се появяваше, но това не ми помагаше да заспя отново. Често се въртях до сутринта, заспивах за кратко на разсъмване и след това ставах с тежко главоболие.

Не знам колко време мина, преди да го видя отново. Времето някакси беше започнало да тече по особен начин. Сега, пишейки тези редове, се затруднявам да сложа точни дати към тези събития, макар и да ги помня изключително ясно.

Видях го един ден по време на работа. 

Стоях до прозореца на кабинета си, който гледа към вътрешен двор. Отсреща са наредени други прозорци на други кабинети. Беше сив облачен ден и аз гледах навън, отпивайки от кафето си, без да мисля за нищо конкретно. Погледът ми блуждаеше разсеяно по отсрещните прозорци. Някои бяха отворени, през някои се виждаха наведени над бюрата глави, през други – празни стаи с наредени покрай стените шкафове.

Един прозорец обаче привлече вниманието ми. Беше затворен и в него рязко се очертаваше някакъв силует. Беше тъмен, почти черен, все едно беше направен от мрак. Стоеше неподвижно. Лицето му беше в полусянка. Сякаш имаше някаква качулка, спусната над челото. Или беше някаква друга сянка. Каквото и да беше, ми пречеше да разгледам подробно чертите му, а и все пак беше далеч. Но бях сигурен, че това е фигурата от огледалото на колата ми. И отново имах чувството, че го познавам.

Присвих очи. Отворих моя прозорец, наведох се напред и се опитах да видя по-добре.

Не видях нищо повече. Само тъмен силует, който ме наблюдаваше. Не виждах очите му, но усещах, че гледат право в мен. Все едно ме изучаваше. Почувствах се като поставен под микроскоп.

Отнякъде се чу протяжен телефонен звън. След това пърхането на чифт криле. По покрива на сградата често се разхождат гълъби. Беше нормален ден. Ден като всички останали. С изключение на тъмната фигура отсреща.

В някакъв момент – колко време беше минало? – някой отвори отсрещния прозорец и отражението изчезна. Млада жена се показа през прозореца, огледа се предпазливо и извади цигара и запалка. Зад нея се виждаше празна стая.

Оставих кафето си на близката масичка и, докато го оставях, усетих как ръката ми трепери.

След този ден нямах много време да мисля, защото всичко започна да се случва по-бързо.

Започнах да го виждам навсякъде. В огледалата на колата, в прозорците, в локвите по време на дъжд, в приборите, докато се хранех. Всичко, в което можеше да има отражение. Започнах да избягвам огледалото в банята, защото се страхувах, че ще го видя и там. Стоях встрани от мивката докато си миех зъбите и докато се бръснех. Започнах почти всеки ден да се порязвам. Но въпреки това не исках да погледна в огледалото.

Навсякъде беше едно и също – тъмна фигура, която ме наблюдаваше. Стоеше неподвижна, не ме заплашваше по никакъв начин и в един момент страхът ми премина в тиха паника, с която започнах да свиквам.

Най-много ме тормозеше лицето му. Винаги беше в някаква полусянка и не можех да го разгледам. А знаех, че съм го виждал някъде. И опитите да се сетя къде бяха също толкова мъчителни, колкото и самата поява на отражението.

Сънищата също продължаваха. Всяка вечер бяха почти едни и същи – мръсни и кървави лица, които викаха без глас и гледаха с някакъв първичен ужас. Започнах да свиквам и с тях.

В началото пиех чаша уиски преди лягане с надеждата да спя по-добре, да не сънувам и да не виждам отражението. Постепенно чашите станаха три.

Започнах да се успивам, да отивам на работа все по-късно и с все по-дълбоки кръгове под очите. Усещах погледите на околните, които постепенно започнаха да ме отбягват. Но това не ме интересуваше. Всичко, от което се интересувах, беше да избягвам, доколкото е възможно, огледални повърхности. Оглеждах се постоянно, все едно нещо ме преследваше.

И докато все още не можех да се сетя къде съм виждал силуета от отражението, лицата в сънищата ми малко по малко започнаха да се подреждат. Само че аз не исках да си спомням за тях и отказвах да се сетя кои са. Те ставаха все по-познати, а аз все повече отказвах да си призная, че ги познавам.

Мина много време. Няма да мисля за тях. Беше отдавна. Не бях виновен. Не бях…

Постепенно осъзнах, че основното чувство, което ме беше обзело още първия път, когато видях познатото непознато отражение в огледалото за задно виждане, не беше страх. Не беше ужас. Не беше паника. Аз знаех през цялото време какво е, но не исках да го призная пред себе си. Докато не го кажеш, то не съществува. И все пак в един момент трябваше да го кажа, поне на себе си.

Беше вина.

Стара, погребана под пластовете на много години, потисната, смачкана в спомените. Но беше там. Тлееше като стара, гноясала рана, която ме изяждаше отвътре.

И сега, пишейки всичко това, се опитвам да намеря някаква утеха в призанието пред белия лист. Не успявам.

Аз познавах лицата от сънищата си, защото аз бях причината за техния ужас. Беше отдавна, в някаква далечна младост, която сега ми се струваше нереална. Дълги години се бях опитвал да оправдая сам себе си. Да си кажа, че не бях аз. Че други ми казваха какво да правя. Че беше война. Че не бях аз. Не бях, не бях. Повтарях си го, опитвах се да си повярвам, изпивах четвъртата чаша уиски, заспивах и пропадах в същите сънища.

Това, че всяка вечер бяха едни и същи, сякаш беше най-големият кошмар. Бях застинал в някакъв кръг от ужаси, чиято причина бях самият аз, и тази повтаряемост тежеше като воденичен камък. Едно и също обвинение в ужасените очи, едни и същи беззвучни викове, едно и също желание отново да забравя.

Напразно. Не само не се връщах към забравата, която бях успял да си наложа, но и започвах да си спомням всичко все по-ясно. Постепенно започнах да чувам и виковете.

И тази сутрин реших, че съм готов.

Станах много рано. И без това не бях спал. Забърсах потта от челото си с ръка и усетих, че косата ми е пораснала. Тръгнах към банята, клатушкайки се от умората и от ужаса, който се натрупваше в гърлото ми. Струваше ми се, че в очите ми напират сълзи.

Влязох в банята и тръгнах право към мивката. Застанах срещу нея и погледнах в огледалото.

Първо видях себе си. Брадата ми беше набола и цялото ми лице беше надупчено от белези от стари порязвания. Косата ми наистина беше пораснала и се беше сплела над челото ми. Под очите ми бяха издълбани дълбоки тъмни кръгове, от които цялото ми лице беше придобило мъртвешки вид. За момент даже ми беше трудно да се позная.

После видях и отражението.

Не го бях виждало скоро, защото внимателно бях отбягвал всичко, което може да отразява. Сега обаче исках да го видя. Исках да го позная.

Пак беше тъмно, като сянка. И пак над челото му се спускаше нещо като качулка, от която чертите му не се виждаха ясно.

Само че този път изглеждаше някак… Близко. И аз не отвърнах поглед, а продължих да го изучавам. Исках да видя, да знам. Трябваше да знам.

Или може би вече знаех.

Обърнах се бавно и тръгнах с тежки стъпки към леглото си. Усетих, че по лицето ми се стичат сълзи, но не се чух да плача. Мисля, че не можех. Легнах си и се загледах в тавана.

Отражението в огледалото бях аз.

Но не аз сега, остарял от вина и самота, затиснат от спомените за онова, което бях извършил.

Бях аз от преди. От преди това.

В отражението бях млад, почти момче. Още не бях направил в живота си нищо, от което да се срамувам. Нищо, което да виждам в кошмарите си. Нищо, което да ми пречи да се погледна в огледалото.

Стори ми се, че заспивам. Унасяйки се, започнах да виждам безгласните ужасени лица, които вече познавах до болка и чиито викове вече чувах. Редом до тях беше и отражението ми.

Наблюдаваше ме безмълвно, а лицето му вече се виждаше съвсем ясно. Моето лице от миналото. Не казваше нищо, не правеше нищо. Само ме гледаше настойчиво, сякаш търсеше себе си. Сякаш ме питаше къде го изгубих, какво направих с него, как се превърнах от него в онова, което съм сега. Въпросът в очите му ми тежеше и ме задушаваше.

Не можех да му отговоря.

снимка: Zachary DeBottis, Pexels.com

Защо вярваме на пропаганда

На черната дъска

Заради една огромна дупка, която зее в българското образование и в която може да пропадне цялото ни общество.

Едва ли са необходими аргументи в полза на тезата, че образованието е основна ценност за едно демократично общество. Още от уроците по история знаем, че духовното ни Възраждане е започнало преди борбата за политическа свобода и до голяма степен е било основа за тази борба.

Само че образованието е повече от това да знаеш исторически факти, да можеш да смяташ и да пишеш без правописни грешки. Тези базисни умения са само основата, над която трябва да се гради още много, особено в технологично сложния свят, в който живем. Именно това надграждане според мен е дефицитно в образователната ни система.

Дефицитът има поне три страни – липса на гражданско образование, липса на обучения по медийна грамотност и липса на възпитаване в критично мислене.

Дефицит на гражданско образование

Има някои теми, по които на мен за пръв път са ми говорили в учебна среда в университета – например какво е толерантност, какво представлява дискриминацията, какво е реч на омразата, какво се стереотипите и предразсъдъците, какво е национално малцинство, какви са разликите между различните политически системи, какво са авторитаризъм и тоталитаризъм, какво е свобода на словото, какво са човешките свободи като цяло и дали са безгранични. Какво е правото на самоопределение, какво е геноцид и престъпления срещу човечеството, какво са знакови документи в човешката история от Магна Харта през Декларацията за правата на човека и гражданина от времето на Френската революция до Европейската конвенция за правата на човека и основните свободи. И още много в този дух.

Също в университета са ми говорили за това как работи съвременният свят, откога съществува разбирането за държавен суверенитет и какво означава това, какво прави ООН, какво е Съветът за сигурност, какво правят организации като ОССЕ, каква е разликата между международна организация и съюз между държави, каква е разликата между ЕС и Съвета на Европа и разни други полезни неща.

Всичко това за мен стана ясно на ниво университет и то защото изучавах хуманитарна специалност (журналистика в СУ).

Дотогава, макар че съм завършила изключително добро средно училище – Английската гимназия в Бургас, – в моя образователен път такива неща или не се бяха споменавали, или се бяха споменавали ограничено и недостатъчно.

Което за мен е огромен дефицит. 

Няма как да имаш общество на свободни граждани, ако не им дадеш от най-ранен етап възможността да се запознаят с това как работи светът.

А и как работи собствената им държава.

Сигурно някъде в средното образование се споменава Конституцията и как България е парламентарна република с местно самоуправление, но дали се разяснява какво значи това? Дали се говори за изборен процес, за правата и задълженията ни на граждани, за това как работят основни институции? За разделението на трите власти и защо то е важно? За това какво прави парламентът и какво прави правителството? За четвъртата власт? За важността, изключителната важност на свободните медии за едно демократично общество? За обществения договор, за връзката между народа и неговите избраници?

Всичко това е липса, която се наслагва във времето, самовъзпроизвежда се и произвежда поколения, които са апатични към случващото се около тях, не желаят да гласуват, предпочитат да не гледат новини и като цяло не са част от своето общество. Което води до ерозия на самото общество.

Дефицит на медийна грамотност

Това е вторият елемент от дупката в образованието и той е изключително многопластов.

С развитието на интернет и комуникационните технологии достъпът ни до всякаква информация стана изключително лесен, само че отсяването на тази информация стана все по-трудно. И понеже няма някакви систематични усилия на ниво институции в тази посока, всеки трябваше сам да се научи как да съществува в дигиталната информационна среда.

Самообучението обаче не винаги стига. Според мен са необходими две неща – първо медийната грамотност да залегне в училищното образование и второ да се организират мащабни обучения за възрастни по медийна грамотност, тъй като много поколения се сблъскаха с новите технологии, без да имат каквато и да било подготовка да боравят с тях.

Медийната грамотност може да се разглежда многостранно. Най-общо казано, това е умението да боравиш с източници на информация и да преценяваш (не “преценяш”) самостоятелно тяхната достоверност.

Един пример – чувала съм изречения от сорта на “Той много чете. По цял ден е във Фейсбук, постоянно се рови и много знае по темата.”

Едно е да четеш, друго е да знаеш какво четеш, кой го е написал и защо. Както писах по друг повод, вече всички имаме нужда от базисните умения, които преди няколко десетилетия са трябвали само на професионалните журналисти. Необходимо е всеки да знае как да проверява източниците си на информация и че не всяко нещо, за което е заснето видео с ниско качество, качено в You Tube, е истина. Необходимо е да обучим и деца, и възрастни каква е разликата между факт и мнение и защо тя е важна. И защо не можем да си позволим да вярваме на медии, които не правят разлика между двете.

Медийната грамотност е част от дигиталната грамотност, която също липсва като тема за обществото и за образователната ни система. В света на съвременните технологии и деца и възрастни трябва да бъдат обучавани по теми като поведението им в интернет, сигурността на данните им, възможните интернет измами, как да използват технологиите безопасно.

Дефицит на критично мислене

Той е последица от горните две липси.

За да има самостоятелно мнение, човек трябва да мисли критично. А това е възможно само ако има познания за света, на базата на които да си състави мнение (гражданското образование), и умението да оценя фактите и мненията, които намира в медиите (медийната грамотност).

Пак пример от университета – отново като студент, вече магистър по европейска интеграция, за пръв път попаднах на преподавател, който повече задаваше въпроси, отколкото четеше лекции в класическия смисъл на думата. Започваше темата, но не изнасяше лекция, а ни питаше защо според нас това е така и какво следва от този факт. На практика се получаваше така, че ние, студентите, използвайки вече наученото до момента и мислейки самостоятелно, сами стигахме до познанията и изводите, вместо да чакаме някой да ни ги налее с фуния в главите.

Това според мен е изключително важно и ценно и също е една голяма липса в образованието в България. Самостоятелността на мисленето, логическото обвързване между отделни факти за света, достигането до собствени изводи – това би трябвало да е крайната цел на всяка образователна система. Само че основите трябва да се поставят още в училище, а не да чакаме да достигнем до хуманитарна специалност в университет.

Тези три липси в образованието ни според мен поне отчасти могат да обяснят популярността на неистината сред част от хората в България.

Те, плюс погрешното схващане за образованието като нещо, което получаваш и край.

Образованието продължава цял живот. Особено когато светът се променя толкова бързо в технологично отношение. И за да не остават цели поколения във вакуум, според мен е особено критично да се съгласим за важността на образованието за възрастни, което да им даде както базисни компютърни умения, така и способността да различават качественото медийно съдържание от манипулацията. Това наред с обучението на децата в училище по горните теми.

Историята за ламята

Накрая ми се иска да завърша с историята за ламята с многото глави. Героят се бори с нея, отсича една глава, на нейно място се появява друга и т.н. 

Главите на ламята са неистините, които могат да се разпространяват онлайн. Те са много, идват по различни канали и на практика са неизчерпаеми. Току обориш една и се появи следващата. Даже понякога на мястото на една разобличена неистина се появяват нови три.

Това е загубена битка срещу откровената лъжа и дезинформацията. Старата максима, че лъжата е обиколила света, преди истината да е успяла да си обуе обувките, се е появила още преди интернет и днес е по-актуална от всякога. (Една от най-старите й версии принадлежи на Джонатан Суифт: “Лъжата лети, а истината куцука след нея”. )

Единственият начин да се справим с ламята е вътре в нас. Нашите собствени механизми за разпознаване на дезинформацията, манипулацията, откровената лъжа, пропагандата. Единственият начин да не затънем в тресавище от неистини, изписани с главни букви и правописни грешки, е да поставим образованието на деца и възрастни в центъра на израстването ни като граждани. Образованието по принцип и по-конкретно гражданското образование, медийната и дигиталната грамотност и критичното мислене. Звучи дълго и трудно и не малко време вече е загубено, но друг начин няма.

Алтернативата е героят ни най-накрая да се изтощи от битката с ламята, да бъде изяден от една от многото й глави и на следващия ден ламята да напише във вестника, че не, тя не е изяла героя, тя герои по принцип не яде, просто го е гонила да го освободи и той, бягайки, е паднал по стълбите.

Образованието не е да напълниш кофа, а да запалиш огън” – Уилям Бътлър Йейтс

снимка: Pixabay, Pexels.com

Операция или война – отговорът е в руските медии

Свобода на словото?

Всъщност е много лесно да разберем каква е действителността – трябва ни само малко логика и критично мислене.

Има два наратива за онова, което се случва в момента в Украйна.

Путин и официалните медии в Русия го наричат “специализирана операция” без цивилни цели, чиято цел е “демилитаризация и денацификация” на Украйна и един вид освобождаване на хората в Донбас и в цялата страна от “нацистите”.

Останалата част от света (141 държави според гласуваната в ООН резолюция за осъждане на действията на руската държава) нарича случващото се непредизвикана военна инвазия, при която се нападат безразборно цивилни, обстрелват се жилищни квартали и се отправят заплахи за ядрена война.

Това не са две гледни точки.

Това са два взаимно изключващи се наратива, две версии за реалността, от които само едната би могла да бъде вярна. И не ни трябват нито емоции, нито спорове за отделни събития и случки, обхващащи последните 8, 10 или 20 години, за да разберем къде е истината.

Има една много проста, логична и достатъчна причина, поради която, разсъждавайки критично, би следвало да стигнем до извода, че наративът на Путин за войната в Украйна е нереален и няма връзка с действителността.

И тя е, че в Русия няма нито свободни медии, нито свобода на словото.

А без тези две необходими характеристики на демократичното общество официалната власт действа без коректив, без да трябва да отговаря на въпроси и без да носи отговорност пред никого за нищо. Нито за войните, които води, нито за информацията, която спуска към обществото.

Иначе казано, онова, което се излъчва по официалните руски медии, не подлежи на никакъв граждански или журналистически контрол.

Откъде знаем, че в Русия няма свободни медии?

Няколко неща:

1. Липсата на свобода на словото вече е закон

От 4 март 2022 г. в Русия действа закон, според който всички журналисти, които отразяват войната в Украйна по начин, различен от наложения от Кремъл – например като я наричат “война” – могат да бъдат наказани със затвор.

2. Заради този закон работа на терен в Русия спряха на практика всички медии освен официалните

Заради горното редица големи международни медии спряха да предават от Москва. Изтеглиха екипите си от Русия, за да защитят безопасността на журналистите си. Една от тези медии е BBC, чийто директор коментира така: “Този закон криминализира процеса на независима журналистика”.

Тази сутрин радио “Свободна Европа” обяви, че спира операциите си в Русия – решение, което според медията се е наложило “заради нападението над истината от страна на режима на Владимир Путин”. “Свободна Европа” излъчва радио програма за руска аудитория от 1953 г. Днес достъпът до радиото е спрян на територията на Русия и на сайта си те съветват руснаците как да заобиколят забраната. Което ще рече, че свободният достъп до “Свободна Европа” е бил по-лесен по време на социализма, отколкото сега. Държавата е ограничила разпространяването на чуждестранни медии като цяло, което на практика означава, че хората там нямат никакъв достъп до външна информация.

3. Независимите руски медии почти изчезнаха

Малкото независими руски медии са почти изчезнали към днешна дата – преди дни работа приключиха радио “Ехото на Москва” (основано през 1990 г. от съветски дисиденти) и телевизия “Дъжд” (младият й екип я наричаше “оптимистичния канал”), а вестник “Новая газета” засега продължава работа, но трябваше да свали всичките си материали за инвазията на Русия в Украйна, за да не попадне под ударите на новия закон.

Главният редактор на телевизия “Дъжд” – Тихон Дзядко – коментира: “Основният проблем е, че ние отразявахме случващото се в Украйна обективно.” Той напуска Русия заради притеснения за безопасността си. Водещата Екатерина Котрик също бяга от страната. Нейният коментар: “15 години затвор за това, че казваш истината. Това е краят на демокрацията в Русия. Всякаква свобода е изгубена.”

4. Това е продължение на отдавнашна тенденция

Още от преди войната в Русия съществува законодателство, според което действията на независими медии, журналисти и правозащитни организации могат да бъдат органичавани, като на тези субекти се сложи етикет “чуждестранни агенти”.

5. Повече от натиск

През последните 20 години шестима от журналистите на “Новая газета” – една от малкото независими медии в Русия – са убити заради работата си. Една от тях e Анна Политковская, която е работила по отразяването на войната в Чечня.

6. “Репортери без граници” поставят Русия на 150-о място в света по свобода на словото

През 2021 г. Русия е на 150-о място от 180 държави в класацията за свободата на медиите на “Репортери без граници”. Това е с едно място по-назад от 2020 г. (България е на 111-о място през 2021, също с място надолу спрямо предходната година.) В края на този текст е пълният профил на страната според организацията.

7. Режимът в Русия е авторитарен

Според неправителствената организация Freedom House Русия днес се класифицира като авторитарна държава. “Авторитарна” се нарича всяка политическа система, която концентрира власт в ръцете на един лидер или на малоброен елит, който не носи отговорност пред народа. Характеристики на системата са произволното упражняване на власт, липсата на свободни и демократични избори и липсата на свобода за създаване на политически партии, различни от управляващата. Един от инструментите за поддържане на такава система е потъпкването на медийната свобода – медиите стават единствено и само проводник на онова, което казва официалната власт.

8. В Русия няма свобода на словото и изразяването

Освен свобода на медиите, в Русия няма и свобода на словото и изразяването – хиляди хора са арестувани през последните 10 дни из цяла Русия, защото са излезли на площадите, за да протестират срещу войната, която води държавното им ръководство в Украйна. Което значи, че правото на свободно изразяване на гледна точка, различна от тази на управляващите, ефективно е потъпкано.

Тоест – официалните руски медии не са свободни медии

Така че, ако се чудим дали да вярваме на информацията, която идва за войната в Украйна от официалните руски медии, първо трябва да тръгнем от позицията, че това не са свободни медии. Оттам нататък би трябвало да е лесно да си вземем решението.

Като илюстрация на казаното можем да си припомним състоянието на медийната свобода и на свободата на словото по време на комунистическия режим в България, който чисто исторически и фактологично се нарича “тоталитарен”. (“Тоталитарен” е “авторитарен” с още по-малко свободи и със силна идеологическа обосновка.) Така лесно можем да си отговорим на въпроса дали журналистите, а и хората като цяло в едно изцяло контролирано общество имат възможности за изразяване на собствено мнение. Дали през годините на комунизма е имало друг наратив за случващото се у нас и по света освен този на официалната власт?

Следователно, за да преценим дали да вярваме на информацията, която идва от официалните канали на руската държава, никак не се налага да прибягваме до емоционални аргументи, свързани с някаква митична крепостническа любов към отдавна несъществуващата царска Русия, омесена с неразбираема носталгия към също вече изчезналия Съветски съюз и с щипка сляпо преклонение към Путин в ролята на поредния портрет на стената. Всичката тази емоция никак не ни трябва, за да си вземем решението на кого да вярваме. Просто трябва да разсъдим логично и критично, използвайки разума си.

И да вземем за отправна точка логичната постановка, че не можем да приемаме безкритично информация, подадена от официалните правителствени медии на държава, в която няма нито свобода на словото, нито независими, критични или опозиционни медии. Държава, която използва репресивни методи, за да спре изразяването и разпространяването на всяка гледна точка, различна от нейната.

Власт без коректив

Една от основните функции на журналистиката е да бъде коректив на властта. Там, където тази роля не може да бъде изпълнявана, властта е оставена без коректив. Такава власт може да каже и направи всичко, което поиска, без някой да й държи сметка.

Власт без коректив има пълната свобода да изгради своя собствена, удобна за нея версия на света – фикция, която да използва с политически цели, налагайки я чрез официалните си комуникационни канали у дома и чрез добре организирана пропаганда извън държавата. Например в България.

*

А ето какво казва по въпроса за критичното мислене един класически руски автор:

Свободомислещите хора са онези, които са готови да използват умовете си без предразсъдъци и без да се страхуват да разберат неща, които са в противоречие с техните собствени обичаи, привилегии или вярвания. Това състояние на ума е рядко и е абсолютно необходимо за критичното мислене.” – Лев Толстой

Допълнителна информация за медийната обстановка в Русия от “Репортери без граници”, 2021:

“С драконовски закони, блокиране на уебсайтове, спиране на интернет и ограничаване или задушаване на новинарски източници натискът върху независимите медии устойчиво нараства от времето на големите антиправителствени протести от 2011 и 2012 г. Тормозът достигна нови нива след завръщането в Русия на опонента на Кремъл Алексей Навални, който беше арестуван веднага след пристигането си. Журналистите, които се опитаха да отразят събитията около Навални, включително демонстрации в негова подкрепа, са подложени на безпрецедентни и понякога насилствени ограничения. Докато основните телевизионни канали продължават да облъчват зрителите с пропаганда, средата става изключително потисническа за онези, които поставят под съмнение новия патриотичен и нео-консервативен дискурс или просто се опитват да правят качествена журналистика. Неясни избирателни закони се използват за вкарването в затвора на журналисти и блогъри. Кремъл изглежда има намерение да контролира интернет – цел, наречена “суверенен интернет”. Журналисти се обозначават като “чуждестранни агенти” – обиден етикет, който вече е залепен на много медии и неправителствени организации. Журналистите, които отразяваха големите протести в далекоизточния град Хабаровск през 2020 г., често са арестувани или глобявани с огромни произволни глоби, които да ги накарат да спрат. Междувременно Крим, който беше анексиран през 2014 г., и Чечня се превърнаха в “черни дупки”, от които има твърде малко новини и информация. Натам отиват още две републики в Кавказ – Дагестан и Ингушетия. Убийства и физически нападения срещу журналисти все така остават ненаказани, макар понякога кампании в тяхна защита да постигат победи срещу абсурдните обвинения на държавата, какъвто е случаят с Иван Голунов – разследващ журналист, който беше освободен през 2019 г., след като беше арестуван по скалъпено обвинение за трафик на наркотици.”